Кели Фейвър
Дисциплина (2)

Глава 2

Най-накрая ги бяха преместили в крилото на сградата, където щяха да работят до края на проекта, или докато не ги уволняха, което Ема продължаваше да намеква, че е възможно да се случи по всяко едно време.

Айви стоеше в своята собствена малка кабина — факт, който учудващо я караше да се чувства горда.

Чувстваше се като на истинска офис работа.

Беше работила единствено в супермаркета до вкъщи като тийнейджърка, а след това беше давала уроци в колежа и за кратко отново беше работила в супермаркет.

Опитът й стигаше дотук, затова тази среда беше нова за нея и тя не се уповаваше много на мисълта, че вероятно можеше да се впише.

Вече беше започнала да вкарва данните, а пръстите й се движеха умело по клавиатурата, докато четеше от хартиените листи документацията, която трябваше да се запише в системата.

От стоновете и мърморенето, които се дочуваха от съседните кабинки, Айви остана с впечатлението, че не всички намираха задачата за толкова лесна, колкото я намираше тя.

Изведнъж телефонът на бюрото й звънна силно и настоятелно насред сравнително тихото крило.

Не беше сигурна какво трябва да направи в подобна ситуация. Който и да се обаждаше, сигурно беше сбъркал номера. Тя беше стажант. Не виждаше защо някой би искал да говори с нея по служебния телефон.

Но след това си помисли, че сигурно се обаждаше управителката й, затова вдигна слушалката колебливо.

— Ъъъмм… ало?

— Айви Спелман — каза дълбок глас. Беше изречено като констатация на факт.

— Да, на телефона — изрече Айви. — С кого говоря?

— Кълън Шарп — отвърна той. — Вече съм готов за кафето си.

За няколко секунди мозъкът й блокира напълно, но въпреки това успя да се окопити сравнително бързо.

— Добре — каза. — Къде трябва да го…

Но той вече беше затворил и тя си говореше сама.

Изправи се в пристъп на паника, знаейки, че трябва да открие управителката си Ема, за да поиска помощ. Огледа се из редиците с кабинки и най-накрая успя да види високата блондинка в другия край на залата.

— Ема! — извика и размаха ръце над главата си.

Ема Маркс тръгна към нея, а очите й на акула засияха с безлично отвращение, когато я приближи.

— Има ли проблем?

— Кълън Шарп току-що се обади да ми каже, че иска кафето си незабавно.

Блондинката се усмихна подигравателно.

— Колко тактично от негова страна да ти звънне — отвърна със сарказъм.

— Не знам какво да правя.

— Разбира се, че не знаеш — каза Ема и тръгна да излиза от залата. Подкани Айви да я последва и продължи да върви без да забавя крачка.

Айви заприпка след нея.

Докато вървеше, Ема Маркс говореше с прибързан и информативен тон.

— Поднасянето на кафе не е дреболия — отбеляза, когато прекосиха офиса и затракаха с токчета надолу по дългия коридор до бог знае къде.

Ема продължи да говори:

— Господин Шарп е много придирчив относно как, кога и откъде му е доставено кафето, също така на кого е било разрешено да му приготви храната. Разбира се, той е придирчив за всичко — но на храната и напитките му се отделя изключително внимание. Тези, на които е поверено да му носят храната, имат достъп до него, за който повечето хора биха убили — дори тези, намиращи се на висока ръководна длъжност, нямат голям физически контакт с него.

— Не разбирам защо поиска аз да го направя — изписука Айви, докато се опитваше да не изостава от дългокраката си шефка.

Ема повдигна рамене почти незабележимо.

— Неведоми са пътищата негови — отвърна тя.

Айви се намръщи.

— Мислех, че това се казва за Господ.

— Доколкото се отнася до теб, разлика между двамата няма.

Те завиха наляво и стигнаха до една заключена врата. Ема хвана ламинираната карта, която висеше на кръста й с разтягаща се връв, и я задържа пред сензора.

Червената светлина стана зелена и се чу някакъв кликащ звук.

— Ще се наложи да променим достъпа ти, ако господин Шарп реши да ти възложи поднасянето на кафе за постоянно. Но това предстои да се разбере — добави мистериозно.

