Лорет Ан Уайт
Писма до Ели (2)

Ели напусна студиото и се потопи в септемврийската нощ. Беше студена, минаваше полунощ и гъста тихоокеанска мъгла се надигаше от океана. Корабна сирена прозвуча някъде навътре.

Загърна палтото си, а влагата овлажняваше косата и лицето й, когато се отправи към колата си. Седна в нея, запали я и докато чакаше да загрее, извади мобилния си телефон и листчето, на което бе записала номера на последния слушател.

„Бъди внимателна, Ели.“

Мичъл бе прав, трябваше да мисли за безопасността си. Късните предавания по радиото привличаха странни слушатели, особено тези в петък вечер, а водещите получаваха добър дял от преследвачи.

Потърка листчето, припомняйки си защо бе пожелала да води петъчното вечерно предаване. Откакто й бяха съобщили, че Флин е безследно изчезнал, петъците бяха най-лоши. Толкова искаше да се свърже с някой, че самата тя се бе обаждала на радио предаване. Знаеше какво е чувството да има други, които да те изслушат, които да почувстват твоята самота. Затова искаше да им се отблагодари, да бъде насреща за тях.

Набра номера. Четири позвънявания.

— Ало?

Прекъсна обаждането разтреперана, всички стари емоции се отприщиха като цунами в нея — последната нощ, която бе прекарала с Флин, спяща в обятията му. Той й предложи през онази вечер. Седмица по-късно й бяха казали, че е безследно изчезнал.

Вече го нямаше.

Чакаше го и отказваше да повярва, че Флин бе изчезнал. Започна да вижда чертите му в лицата на другите — в метрото, на улицата. Мислейки понякога, че е той, тя бягаше след мъжа, преди да може да се спре. Съзнанието й бе започнало да й играе номера. Тюлените работеха в сенките — вероятно е бил под прикритие и ще се прибере скоро у дома. Но той никога не се прибра вкъщи.

„Спомняш ли си, Ели Джеймс?“

Господи, какви ги вършеше? Това не бе гласът на Флин. Проклинайки отново, хвърли телефона на съседната седалка и включи колата на скорост. Докато шофираше, чистачките тракаха, мокрите есенни листа покриваха черния и лъскав като мазут асфалт и дълбоко в себе си тя знаеше, че нещо се бе променило.

Прибра се вкъщи и се качи на горния етаж. Отвори вратата на стаята на Джесика. Дъщеря й бе заспала. Погали я по главата и я целуна леко. Но Джесика се събуди и седна в леглото. Светлината от верандата хвърляше сенките на движените от вятъра дървета по стените и по лицето на дъщеря й. Лампите отвън винаги бяха включени, Ели не искаше Флин да се прибере в тъмнина. Смяташе, че по някакъв начин светлината ще води пътя му обратно към нея. Старите навици умираха трудно.

— Какво се е случило, мамо? — попита Джесика сънено. — Не приключи предаването правилно, не каза на слушателите си, че аз свирех на тромпета.

Ели седна внимателно на ръба на леглото. Дъждът валеше силно, тропайки по прозорците. Тежките мокри клони на боровете стържеха по покрива.

— Съжалявам, Джес. Аз… — Защо го бе скрила? — Разстроих се. След като чух всичките тези истории, аз…

— Помисли си за татко?

— Да — прошепна тя, — сетих се за баща ти. — Погали косата на дъщеря си. Бе мека и тъмна като тази на Флин. — Понякога… само понякога се чудя дали все още не е някъде там. Толкова щеше да се гордее с теб.

Вятърът разтърси прозорците, а прозвучалата в далечината сирена звучеше натрапчиво, самотно.

Той се събуди в мрачна тишина. Объркването и страха го бяха сграбчили, пот изби по тялото му. Размърда глава върху възглавницата. Очертанията на хотелската стая се проясниха. Чу дъжда. Беше в Щатите, Тихоокеанския северозапад.

Исусе!

Стана, прекоси стаята, сложи ръце на скрина и наведе глава към гърдите, изчаквайки болката в крака му да утихне.

Взе си душ и се облече. Тръгна към къщата на Ели Джеймс с кутията под мишница. Беше хубаво бунгало, скрито от океана. Дъждовните капки се отцеждаха от гигантския клен в дъното на алеята. Оранжеви и кафяви листа колкото дланта му гниеха на земята. Дъхът му излизаше на бели облачета от студения въздух. Облаците се спускаха ниско над далечните планини.

Прочете името на пощенската кутия — Уинтърс. Имаше само една кола в гаража. Дали господин Уинтърс бе у дома, или бе отишъл на работа?

Напрегна се и за малко не се скри в сенките на един храст, когато входната врата се отвори. Младо момиче с плетена шапка се спусна по стълбите на верандата с училищна раница, преметната през рамо. Махна към прозореца на горния етаж и тръгна по пътя около къщата.

