Кели Фейвър
Дисциплина (3)

Глава 3

Беше минал само около час, откакто се бе върнала в кабинката си, когато телефонът на бюрото звънна.

Ужасена не можеше да се насили да вдигне слушалката. Можеше отново да е Кълън. Какво щеше да каже? Щеше ли да я информира, че няма да й платят, защото бе съсипала скъпите му панталони?

„Просто отговори на проклетото обаждане, Айви. Той е само един мъж. А сега вдигни слушалката и говори с него като с нормален човек.“

Разбира се, че не беше просто някой си мъж. И колебанието й коства много, тъй като, когато вдигна слушалката, разбра, че който и да се обаждаше, вече беше затворил.

Айви зачака да звънне отново, но напразно.

Няколко минути по-късно Ема Маркс се появи на хоризонта и тръгна към нея. Беше ясно, че каквито и новини да носеше русата жена, никак нямаше да са хубави.

Айви въздъхна, преметна дамската си чанта през рамо и се приготви да предаде картата си. Само от намусеното изражение на Ема, Айви можеше да разбере, че щяха да я уволнят.

— Хайде — каза Ема, — ставай.

Тя се изправи, чувствайки се малко разочарована, но в същото време облекчена. Беше един тежък и не много забавен ден и щеше да бъде добре да остави това място и това изживяване зад гърба си.

Нищо, че щеше да си мисли за странната усмивка, която Кълън Шарп й беше отправил, и вероятно част от нея щеше да съжалява, че нямаше да го вижда повече. Имаше нещо страшно завладяващо в този мъж и нямаше предвид прекрасната му външност или богатство.

Когато си тръгваше, видя как Лукас, който стоеше в една кабинка на около четири реда от нея, вдигна въпросително поглед към тях.

— Тръгваш си? Уволнена ли си? — попита, като изглеждаше почти комично притеснен.

Тъкмо щеше да кимне, когато Ема Спаркс каза високо:

— Не, не е уволнена. Но ти ще бъдеш, ако не престанеш да си вреш носа където не трябва и не си вършиш работата.

Високата блондинка тръгна да върви напред, а Айви се зачуди какво щеше да се случи, щом нямаше да я освобождават.

— Мислех, че ще ме уволните — каза тя.

Ема се засмя горчиво.

— Не разбирам. Всичко, което правиш, е да стоиш там и да гледаш глуповато, а си възнаградена. Тъкмо когато си помисля, че животът не може да стане по-нечестен, отново съм опровергана.

— Възнаградена? Какво имаш предвид? — попита Айви.

— Господин Шарп нареди да те заведем до офиса му. Иска да се срещне с теб. Пак… — Гласът на Ема беше пропит с ревност и възмущение.

— Вероятно иска ме уволни лично.

— Само ако беше това — тросна се Ема. — Тогава светът би имал смисъл отново.

Стигнаха до асансьорите и влязоха в единия. Ема насочи картата си към сензора и натисна бутона за единадесетия етаж.

Айви се опитваше да си представи каква беше причината, заради която Кълън Шарп беше поискал да я доведат в офиса му. Нямаше да е за хубаво, в това бе сигурна.

Возеха се, без да кажат нищо, докато русата управителка фучеше безмълвно до нея. Лошата й енергия ги обгръщаше като отровен облак.

„Защо ме мрази толкова много? Какво съм й направила?“

Но и без това вече нямаше значение. Ема Маркс не беше важна.

Вратите издадоха звук и се отвориха, разкривайки широко, бяло фоайе, застлано с килим. Имаше по-различна атмосфера от долните етажи.

Ема не излезе от асансьора.

— Стигнахме — каза тя. — Приятно прекарване.

Айви пристъпи напред, след което се обърна към управителката си.

— Накъде трябва да тръгна?

Блондинката просто й помаха саркастично.

— Чао, чао! — отвърна и вратите се затвориха.

„Кучка. Пълна кучка.“

Айви беше ядосана и й беше писнало да се отнасят към нея като към парцал. Обърна гръб на асансьора и разгледа наоколо. Коридорът се простираше в две посоки и се разклоняваше незнайно накъде.

Реши просто да поеме нанякъде. Рано или късно щеше да срещне някой и да го помоли да я упъти.

Крачейки пъргаво, се опита да диша спокойно.

