Кели Фейвър
Дисциплина (1)

Глава 1

„Направих огромна грешка.“

Това беше първата мисъл на Айви Спелман, когато седна в студената конферентна зала и зачака началото на ориентировъчния инструктаж.

Имаше приблизително тридесет стажанта, които гледаха към предната част на помещението, където облечен в безупречния си тъмен костюм стоеше главният изпълнителен директор Кълън Шарп и оглеждаше преценяващо групата, сякаш вече ги намираше за неподходящи.

Това беше мъж, на който не се отказваше нищо и който получаваше всичко, което пожелае. Беше, меко казано, зашеметяващо красив, но не по повърхностен начин.

Беше потаен, помисли си веднага Айви.

Очите му бяха проницателни и притежаваше животински магнетизъм и присъствие каквито не беше срещала в никой друг досега.

Висок и широкоплещест, правата му черна коса беше оформена перфектно над веждата, сякаш беше прибрана от специалист. Брадичката му бе издължена и квадратна, а скулите изпъкнали.

Черният костюм беше безупречен, без нито една гънка или влакънце, което да се види под непрощаващата ярка светлина, която караше всички останали да изглеждат мърляви и лекьосани в сравнение с него.

За съжаление Айви беше седнала на първия ред и сега се намираше директно на огневата линия. Студените му сини очи бяха прекрасни и ледени като тундрата на Аляска.

— Както повечето от вас знаят — започна най-накрая той, — аз съм основателят и главният изпълнителен директор на „Биометрикс Фарма“. — Усмихна се хладно и безчувствено. — Може би се чудите защо съм тук, когато със сигурност има други, които могат да са на мястото ми. И причината да съм при вас, вместо да се занимавам с по-важни дела, е много проста.

Кълън Шарп спря, когато забеляза, че сребърното му копче за ръкавели беше леко изкривено. Намести го с едно плавно движение на изключително добре поддържаните си пръсти и погледна отново към групата.

— Тук съм, защото съм загрижен за всеки един детайл от тази компания. Няма нищо — и повтарям нищо — твърде незначително, което да ми убегне.

Когато каза това, главният изпълнителен директор погледна Айви с такова напрежение, че тя за малко да потръпне.

„Защо ме зяпа?“

Айви искаше да преглътне, но се страхуваше от силния звук, който щеше да издаде. Гърлото й беше пресъхнало, а в стаята можеше да се чуе и падането на карфица.

Най-накрая пронизващият поглед на Кълън Шарп се откъсна от нея и той се обърна, отправяйки се грациозно към масата с напитки в предната част на стаята, където си наля чаша с вода. Отпи една малка глътка, докато всички следяха внимателно всяко негово движение в очакване да чуят какво друго щеше да каже този магнетичен индивид.

За разлика от повечето хора, които говореха пред групи, Кълън Шарп не се интересуваше дали ги забавлява или предразполага. Не се опитваше да ги накара да се смеят и изглежда не му пречеше факта, че ги караше да чакат.

Около себе си можеше да усети мириса на потта и отчаянието на колегите си, които идваха изпод парфюмираните им чисто нови костюми. И тя като всички останали се потеше в студената стая, което я караше да потръпва още повече от хлад.

„Защо не седнах отзад?“

Сядането отпред беше стар навик, който й бе останал от ученическите години. От детската градина чак до последния семестър от колежа Айви винаги бе била тихата, свенлива ученичка, която седи на първия ред с приведена глава и си води бележки, за да получава добри оценки.

Но това беше различно.

Това беше истинска корпорация — една от най-големите и престижни фармацевтични компании в Бостън — и седенето на предния ред с надеждата, че „учителят“ ще я хареса нямаше да мине.

Кълън приключи с пиенето и остави чашата с вода върху масата, след което се върна към центъра на залата, за да се изправи отново пред тях. Отново погледна за кратко към нея.