Влязоха в едно малко кухненско помещение с мивка. Беше много далеч от тайната стая, която Айви беше очаквала.

Какво му има на това място, зачуди се тя. Изглежда всичко, за което се притесняваха, беше незначително.

Строго секретен килер с мивка трябваше да бъде най-глупавото нещо, което бе виждала в живота си.

— Наблюдавай ме внимателно, Айви — каза русата жена, като започна да приготвя кафето в голяма, метална машина, която изглеждаше направо страшно.

— Никога не съм работила с подобна кафе машина — каза Айви.

— Затова те карам да наблюдаваш внимателно какво правя — отвърна Ема, като завъртя очи. Извади една кутия с кафени зърна от горния шкаф и изсипа съдържанието в едното отделение на машината. — Не възнамерявам да ти обяснявам процеса отново, затова, моля те, обърни внимание на действията ми.

Айви се приближи като й се искаше да си беше взела тефтера с химикала.

Но беше напразно. Ръцете на Ема се движеха със скоростта на светлината, докато изпълняваше задачите една след друга, сякаш бе правила всичко повече от стотици пъти.

Айви се притесняваше да каже на управителката си, че не запомни абсолютно нищо.

Скоро от машината се дочуха звуци на мелене и стичащо се кафе и Ема се беше привела, като отваряше шкафове и чекмеджета. Изкара един малък, сребърен поднос и две лъжички с различни размери. И салфетка от плат. След това се премести до малкия хладилник и извади млякото, изливайки бялата течност в малък метален съд.

— Господин Шарп по принцип харесва кафето си чисто, но има дни, в които обича да добавя мляко или сметана. Известно време се опитвахме да го правим сами, когато кажеше, че иска, но никога не успявахме да улучим точната пропорция. Ядоса се и премахна задачата от задълженията ни.

Само по зловещия тон Айви можеше да каже, че този малък неуспех разяждаше Ема Маркс.

— Изглежда голяма суматоха само за едно кафе — каза Айви и моментално съжали за коментара си.

Ема се обърна към нея и очите на високата жена засияха от ярост.

— С отношение като това не се и съмнявам, че времето ти в „Биометрикс“ ще бъде отчайващо кратко. Затова не смятам, че отново ще ти се наложи да се занимаваш с кафето — изрече тя и продължи с работата си.

— Аз… аз съжалявам…

— Моля те, спести ми го.

Скоро кафето беше готово и Ема постави една орнаментирана чаша под машината, натисна някакво копче и тя се напълни моментално с кафе. След което, Ема я върна обрано на подноса и посочи към него.

Всичко беше подредено перфектно, включително пакетчета със захар, едно със „Стевиа“ и едно със „Спленда“.

— Подсладява ли си кафето? — попита Айви.

— Все още не. Но намекна, че желае вероятността да остане отворена, затова му носим тези подсладители за всеки случай. Убедена съм, че това звучи абсурдно за някой като теб.

— Не, разбира се, че не мисля…

Ема я посочи.

— Мога да видя точно какво мислиш. Изписано е на самодоволното ти лице. Но нека ти обясня нещо — продължи тя с почервенели бузи. — Ние сме мултимилардна компания. Новото ни лекарство спасява животи, а на пазара се очаква да излязат още лекарства, които ще спасяват още повече животи. Неповторимото великолепие за създаването на тези научни открития и иновации изисква абсолютно внимание и на най-малкия детайл. Точно такъв ум притежава Кълън — каза тя.

„Явно засегнах някой нерв.“

— Разбирам — отвърна Айви, като сведе поглед. — Не биваше да правя подобно изказване.

Ема се смили, когато видя примирението й.

— Не разбираш сега. Но ако имаш много, много късмет, може и да останеш малко по-дълго, за да узнаеш повече, отколкото в момента. Сега вземи подноса внимателно. Много внимателно. Не разливай и капка и не позволявай на нищо да се премести и с милиметър. Върви бавно и ме следвай.

Излязоха от помещението и тръгнаха по пътя, по който бяха дошли.

Айви вървеше бавно и внимателно, наблюдавайки подноса, за да се убеди, че е стабилен, и се взираше единствено в зоната, която я заобикаляше, докато се движи.