„Не знаеш какво иска. Може да е нещо глупаво. Може да те накара да му платиш сметката за химическото.“

Тази мисъл я накара да се усмихне. Когато стигна до края на коридора, се оказа изправена пред затворена врата с един от онези сензори.

„Чудесно. Нямам разрешен достъп.“

И все пак тя повдигна картата си и я задържа пред сензора, който продължи да свети червено.

— Мамка му — прокле под нос.

Да не би Ема Маркс да си играеше с нея — да й погаждаше някакъв номер?

Тъкмо щеше да се обърне и да тръгне обратно към асансьорите, когато от интеркома до вратата се дочу глас. Звукът беше толкова неочакван, че тя подскочи уплашено.

— Когато светне зелено, можеш да влезеш — каза дрезгавият глас.

Беше й познат, въпреки деформацията.

Това е той. Кълън.

Сърцето й препусна в гърдите като подплашен кон.

След секунда сензорът светна зелено и се дочу познатото кликване, което означаваше, че вратата беше отключена. Тя хвана студената дръжка и я дръпна.

Замига инстинктивно, когато влезе в офис толкова голям, че не можеше да се опише.

Помещението беше достатъчно просторно, за да се живее в него и вероятно наистина бе така.

Целият под беше покрит с килим. Големи дивани бяха поставени на няколко места заедно с кожени канапета, а на далечната стена имаше голям аквариум от тавана до пода пълен с цветни рибки и корали.

Целият офис беше заобиколен от огромни стъклени прозорци, разкривайки гледка към Чарлз ривър и моста, свързващ Бостън с Кеймбридж.

На този фон, на една леко повдигната платформа зад масивно черно бюро, стоеше Кълън Шарп.

Главният изпълнителен директор се взираше в двата големи монитора на бюрото си. Погледът му беше напрегнат и съсредоточен и тя усети облекчение, че все още не гледаше към нея.

— Айви Спелман — обяви той, продължавайки да гледа мониторите.

— Ъ… искал сте да ме видите? — каза тя, а гласът й звучеше толкова тънък и крехък, че прочисти гърло.

— Да — отвърна той, като най-накрая обърна глава към нея, за да я погледне. — Ела насам — подкани я с едно бързо движение на лявата си ръка.

Тя тръгна напред, докато не стигна два черни кожени стола.

— Да седна ли?

— Ако искаш — изрече той, а устните му се извиха леко в усмивка.

Тези устни. Толкова розови и меки. Толкова различни от ледените му стоманени очи.

— Нещо лошо ли съм направила? — попита и веднага съжали за въпроса си.

— Точно това сме се събрали да обсъдим — отвърна той, без да издава нищо с гласа и изражението си.

— Оу — каза вцепенено тя. Коремът й се сви, а устата й пресъхна.

Кълън се облегна назад в стола си и я загледа.

— Трябва да поговорим за случилото се по-рано, когато ми донесе сутрешното кафе.

Тя сведе поглед засрамена и усети как бузите й се изчервяват.

— Страшно съжалявам за това. Толкова много се опитвах да не разлея кафето, че стана точно така, разбира се. Предполагам се прокълнах.

— Айви, погледни ме — нареди той, а гласът му стана по-строг.

Тя направи каквото й беше казано и видя, че не изглеждаше доволен. Той стана от стола си, също толкова безупречен и изящен както по-рано. Заобиколи бюрото и тръгна към нея.

Айви усети как дъхът й секна, когато го видя да приближава.

Сякаш усетил страха й, той спря на няколко крачки от нея и погледна надолу.

— Знаеш ли защо всъщност разля онова кафе? — попита той.

— Току-що ти казах — отвърна тя — Беше грешка…

Кълън вдигна ръка.

— Не — каза. — Няма никаква грешка.

Тя усети как се разбунтува от мнението му.

— Не съм разляла кафето върху теб нарочно, ако това намекваш.

— Не намеквам нищо — отвърна той.

„Затова ме повика тук, осъзна тя. Иска да ми се навика задето го полях, да ми изнесе тирада и да ме накара да се чувствам като глупачка.“

Разкритието я ужаси и ядоса едновременно.

„Не трябва да се примирявам с това, помисли си. И няма да го правя още дълго.“

— Вече се извиних — каза. — Какво повече искаш?

— Извиненията не ме интересуват. Безсмислени са. — Той слезе от платформата, след което седна на кожения стол на няколко крачки от нея.