Погледът му се насочи към горния прозорец и видя фигурата й, но тя пусна пердето. Макс стоеше неподвижно под клоните на клена, а водата капеше във врата му.

Не можеше да го направи.

Но трябваше. Не за себе си, а за някой, когото не можеше да забрави.

„Представям си как се прибирам при теб, Ели. Представям си как изглеждаш. Как ще се почувствам, когато обвиеш ръце около мен и ме прегърнеш. Представям си мириса и очертанията на тялото ти в ръцете ми. Искам да знаеш, че те обичам…“

Може би, когато й дадеше кутията с писма щеше да разтресе малко спокойния й живот. Но той беше тюлен. Беше дал обет на колега военнослужещ, на брат по оръжие.

Приятел, чийто писма до Ели ги бяха поддържали живи цели четиринадесет години. Но нещо друго го дърпаше назад, нещо, което не смееше да признае — чувстваше се така, сякаш Ели принадлежеше на него. В продължение на години бе копнял до болка да я види, да я докосне. Част от него искаше тя да знае, че именно тя беше тази, която го бе върнала у дома, въпреки че Флин не бе успял.

Докато стоеше нерешително, входната врата се отвори внезапно.

Беше Ели.

И гледаше право в него.

Времето спря, разтегли се като ластик. Тя излезе навън, обвила ръце около корема си. Внезапен порив на вятъра разпиля кестенявите къдрици по лицето й, докато прекосяваше верандата. Той видя, че стиска мобилен телефон в едната си ръка.

Тръгна бавно към нея през поляната. Погледът й се стрелна покрай него и той разбра какво търсеше тя — нямаше кола пред къщата.

Адреналинът премина през Ели. Това беше той, Макс, слушателят, който се обади снощи. Трябваше да бъде.

Беше висок, може би метър и деветдесет, косата му бе тъмноруса с военна прическа, силна челюст, високи скули — опасен вид. Широките рамене опъваха черното кожено яке. Крачката му бе бавна и целенасочена заради накуцването.

Погледът й се спря на кутията под мишницата му. Обзе я страх.

— Какво искаш? — извика тя.

— Само минутка от времето ти.

Изкачи стълбите на верандата, докато говореше, а ботушите му тропаха тежко върху старото дърво. Толкова отблизо Ели можеше да види цвета на очите му — наситено тъмносиньо. Лицето му бе в белези, кокалчетата на ръцете му също. Боец, пречупен боец. Прецени, че е в края на тридесетте, въпреки че бе трудно да се каже. Якето му бе отворено и можеше да види опънатата по мускулестия гръден кош черна тениска.

Косъмчетата на тила й настръхнаха. Обви ръце около тялото си.

— Ти си Макс — прошепна тя.

— Мадокс Макдона — отговори той. — За кратко Макс. — Крива усмивка изви устните му. — Или Мад Дог. Но това бе в друго време и на друго място. — Очите му се спряха на пръстена на ръката й.

Гърбът й се скова, пръстите й стискаха телефона, а палецът й бе близо до копчетата.

— Не трябваше да се обаждам в предаването. Съжалявам, ако съм те разстроил, Ели.

— Имаш една минута да ми кажеш това, което искаш, преди да се обадя на ченгетата.

Той въздъхна бавно, а лицето му се стегна. Изминаха няколко дълги секунди, преди да проговори.

— Бях с лейтенант Флин Трейбърн, когато той умря.

Кръвта се отдръпна от лицето й. Не можеше да помръдне.

— Лъжеш — прошепна тя. — Ти си някакъв извратен шибаняк, който е дошъл си играе с ума ми. Махай се от верандата ми, преди да съм се обадила на 911.

— Дойдох да ти дам това — протегна той кутията към нея. Бе покрита с тъмнолилав плат с щамповани листа.

Ели преглътна, страхувайки се да узнае повече, да види какво има в тази кутия. Имаше нужда да вярва, че Флин щеше да се върне у дома. Имаше нужда да продължава да го обича. Целият й живот се крепеше на това. Помисли си за Джесика, за това как й казва, че баща й е починал.

— Моля те — каза тя отчаяно.

— Това са писма, Ели. От Флин.

Макс видя как тя отпусна ръце, как се бореше да не се срине, как отказваше да погледне към кутията. Времето спря.

Вятърът отново разбърка косата й. За миг изглеждаше горда, после очите й се разшириха и чертите на лицето й се изопнаха. Отстъпи крачка назад, раменете й се прегърбиха, сякаш някой я бе ударил в стомаха. Сграбчи вратата на дръжката, търсейки опора, и го погледна със златистокафявите си очи, навлажнени и пълни с мистерия.

Макс имаше чувството, че пристъпва през времето и реалността.

— Кога… къде…? — запъна се тя. — Какво се случи с него?

— Може ли да вляза, Ели?