Лорет Ан Уайт
Писма до Ели (5)

Лежаха на леглото, а тя бе в прегръдките му. Макс я погали по влажната от дъжда и потта коса. Устните й бяха подути и разранени.

„Почувствах го толкова близко, толкова сърдечно, че прогони демоните в мен. За един кратък миг не исках да тръгвам. Може би това бе предчувствие. Не исках да те загубя…“

Макс проследи с пръст извивката на гърдите й, тъмните й зърна.

— Той ме накара да се влюбя в теб, Ели.

Тя притихна и нещо се промени в нея. Макс видя как на лицето й се появи страх като бързото размахване на крилата на молец.

Ели въздъхна, седна в леглото и започна да събира дрехите си. Сега почувства, че се страхува от него.

— Трябва да тръгвам — каза, нахлузвайки дънките си. — Джесика трябва да ходи на училище.

— Ти си добра майка, Ели.

Тя вдигна поглед от копчетата на блузата си, които закопчаваше, и в изражението й имаше нещо неразгадаемо. Обърна се, грабна палтото и го облече.

Макс усети как сърцето му се сви.

Тя си тръгваше.

Това беше.

Край.

— Съжалявам, Ели.

Тя притихна, а в кафявите й очи се появи уязвимост, която не бе виждал досега.

— Съжалявам, че аз успях да се върна у дома, а не Флин.

Тя пое дълбоко въздух и седна на леглото.

— Какво ще правиш, Макс?

— Предложиха ми работа в Източното крайбрежие.

— Ще я приемеш ли?

— Да — излъга той. Истината бе, че не бе сигурен. Имаше още няколко възможности.

— Кракът ти ще се оправи ли? — попита го тя, а в очите й се четеше състрадание.

Той не искаше съжалението й. Стана и уви кърпа около кръста си.

— Да. Е, полетът ми тръгва след няколко часа. — Очите им се срещнаха. — А ти, Ели? Ще се оправиш ли?

— Да. Благодаря ти, Макс… за всичко.

Тя стана и се отправи към вратата. Спря се с ръка на дръжката и внезапно се обърна.

— Утре е рожденият ден на Джесика, става на петнадесет. Ще се съберем на вечеря, само близки приятели. — Ели се поколеба. — Бих искала да те запозная с нея както трябва, Макс, да й разкажеш за баща й. Ще дойдеш ли?

Силно чувство прониза гърдите на Макс. Не смееше да се довери на гласа си. Знаеше какво се опитва да направи тя — подаваше му ръка. Не искаше всичко да свърши тук и сега. Бяха споделили нещо невероятно, дълбоко, нещо, което малцина щяха да разберат и тя не искаше да го загуби.

— Моля те — прошепна тя.

Когато на другата вечер Макс почука на вратата на бунгалото, носеше съвсем друга кутия под мишницата — подарък за Джесика, нещо, което мислеше, че Флин би избрал за дъщеря си. В ръката си държеше една-единствена червена роза.

Ели отвори вратата. В студения въздух отвън се разнесе аромата на домашно приготвена храна. Очите й се спряха на розата.

— Няма наръчник за това, нали? — попита тя меко.

— Не, няма — отговори й той.

Тя се наведе и го целуна леко по устните.

— Значи трябва да напишем свой собствен. — Хвана ръката му. — Ела вътре, Макс, искам да те запозная с някои хора.

Той пристъпи в меката светлина, знаейки, че най-накрая се бе върнал у дома.