Когато се обърна да я погледне, коляното му едва не се докосна в нейното. Тя откри, че отблизо беше още по-шокиращо привлекателен от преди. Кожата му беше гладка и безупречна с лек загар. Очите му бяха като два искрящи сини диаманта, студени, безчувствени и прекрасни.

Усети одеколона и мускусния му мъжки аромат и потръпна.

Караше я да се чувства изключително неспокойна и изплашена… но също така да чувства и още нещо, което не можеше да обясни.

Какво беше?

С коя дума можеше да го опише?

Страст.

Разбра го, като вдиша аромата му и забеляза дългите му пръсти с перфектно поддържани нокти. Не бяха изнежени, въпреки че бе повече от очевидно, че се грижеше добре за тях. Напротив, всичко в Кълън Шарп изглеждаше силно и неуязвимо. Тялото му беше здраво и мускулесто и изпълваше костюма му сякаш бе създаден само, за да носи скъпото облекло.

— Ако не искаш извинение, тогава какво? — попита тя, изненадана от собствената си дързост.

За първи път изражението му се промени. Леката усмивка изчезна и ноздрите му се разшириха.

— Искам да те науча — отвърна той.

— Да ме научиш на какво?

— Дисциплина — ръката му се вдигна внимателно нагоре и разкопча копчето на сакото му, разтваряйки го леко.

Дисциплина.

В момента, в който каза думата, Айви усети как зърната й се втвърдяват в отговор, но това, което я разтревожи, бе, че и Кълън го видя. Стоеше толкова близо, а светлината в стаята светеше ярко върху бялата й риза.

Искаше й се да сведе поглед и да провери, или да има пуловер, с който да се прикрие.

Беше унизително да се възбуди по този начин, а възможността, че вероятно знаеше, че зърната й се бяха втвърдили, правеше всичко хиляди пъти по-ужасно.

Пое си дълбоко въздух и се опита да успокои нервите си.

— Не мисля, че разбирам какво имаш предвид.

— Искаш ли да се научиш?

— Предполагам.

— Предполагаш? — Направи отвратена физиономия и се изправи, сякаш в момента се нуждаеше да се отдалечи от нея. — Не трябва да предполагаш. Това е най-обикновен въпрос, Айви.

— Да, искам да се науча. Просто нямам идея за какво говорим. — Гласът й беше придобил писклив и разочарован тон.

Кълън погледна надолу към нея, а високите му скули и изражението му сякаш бяха изсечени от камък.

— Ще се научиш как да ми угаждаш. И веднъж щом го направиш, случките, които наричаш грешки, няма да се повтарят повече.

Тя се размърда на мястото си и смръщи вежди.

— И все пак, всеки допуска грешки — настоя тя.

— Не и аз. — Устните му трепнаха. — И може би е време и ти да спреш.

— Но защо? Защо искаш да ме научиш… на каквото там ще ме учиш? — вдигна ръце във въздуха объркана — Аз съм просто стажант.

Той й обърна гръб и тръгна към прозореца с гледка към града. На този фон изглеждаше като от страница на някое изискано списание — „Воуг“ или може би „Ню Йоркър“.

„Само ако имах фотоапарат. Това щеше да е страхотна снимка.“

— Имам око за таланти — отвърна Кълън след известно мълчание и се обърна отново към нея. — Когато започнах този бизнес, всички ме мислеха за луд. Наех хора, които светът на бизнеса беше сметнал за погрешен избор. Всички на „Уол Стрий“ твърдяха, че ще се проваля още първата година.

— Но не си се провалил — прошепна тя.

— Не — отвърна. Погледите им се сключиха и за пръв път й се стори, че бе видяла нещо зад студената безчувственост на очите му.

Какво беше? Какво видя в очите му? Някой уязвим, някой, който всъщност притежаваше истински чувства като нея?

Чувството изчезна толкова бързо, колкото се беше появило — като луна, която се скриваше зад тъмни облаци, очите му отново станаха бдителни и студени.

Айви сключи ръце в скута си и облиза устни.

— Е, какво правим сега?

— Това, което правим, е да започнем съвместната си работа — отвърна Кълън, а гласът му стана по-формален. — Как ти звучи това?

— Добре, предполагам… — спря се твърде късно.

Очите му се присвиха, а устните му се стегнаха.

— Предполагаш — каза той. Поклати глава и въздъхна. — Нека се върнем на тази сутрин, когато ми донесе кафето. Защо го разля?

— Не знам.

