Лорет Ан Уайт
Писма до Ели (4)

— Тя е дъщеря на Флин — каза Ели, след като Джесика ги остави сами.

— Никога не ми каза — отвърна той с дрезгав глас.

— Не знаеше.

Макс погледна към снимката на етажерката. На нея бяха Ели, Джесика и някакъв мъж, който бе прегърнал и двете. Сякаш бяха на семейна ваканция — нагазили в снега, със ски в ръце, смеещи се.

— Случи се онази нощ, в която Флин замина.

„Онази нощ промени всичко…“

— Седмица по-късно получих известие, че е безследно изчезнал. По-късно научих, че съм бременна с неговото дете.

Погледът му се стрелна към нея, а сърцето го заболя.

— Джесика знае ли?

— Че баща й е герой? Да, знае.

Вниманието му се върна на снимката с усмихнатото семейство.

— Аз… трябва да тръгвам.

Тя не каза нищо. Не го помоли да остане и това го преряза като бръснач. Закуцука към вратата. Сложи ръка на дръжката, поколеба се за миг и каза:

— Отседнал съм в мотел „Трите бора“, стая 206. Утре си заминавам.

Сякаш искаше да пристъпи към него. Ръката й се повдигна леко, после се отпусна.

Той си тръгна бързо.

 

 

Слава богу, отвън валеше и никой нямаше да види, че един военнопленник в продължение на четиринайсет години, един войник, можеше да плаче. Макс тръгна накуцвайки обратно към мотела, чувствайки се сякаш вътрешностите му бяха изтръгнати. Бе живял за този момент. Този момент го бе поддържал жив. Сега всичко бе приключило. Бе изпълнил обещанието си, бе написал писмата и ги бе дал на Ели. Това бе краят.

Какво, по дяволите, щеше да прави сега?

Спря в магазина, купи си патронче уиски и се прибра в стаята си. Сипа си три пръста в чашата, изгълта я и наля отново. Когато усети лекото замайване, погледът му се замъгли и той започна да събира малкото си принадлежности в сака.

Бе толкова красива, колкото Флин я бе описал. И макар последните петнадесет години да го бяха опустошили и Флин да бе загинал, времето бе благосклонно към Ели Уинтърс.

„Представям си как се прибирам при теб, Ели. Представям си как изглеждаш. Как ще се почувствам, когато обвиеш ръце около мен и ме прегърнеш. Представям си мириса и очертанията на тялото ти в ръцете ми…“

Макс притихна, после изруга. Какво, за бога, си бе мислил? Тя бе омъжена — забранена. И, мамка му, болеше. Не бе осъзнал досега колко дълбоко бе обичал представата за нея, колко важна бе станала за него. Да я види сега бе като да види жена, която бе познавал през половината си живот.

Исусе, нямаше наръчник за това. Нямаше „Как да… в дванадесет стъпки“. Двамата с Флин бяха направили всичко по силите си да оцелеят. Бяха издържали неща, които никой не би трябвало да издържа, докато бяха оставени да умрат в някаква адска дупка в джунглата, очевидно забравени.

Как човек се справяше с това?

Как човек се връщаше в настоящето?

Щеше ли завинаги да върви встрани, на ръба на съществуването?

Можеше ли някога отново да стане нормален?

 

 

Вечерта, след като обясни на Джесика, че Макс Макдона е бил с баща й, когато е починал, и я утеши, докато плачеше, Ели се качи в стаята си и легна в леглото с кутията писма.

Дъждът трополеше по прозорците, а боровете отвън се превиваха от вятъра. Придърпа завивката, светна нощната лампа и отвори кутията. Когато отново видя почерка на Макс, вината я заля.

Преди да започне да чете писмата, изпитваше нервност около него, несигурна дали може да му се довери, несигурна в чувствата, които пораждаше в нея. Остави го да си тръгне в дъжда, без да му каже и дума, за което се мразеше.

Бе отишла до прозореца, гледайки го как куца по улицата, а позата му бе все още горда. Пречупен войник. А тя го пусна да върви, макар нещо вътре в нея да крещеше да изтича след него, да го спре.

Ели започна да чете. В два часа през нощта все още четеше, купчина смачкани кърпички лежеше отстрани, очите й бяха подути и влажни, гърдите я боляха от необяснимо чувство.