Повече от всичко не искаше да прецака това.

Челото й се потеше, както и цялото й тяло, нажежено от стреса.

Дори ходенето й се струваше трудно, сякаш бе разменила обувките на двата си крака.

— Добре, пристигнахме — прошепна Ема благоговейно.

Посочи към една голяма, стъклена непрозрачна врата. След което, без да каже и дума, насочи пропуска си пред сензора и той светна зелено. Дочу се щракване и Ема отвори вратата, позволявайки на Айви да влезе.

Оглеждайки се из огромната конферентна зала, започна да я превзема внезапно чувство на ужас.

Стаята беше просторна, с бели и сиви стени, на които висяха няколко големи модерни картини, а в средата имаше огромна лъскава черна маса, заобиколена от черни кожени столове.

На тях бяха седнали мъже и жени, облечени с изискани костюми. Изглеждаха като нейно жури, съдии и екзекутори, когато се обърнаха да я погледнат.

А начело на масата, точно пред нея, стоеше Кълън Шарп.

Той.

Стоеше там, с очи, впити в нея, сякаш тя беше единственото нещо, което бе чакал.

— Влез — каза той, като повдигна ръка и я повика с едно бързо и изящно движение.

Конферентната зала беше по-студена и от тази, в която бяха стояли стажантите, ако изобщо беше възможно.

Можеше да усети студения въздух, който духаше по главата и раменете й от вентилационните отвори на тавана.

Всички все още я следяха с поглед, докато вървеше по килима, имайки чувството, че гази през блато от лепило. Или кал.

„Да, газя през калта.“

Опита да се съсредоточи единствено върху задачата си да стигне до него и да постави подноса на масата, но магнетичните му очи й всяваха такова чувство на паника, че даже не можеше да го погледне.

Сетивата й бяха изострени. Усещаше мириса на дърво, газ, лак и кожа.

Ушите й долавяха бръмченето на вентилацията и тихото шумолене на документи.

И там, насред всичко това, беше Кълън Шарп. Най-накрая стигна до края на масата и се приведе напред, за да остави подноса пред него.

Усмихна й се леко, едва повдигайки ъгълчетата на красивите си, розови устни, докато я наблюдаваше. Тази лека усмивка така замъгли разума й, че на секундата забрави какво прави.

Съсредоточи се върху устните.

Какво ли щеше да е чувството да се притиснат към нейните? Към врата й?

Гърдите?

— Внимавай — каза той, опитвайки се да я предупреди, но вече беше късно.

Беше наклонила подноса твърде напред и чашката с кафе се обърна. Въпреки че всичко се случи за секунди, времето сякаш спря. Тя гледаше ужасено, докато черната течност се разля в подноса, върху полираната маса — и най-вече директно върху бедрото на Кълън Шарп.

Попи в тъмните му панталони, образувайки голямо, още по-тъмно петно.

Пусна подноса на масата, карайки го да издрънчи и извика.

— О, божичко! Толкова съжалявам!

Тя наблюдаваше изражението му, което не се промени, нито потръпна от болка, когато горещото кафе се разля върху бедрото му.

— Всичко е наред — отвърна й Кълън със спокоен и непринуден глас.

— Нека взема нещо… салфетки… — беше започнала да превърта от ужас.

Кълън се усмихна отново, този път широко.

— Повечето се разля по масата и на пода — излъга той. — Едва ме докосна.

Беше видяла, че доста голяма част беше потекла върху бедрото му, но поради някаква причина той се опитваше да не прави от мухата слон.

— Ще ви донеса ново кафе — каза тя с отчаян глас.

„Направо съм уволнена. Току-що изгорих крака на главния изпълнителен директор. Може да му се наложи да му присаждат кожа.“

Мозъкът на Айви препускаше, докато се опитваше да върне времето назад и да поправи стореното.

— Всичко е наред — увери я Кълън. — Моля те, използвай салфетка, за да попиеш доколкото можеш локвичката върху масата и вземи подноса със себе си, когато излизаш навън.

— Разбира се. Съжалявам. Толкова съжалявам. — Искаше да избяга от стаята. Просто да избяга от тук и никога да не се връща.