— Това е лъжа, Айви. Не ме лъжи.

— Не лъжа — отвърна тя сприхаво.

— Не мислиш, че ме лъжеш, защото залъгваш себе си. — Той скръсти ръце и се вгледа в нея. — А сега ми кажи защо разля кафето.

Усети как по челото и под мишниците й изби пот. Хладната стая ставаше все по-гореща, сякаш някой усилваше температурата постоянно.

— Притесних се. Толкова се бях съсредоточила да направя всичко както трябва, че…

Спомни си как се беше разсеяла от усмивката му тази сутрин — гледката на перфектните му устни отблизо я беше накарала да наклони подноса достатъчно, че кафето да се обърне. Но нямаше да му признае подобно нещо.

— … се разсеях — довърши уклончиво. — Така се бях вглъбила, че забравих какво вършех.

Кълън кимна, сякаш одобряваше отговора й.

— Знаеш ли защо беше толкова притеснена всъщност?

Тя вдигна глава и го погледна.

— Изключително смущаващ човек си.

— И защо мислиш така? — заинтересова се искрено.

Тя се засмя от очевидността на въпроса му.

— Притежаваш тази компания, а аз съм стажантка.

— И това те кара да се притесняваш?

— Да, защото можеш да ме уволниш. А парите са ми нужни.

Кълън кимна почти незабележимо.

— Това, от което се ужасяваш, Айви, са последствията и аз ще ти помогна да се справиш.

Айви усети как стомахът й се свива от настойчивостта в думите му и силата на личността му. Сякаш вече не можеше да си поеме въздух.

Изведнъж й се прииска да се махне оттук. От тази стая. От постоянния му контрол.

— Мисля, че е време да си тръгвам — каза тя, искайки да избяга. Поклати глава. — Не съм сигурна, че ще се справя с това.

— Повече от ясно е, че искаш да го направиш, Айви. — Погледът му се плъзна към гърдите, а след това и към краката й.

Сякаш в този момент я събличаше с поглед, затова кръстоса крака и придърпа полата си надолу, чувствайки се така, сякаш бедрата й бяха оголени.

„Не ми харесва начина, по който ме гледа“, помисли си.

Но тогава защо зърната й бяха така чувствителни? Защо усещаше странен гъдел ниско в корема си, а и по-надолу?

Между краката си?

Чувстваше се така, сякаш беше плувнала в пот.

— Да не би… да се държите неприлично с мен, господин Шарп?

Кълън се усмихна широко, както не го бе виждала да прави досега.

— Какво ще стане, ако кажа „да“?

Той се наслаждаваше на това. Харесваше му.

— Ще кажа, че… — Тя прочисти гърло и повиши тон. — Ще кажа, че не бива да се възползвате от длъжността си, за да карате някой с моята позиция да се чувства неудобно.

— Ако искате да престана, трябва само да кажете. — Върна се отново до бюрото си и седна зад него.

Тя преглътна измъчено.

„Разбира се, че искам да престане.“

За малко щеше да каже думите, когато изведнъж не беше много сигурна какво иска всъщност.

„Сваля ли ме Кълън Шарп? Иска ли да прави секс с мен?“ Или това е само някаква перверзна игра, в която завърташе главите на стажантките, а след това им се присмиваше заедно с другите си колеги?

Вече нямаше и най-малка представа. Само за няколко минути Кълън бе успял да я обърка напълно.

Тя въздъхна и поклати глава.

— Имам чувството, че си играеш с мен.

Ноздрите му се разшириха.

— Някой ден ще ме молиш да си играя с теб.

В момента, в който думите напуснаха устата му, Айви усети как влагалището й се навлажни. Не можеше да повярва, че й бе отвърнал с толкова сексуален намек.

А най-ужасното бе, че казваше истината, и тя го съзнаваше.

Представи си Кълън напълно гол, с плъзгащо се от потта мускулесто тяло, с опрени в нейните бедра да навлиза в нея — натискайки се между краката й, докато я изпълва изцяло.

Беше като видение от бъдещето и остана сразена от това колко бързо тялото й беше реагирало на идеята.

Това не можеше да се случва.

Създателят на „Биометрикс Фарма“, главният изпълнителен директор на компанията — мултимилиардният гений, който можеше да получи всяка жена само ако щракнеше с пръсти — не можеше наистина да я желае.