„Моя скъпа Ели,

днес е рожденият ти ден, мисля. Трудно е да се каже толкова близо до екватора кое време на годината е. Денят и нощта идват като по часовник на всеки дванадесет часа целогодишно. Предполагаме, че сме в плен от пет години. Понякога не знам кой съм, а дори и нашите похитители не си спомнят защо са ни взели в плен, защо ни местят от лагер в лагер. Макс се опитва да брои дните. Той каза, че е време да ти напиша писмо за рождения ден. Помага ми да те запазя жива в спомените си. Кара ме да вярвам, че ще се прибера у дома.

Миналата година на рождения ти ден — няма да те лъжа, те изпитват удоволствие да ни измъчват — бях лошо пребит и загубих толкова много зъби, че не можех да говоря с теб. Затова когато похитителите ни заспаха, насред тъмната нощ, песента на щурците и звуците на джунглата, които приглушаваха думите ни, Макс започна да рецитира писмото за рождения ти ден. Мисля, че сега той те обича толкова, колкото и аз, Ели…“

Чу, че Джесика стана и отиде до тоалетната. Няколко минути по-късно вратата на спалнята й се отвори.

— Мамо? Видях светлина в стаята ти. Добре ли си?

— Ела тук. — Ели потупа празната половина на двойното легло.

— Те те натъжават — каза Джесика за купчината писма.

— И ме правят щастлива. — Сълзите бликнаха отново. — Да знам колко го е било грижа, че по някакъв начин съм била с него до самия край. — Издуха носа си. — Господи, толкова е трудно да се понесе всичко на един път.

Джесика се сви до нея.

— Мога ли да ги прочета?

— Нека да ги прочета първо аз, става ли?

— И този мъж, Макс, ги е написал вместо татко? — Ели кимна. — Това е невероятно.

— Да, така е — прошепна Ели, — мисля, че той е един невероятен мъж.

Джесика заспа свита до нея. Ели докосна косата й — тъмна, почти синьо-черна като на баща й. Очите й също бяха като неговите. В известен смисъл, помисли си тя, Макс ги бе сближил двете. Бе донесъл подарък също и на Джесика.

Облягайки се на таблата на леглото, Ели затвори очи и се замисли за мъжа, който се бе върнал у дома. Флин бе споделил с Макс любовта, която изпитваше към нея, и това го бе довело до вратата й. Бе й донесъл очакваният край с думите си, с писмата.

Пое си дълбоко въздух. Чувства, които не знаеше, че съществуват, се пробудиха в нея, като някой, който се разтапяше, след като е бил замръзнал в продължение на години.

„Нямаше ли някой, който да те чака вкъщи, Макс? Нямаше ли собствена история, която да споделиш с Флин?“

Разтресе нежно рамото на дъщеря си.

— Джес, трябва да си легнеш. Утре си на училище.

Джесика отметна косата от лицето си, а очите й бяха сънени.

— Добре ли си, мамо?

Ели се усмихна.

— Да, скъпа, ще се оправя, благодаря.

Но не беше сигурна за Макс.

В четири сутринта набра номера му, боейки се, че ще си тръгне, преди да има възможност да говори с него. Че никога няма да го види отново, отчаяно опитвайки се да се свърже с него, след като е прочела писмата, за да му благодари. Включи се гласовата поща. Ели слушаше съобщението, дълбокият му глас, дрезгав и подправен с намек за северно каролински акцент.

Затвори и погледна часовника. Паникьоса се. Облече се, сложи си палтото и тръгна към мотела. Излезе от колата и застана на тротоара, докато дъждът я мокреше, а в нея забушуваха непознати чувства.

Макс й бе помогнал да спре да се чуди, да узнае истината. Но също така бе направил всичко реално и истинско отново. Беше я върнал назад във времето, разкривайки дълбоката й болка. Беше разбудил копнежи и нужди в Ели, които беше замразила за повече от десетилетие. Започна да трепери, а мократа й коса полепваше по бузите й.

Мека жълта светлина се процеждаше през щорите на стая 206, единствена в редицата затъмнени стаи. Ели се втренчи в нея, несигурна защо е дошла. Едва не се обърна да си тръгне, но нещо дълбоко и изгарящо я накара да отиде до стаята и да почука.

Вратата се отвори. Тя стоеше там, лицето й бе бледо на светлината от коридора, мократа й коса полепнала по лицето, а очите й пълни с копнеж и объркване. Ръката на Макс стисна дръжката на вратата, а сърцето му биеше лудо в гърдите. Знаеше как изглежда — беше полугол, тялото му бе набраздено от белези и бе пил. Не се доверяваше на самия себе си.

— Ели? — Гласът му бе пресипнал.

Тя пристъпи напред, избутвайки го навътре. Макс продължаваше да държи вратата, блокирайки достъпа. Ели вдигна ръка и леко докосна един от белезите на гърдите му. Мъжът потрепери от хладната ласка на пръстите й върху горещата му кожа и устата му пресъхна.