Но нещо я държеше на място. Взе салфетката от подноса и попи колкото успя от кафето на масата. Тя се напои бързо, но на масата взе още имаше течност.

— Ще започваме ли, господин Шарп? — попита един от младите мъже около масата.

— Времето ни е ограничено — съгласи се един по-възрастен мъж, — затова наистина вече трябва да започваме заседанието.

Лицето на Айви се изчерви, когато разбра, че не само бе разляла кафе върху собственика на компанията, но също така беше прекъснала важно заседание, а това само добави още сол в раната.

— Имаме предостатъчно време — отвърна Кълън. Усмихна й се отново, което трябваше да я накара да се чувства по-добре, но за сметка на това единствено засили безпокойството й.

— Което означава, че нищо не ни пречи да започваме — настоя по-възрастният.

Кълън го погледна строго.

— Започваме, когато аз кажа, че започваме, Джим. Освен ако нещата не са се променили през последните пет минути, без да забележа.

— Не, нищо не се е променило — каза мъжът меко.

Стаята притихна още повече, ако това бе възможно.

Сърцето й биеше ожесточено и се чувстваше така сякаш щеше да припадне всеки момент, но въпреки това направи всичко по силите си, за да почисти колкото можеше. Погледът й продължи да се взира в тъмното петно върху панталона на Кълън Шарп.

По крака му се беше разляло горещо кафе, а той даже не беше мигнал. Такъв самоконтрол беше странен.

Направо нечовешки.

Повечето хора биха извикали от болка и вероятно щяха да изтичат от стаята, за да се събуят.

Течността беше вряла.

Каквато и да беше причината, той изглеждаше напълно добре и въобще не беше смутен. В което нямаше смисъл, като се вземеше предвид колко бе важно всичко да бъде перфектно.

Айви сграбчи подноса и поклони глава.

— Толкова съжалявам — прошепна, когато се приготви да тръгне.

Кълън й се усмихна заслепяващо още веднъж.

— Мислех си за името ти^[1] — каза той. — Явно лесно пленяваш хората — продължи, като присви очи, показвайки й, че я дразнеше закачливо с играта си на думи.

— С първи впечатления като това сигурно сте прав — промърмори тя, след което побърза да излезе, молейки се да не се прекатури с главата напред и да се посрами още повече.

Когато се озова извън залата, затвори вратата зад себе си, облегна се на нея и затвори очи.

Коридорът беше празен.

Носеше подноса и се чудеше къде да го остави, тъй като картата й нямаше да я допусне до строго секретната кухничка без Ема Маркс.

Но последното нещо, което искаше, бе да каже на ексцентричната, осъдителна управителка, че трябваше да върне подноса, тъй като беше разляла кафето върху собственика на компанията.

И все пак, най-вероятно Ема щеше да разбере какво се е случило от Кълън Шарп и по един или друг начин Айви щеше да бъде изгонена най-безцеремонно.

Всичко приключи.

„Може да си събирам нещата и да си заминавам.“

Въздъхна. Обзе я чувство на дълбоко съжаление, сякаш е изпуснала нещо важно.

— Какво правиш? — попита един рязък глас жлъчно.

Айви се обърна и видя Ема Маркс, която тъкмо бе завила по коридора и я наблюдаваше подозрително.

— Аз… аз трябва да върна обратно подноса.

Ема направи физиономия и погледна надолу.

— Защо? Какво се случи? Защо всичко е мокро? Какво си направила?

— Разлях кафе. Каза ми да взема подноса със себе си, като излизам.

Изражението на Ема се вкамени.

— Разляла си кафе? Ти да не си саката?

— Беше злополука.

— Идвай тогава — поклати глава Ема и започна да върви бързо. — Не знам какво си мислеше господин Шарп, когато пожела да се заемеш с това. Всеки може да види, че нямаш нужните качества.

Айви искаше да й тегли една майна. Искаше да й каже, че поднасянето на кафе на шефа не беше кой знае колко сложна задача, и всеки можеше да я свърши.

Всеки, освен тя, напомни си.

„Не разполагам с нужните качества даже да поднеса кафе на Кълън Шарп и днес го доказах.“