Сигурно се бъркаше. Само че започваше да се убеждава в противното. Кълън Шарп се беше изразил достатъчно ясно, просто тя не знаеше какво да прави.

— Какво ще стане, ако се съглася? Ако се съглася да бъда… да бъда научена или каквото там беше? — попита тя.

— Кажи „да“ и ще разбереш.

— Да — отговори толкова бързо, че даже нямаше представа, че се беше съгласила. Сякаш беше някаква кукла и някой друг я контролираше.

Кълън се усмихна отново и тя видя глад в очите му.

— Изправи се, Айви.

Треперейки, тя се подчини. Тялото й беше покрито с тънък слой пот. Поглеждайки се бързо надолу, можеше да види съвсем ясно, че зърната й се виждаха изпод ризата.

А така се беше подмокрила, че нямаше да се изненада, ако можеше да усети желанието й чак от другия край на стаята.

„Това е грешно. Истинска лудост.“

И все пак нямаше да отрече, че копнееше за вниманието на този мъж — може би повече, отколкото бе готов да й даде. Сърцето й заблъска.

Известно време той не проговори, а тя започваше да се чувства глупаво, докато стоеше там.

— Мога ли да тръгвам вече? — попита след миг. — Това краят на срещата ли е?

— Не — отвърна той. — Едва сега започваме. Ела при мен.

Тя изправи рамене и закрачи към бюрото, стъпвайки на леко издигнатата платформа, доволна, че поне не се беше спънала отново и не се бе показала като непохватна.

— Ето ме — каза, усмихвайки се, а бузите й пламнаха от срам.

— Да, ето те — съгласи се той, като обходи тялото и лицето й с поглед, карайки я да се чувства напълно открита и безпомощна. — Сега ще започнем нашите уроци. Урок номер едно — каза, като се отпусна назад в стола си и постави пръсти на брадичката си. — Искам да кажеш азбуката без грешка за по-малко от минута.

Тя се усмихна. Не съм чак толкова тъпа, искаше да му каже.

И тогава, сякаш разбрал какво си мисли, той проговори отново.

— Ще я кажеш отзад напред. Моля те, не се проваляй още на първата задача — допълни. — Това ще бъде много лошо.

Усмивката й изчезна.

— Оу… добре… отзад напред… — промърмори, като вдигна поглед към тавана, за да си припомни каква беше изобщо азбуката.

— Ще започнеш… сега — каза Кълън, като проверяваше времето на скъпия, широк часовник на китката си.

Тя започна да рецитира азбуката отзад напред бавно, като затваряше очи, опитвайки се да се успокои.

Не можеше да е толкова трудно, повтаряше си.

Но тогава Кълън се изправи и тръгна към нея, очевидно опитвайки се да я разсее.

И успя.

Веднага се обърка. Не след дълго беше застанал до нея, наблюдавайки я отблизо, докато изрича буквите.

Заобиколи я и прокара пръст по гърба й, карайки я да потръпва неудържимо и да млъкне.

— Продължавай, Айви — нареди той. — Не спирай, без значение какво правя.

— Добре — отвърна. — Добре. — Беше стигнала до средата на азбуката. Продължи откъдето беше спряла и се опита да се концентрира. Играеше някаква откачена игра с нея и Айви нямаше намерение да го остави да победи толкова лесно.

Но колкото по-решителна ставаше, толкова Кълън увеличаваше действията си. Сега усети как нещо се докосва до врата й — вероятно устните му — и тя се запъна леко на едната от буквите.

— Това беше много близо до грешка — прошепна в ухото й. — Продължи и внимавай повече.

Тялото й гореше, а тя губеше увереността и концентрацията си, докато секси милиардерът я дразнеше.

Отново я заобиколи, когато беше почти на края на азбуката.

Щеше да я изрецитира. Да успее въпреки опитите му да се провали.

Но когато стигна до последните няколко букви, Кълън застана пред нея и направи немислимото. Дългите му пръсти хванаха горното копче на ризата й и го разкопчаха, разтваряйки я леко. Бързо повтори движението и със следващото копче, разкривайки бюста й, и докосна кожата й с пръсти.

В този момент напълно изгуби представа къде се намира и обърка буквите Г и Д.

Кой бъркаше Г с Д, помисли си, бясна на себе си.

Видя, че изражението на Кълън Шарп беше направо убийствено.

— Провали се.

— Ще пробвам отново…

— Първо, трябва да се научиш да поемаш последствията от грешките си.