— Измъчвали са те — прошепна тя.

— Както и Флин.

— Четох за него в писмата.

Ръката й се премести по-надолу върху друг белег на гръдния му кош. Макс усети как се възбужда.

— Ели, трябва да си тръгнеш. — Гласът му бе толкова груб от желание, че го уплаши.

— Дойдох да ти благодаря, Макс. Бях ужасена, че ще си тръгнеш, преди да го направя, и че никога няма да те видя отново.

Той се взря в устата й, опитвайки се да не вижда това, което се четеше в очите й. Тя пристъпи малко по-близо и той можеше да усети аромата на шампоана в косата й. Над горната му устна изби пот. Грабна китката й и я задържа. Тя трепна, страх се изписа по лицето й, след което се замени с нещо по-мрачно. Устните й се разтвориха и дишането й се накъса. Макс отмести ръката й от гърдите си.

— Омъжена си.

Очите й се разшириха. Тя бавно освободи ръката си от хватката му. Докато го гледаше в очите, свали пръстена и му го подаде.

— Прочети надписа, Макс.

Мъжът го взе, върна се в стаята и го вдигна към светлината. От вътрешната му страна бяха гравирани думите: „Ще те чакам завинаги“.

Погледът му се стрелна към нея. Дъждът удряше по покрива. Малки капки блестяха върху миглите й като скъпоценни камъни.

— Не съм омъжена, Макс. Бог знае, че опитах, но никога не можах да спра да чакам. Не бе честно да продължавам така. Нося пръстена заради Флин.

Стомахът му се сви, а в гърдите му забушуваха чувства — облекчение, трепетна възбуда и нещо, което дори не се опита да разбере.

— А Уинтърс? Човекът, който е на снимката на етажерката? Името на пощенската кутия?

— Може ли да вляза? Трябва да ти обясня. След всичките тези писма… Искам да ти разкажа всичко. Имам нужда да ме разбереш.

Той отстъпи назад и Ели влезе в малката стая. Бе горещо вътре, затова си свали палтото.

— Термостатът не работи — обясни й той, затвори вратата и й помогна с връхната дреха. Окачи я на вратата на банята и й подаде пръстена.

Пръстите им се докоснаха леко и пулсът на Ели се ускори. Времето сякаш спря. Тя бавно вдигна глава, погледът й срещна неговия. Преглътна, когато видя грубата провокация и чувството на опасност, които струяха от очите му.

Седна предпазливо на ръба на леглото — това бе единственото място, където можеше да се седне. Отметна мократа си коса назад.

— Наел си евтино общежитие, а? — опита да се пошегува, но не се получи.

Той не каза нищо, стоеше втренчен в нея, сякаш искаше да я погълне, а потта блестеше върху белязаното му съвършено тяло. Бузите й се зачервиха. Полугол й изглеждаше още по-голям и мощен, отколкото облечен. И знаеше от писмата какво изпитва към нея.

Ели се чувстваше така, сякаш бе познавала Макс Макдона от край време. Всичко, което искаше, бе да го прегърне, да почувства твърдото, покрито с белези тяло и ръцете му около себе си. Очите й заблестяха.

Пресегна се бавно и взе ръката му в своята.

— Седни до мен, Макс.

Той го направи, не много близо, но достатъчно, за да усети топлината, струяща от тялото му. Мъжкият му аромат на афтършейв и уиски накара стомаха й да се свие.

— Чаках, Макс — каза с дрезгав глас. — В продължение на седем години чаках Флин да се прибере у дома. Хората се опитваха да ми помогнат да продължа напред, искаха да ме накарат да повярвам, че е умрял, но в сърцето си чувствах, че той е още там и е жив.

— Беше.

Ели кимна с глава.

— Показа ми, че съм била права. Но бях млада, имах малка дъщеря и… Грег Уинтърс беше насреща, когато се нуждаех. Той ми даде първата работа в радиото. Добър човек е, Макс. Обичаше ме, помоли ме да се омъжа за него. Каза, че Джесика има нужда от баща, семейство. Мисля, че го направих заради нея. Опитах се да обичам Грег и може би успях донякъде. Но той знаеше, че споделя живота си с призрака на Флин. Мислеше, че ще го преодолея, но не можах. Бракът ни просто пропадна след две години. Помислих, че ще е най-добре да се разделим, не бе честно спрямо него. — Погледна към ръцете си. — Запазих фамилията Уинтърс, защото бях започнала да си изграждам име в бранша. Предполагам сложих пръстена, за да показва, че не съм свободна. Нямах нужда от никого, Макс, не и след провала с Грег. Имах Джесика, а останалата част от мен бе… мъртва.

Макс видя как раменете й се отпускат и как изведнъж бе придобила изтощен вид.

— Досега — продължи тя тихо. — Целият ми живот бе основан на чакането на Флин. Сега, след като знам, че него го няма, вече не знам коя съм.

Той обхвана лицето й с ръце. Очите й срещнаха неговите.

— Хей — гласът му бе пропит със страст и състрадание, — разбирам. Аз също не знам кой съм вече и не знам откъде да започна.

Очите й се насълзиха и Макс усети как тя се отпуска в ръцете му. Времето спря. Можеше да чуе бръмченето на хладилника, свистящите по улиците гуми на колите и самотната сирена, която прозвуча навътре в океана.

— Имам чувството, че те познавам, Макс Макдона — прошепна тя, докато го гледаше в очите. — Съжалявам за това, което казах. Радвам се, че се прибра.

Чувствата го заляха. Нуждата между двама им нарасна и заблестя, като нажежена електрическа жица. Тя докосна гърдите му отново.

— Бъди с мен, Макс — прошепна тя с дрезгав глас и потъмнял поглед.

Той преглътна, копнежът го изгаряше отвътре прекалено силно, за да може да го контролира.

— Ели…

Целуна го, за да заглуши думите. Устните й бяха меки, сладки и пълни с обещание. Мирисът й, ръцете й, обвити около него и езикът й в устата му.

Страстта избухна в него и помете контрола му, а диво примитивно чувство препусна ожесточено в кръвта му. Всичко се сведе до този момент. Той я придърпа към себе си, гърдите й се притиснаха силно към неговите, когато завладя устата й, а езикът му се преплете с нейния.

Ръцете й се плъзнаха надолу към кръста му и стигнаха до ластика на боксерките. Той се отдръпна изведнъж, гърдите му се повдигаха тежко, а слабините му запулсираха.

— Ели? Сигурна ли си?

— По-сигурна отвсякога.

— Ще загася лампите.

— Не, остави ги — прошепна тя.

Под ярките светлини в хотелската стая, нямаше как да не забележи или да обърка жестокостта в белезите по тялото му. Искаше да ги види, да ги погали — искаше го целия. И не я бе грижа, че щеше да покаже всяка несъвършенство на своето тяло.

— Вече не съм на деветнайсет, Макс. Момичето в тези писма, в ума ти, не съществува. Искам да видиш коя съм сега, всеки недостатък в мен.

Той я целуна яростно и в корема й пламна огън. Разкопча блузата и дънките си, докато отвръщаше на целувката. Обхвана гърдите й, потърка зърното й с палец, а от гърлото му излезе дрезгав стон. Плъзна ръка в бикините й и Ели въздъхна от удоволствие, когато вкара пръста си в нея. Светът й се разтресе, а дъхът й се учести.

И сякаш изведнъж стаята не можеше да ги побере — беше твърде малка, твърде гореща, а навсякъде имаше захвърлени дрехи. Влажни коси, изпотени тела. Блъснаха се в таблата на леглото, в стената. Изплуваха дълбоко заровени чувства, нови изгаряха тялото й, отдавна забравени спомени се сблъскаха с настоящето.

Макс я облегна на стената, тъмният му изгарящ поглед я погълна, когато я облада. Краката й се увиха около кръста му, позволявайки му да навлезе по-дълбоко. Целуна я толкова силно, че тя усети вкуса на кръв, но не я бе грижа.

Макс се заби дълбоко в нея, пръстите му се впиха в дупето й, когато я придърпа към себе си. Тя отметна глава назад с ръце около врата му, изви се към него, а удоволствието, болката и нуждата я извисиха. В гърдите й се надигна писък, когато всеки нерв от тялото й започна да трепери. Ели тласна таза си по-силно към неговия, по-бързо, а светът й се превърна във въртелив калейдоскоп от черно и червено.

Той я задържа за момент, гърдите й се притиснаха срещу белязания му гръден кош и тя можа да почувства по начина, по който мъжът трепереше, че бе близо до върха. Макс погледна в очите й и се гмурна в нея докрай. Тя извика и отметна глава назад, докато оргазма я помиташе.

Някой почука по стената, явно бяха събудили хората в съседната стая, но не й пукаше. Макс я изпълни отново, притискайки я силно към стената, и тя се засмя, останала без дъх, докато се държеше за него. Чувстваше се отново на деветнайсет.