— Последствия? Като наказание ли?

— Достатъчно въпроси — отвърна безцеремонно той. — Сега сложи длани на бюрото, Айви, и гледай напред.

Стана й ясно, че възнамерява да удари ръцете й с линията и потръпна вътрешно. Но въпреки това се приведе напред и постави длани върху студеното, твърдо бюро, както й беше наредил.

Кълън пристъпи бавно зад нея, и тя усети, че е много близо. Тялото му досега не се бе доближавало толкова до нейното и тя веднага усети как реагира с нарастващо желание да бъде докосната от него.

Какво правеше, зачуди се тя.

Сърцето й биеше толкова бързо, че беше сигурна, че ще се пръсне.

— Отсега нататък ще се обръщаш към мен с „господин Шарп“ или „сър“, освен ако не ти кажа друго. Ясен ли съм? — попита, а гласът му прогърмя като на гневен професор, който поучаваше недисциплиниран ученик.

Чувстваше се объркана.

— Аз… аз предполагам…

Внезапно усети дланта му, която удари болезнено дупето й с такава сила, че премести цялото й тяло напред.

— Не предполагаш, Айви. И казваш „Да, сър“ или „Да, господин Шарп“. Това е правилният отговор. Разбра ли?

Тя преглътна, а в мозъка й бе станало каша от объркване и смесени емоции. Дупето й пареше от удара, а тя не можеше да повярва.

„Току-що ме напляска. Кълън Шарп ме напляска!“

Беше направо комично колко гневни бяха мислите й, а в същото време продължаваше да стои с длани на бюрото, докато задникът й беше изпъчен назад и молеше да бъде напляскан отново.

— Отговори ми. Веднага! — Гласът му беше нетърпелив.

— Да, господин Шарп — каза тя и чак тогава разбра, че беше простенала отговора си бездиханно от желание, объркване и копнеж.

— Добре — изрече той. Усети едната му ръка да я хваща здраво за талията. Другата се плъзна под полата й, и хващайки плата в юмрук, я повдигна нагоре, разкривайки дупето и гащичките й.

Тя ахна.

— Кълън, какво правиш?

— Казах ти как да се обръщаш към мен — изръмжа той. — Ето още една грешка. — С една ръка продължаваше да държи полата й вдигната, а с другата свали бикините по бедрата й и оголи задника й.

— Господин… господин Шарп… — опита се да проговори, но гласът й я предаваше.

„Какво прави? Какво прави?“

— Сега трябва да приемеш още едно последствие — каза с пресипнал глас.

Можеше да го усети. Да усети бедрата му да се настаняват зад нея.

„Ще ме чука на задна!“

Мисълта беше плашеща и едновременно вълнуваща.

„Дори не съм спала с мъж досега. Това е лудост. Кълън Шарп ще ме чука. Бикините ми са свалени.“

Изведнъж тя се освободи от хватката му, изправи се, и отмествайки ръцете си от бюрото, моментално вдигна бикините си.

— Не мога. Не мога да го направя — каза.

— Върни си ръцете на бюрото, Айви. Не сме приключили.

Треперейки, тя не помръдна.

— Не искам да го правя — изрече.

И излъга, защото искаше да го направи. Желаеше Кълън Шарп повече от всичко, което беше искала в живота си.

Но също така я плашеше повече от всичко и всеки, който беше срещала досега.

— В такъв случай направи избора си — отвърна той, повдигайки една вежда сякаш подозираше, че не е напълно откровена с него.

Искаше да върне думите си назад — да му обясни, че просто е била изплашена, защото не е знаела колко надалеч ще стигне в противен случай.

„Ще сложа дланите си отново на бюрото. Ще направя всичко, което ми кажеш.“

Стоеше на мястото си, без да помръдва, като не знаеше какво да каже повече.

Кълън от своя страна, приглади леко измачканото си сако и го намести. След което се отправи към изхода, като отвори вратата и посочи към коридора.

— Това е краят на взаимния ни урок — каза.

Тя се загледа напред, чувствайки разочарование и загуба по-силно, отколкото беше очаквала.

Засрамена, не можеше даже да го погледне, докато минаваше покрай него.

— Съжалявам — промърмори, въпреки че на него нямаше да му пука.

Но когато вратата се притвори, това, което отвърна той, беше още по-учудващо.

— Направи правилният избор — изрече, след което вратата се затвори и сензорът светна червено.