„Има очи на вълк“, помисли си Айви. „И въобразявам ли си, или се вглежда в мен повече, отколкото в останалите?“

„Определено си въобразяваш“, каза си. „Кълън Шарп няма и представа коя си и сигурно е по-заинтересуван от някоя дупка в стената, отколкото от стажантка, която е дошла да върши незначителни задачи в мултимилиардната му компания.“

— Ще ви преместим в офис кабините точно в осем и тридесет и пет — каза Кълън, изваждайки я от мислите й. — След което ще започнете проекта за въвеждане на данни, за който сте дошли да ни помогнете да завършим. Софтуерната програма автоматично ще оценява работата, скоростта и точността ви. До обяд ще знаем колко бързо работите и какъв е процентът ви на грешки. Тези от вас, които попаднат в групата под десет процента във всяка една категория, ще бъдат допуснати. — Гласът му беше безкомпромисен. — Светът на бизнеса е жестоко и безмилостно място и не си губим времето със служители, които не могат да се справят. Тези от вас, които са с най-лош резултат, ще бъдат освободени незабавно.

Един млад мъж, който не беше на повече от двадесет и две — двадесет и три години, стоеше от дясната страна на Айви. Той я погледна косо и повдигна вежди, усмихвайки се, сякаш намираше представлението и заплахите на изпълнителния директор за абсурдни.

Айви започна да отвръща на усмивката му, облекчена да види, че поне един от тях не беше уплашен от шефа на компанията, когато вдигна очи и забеляза, че Кълън Шарп я наблюдаваше отново. Погледът му зашари между нея и младото момче.

Недоволството му относно споделената им усмивка беше повече от ясно, въпреки че изражението му не се бе променило изобщо.

Той се приближи до мястото, на което седяха, и сърцето на Айви заблъска в гърдите й. Спря пред младото момче и го погледна.

— Как се казваш? — попита Кълън.

— Аз ли? — отвърна младежът, а гласът му се пречупи и изведнъж не изглеждаше толкова уверен — по-скоро приличаше на заслепена от фарове сърна.

— Обикновено процедурата е такава — каза Кълън. — Когато някой те попита как се казваш, в повечето случаи има предвид теб. — Той повдигна вежда, когато групата от стажанти се закиска нервно на шегата му.

— Казвам се Лукас — успя да изрече младежът. Размърда се на мястото си и изправи рамене.

— Лукас, забелязах, че се смееш на нещо, което казах преди малко — заговори Кълън. — Моля те, сподели с всички нас какво беше толкова забавно. Винаги е хубаво да има хора с добро чувство за хумор в офиса.

Лукас заекна нервно.

— Аз не исках… имам предвид… ъ, нямаше нищо смешно.

— Някои хора имат лошия навик да се усмихват, когато са нервни — каза Кълън, чакайки го да отвърне на твърдението.

— Мисля, че това се случи — изрече Лукас, привидно облекчен, че има извинение, за което да се хване. — Просто съм малко нервен, това е.

Кълън го изгледа.

— Притеснението е приемливо, но неуважението е нещо, което не толерирам. Никога. — Той продължи да гледа младия мъж и Лукас сведе поглед към пода, очевидно победен още преди да е започнала битката.

— Съжалявам — промърмори той.

Айви разбра, че е грешала за усмивката му. Изглежда беше също толкова уплашен от ситуацията, колкото и тя.

А Кълън Шарп беше показал много бързо и убедително, че не беше там, за да бъде добър или да се хареса на хората, които бяха дошли да работят за него.

Сега беше толкова близо до нея, че силният аромат на мъжественост и одеколон се понесе към ноздрите й и тя остана удивена от силата, която се излъчваше от него.

Неловкият момент приключи, когато някой почука на вратата и една висока, елегантна, но строга блондинка влезе в залата. Когато пристъпи вътре, Кълън й кимна, след което се обърна към групата.

— Всички, представям ви вашия управител Ема Маркс. Тя ще поеме нещата от тук и ако имате някакви въпроси или притеснения, се обръщайте към нея.

— Благодаря ви, господин Шарп — отвърна тя, като се усмихна и запърха с мигли насреща му.

Айви не я хареса още от пръв поглед. Беше ли, защото блондинката изглеждаше прекалено близка с главния изпълнителен директор?

„Мразя жени като нея. Просто се подмазват на шефовете, а това е толкова досадно.“

Но Айви мислеше, че причината за незабавната й неприязън към жената се дължеше повече на ревност, отколкото на нещо друго. Ревнуваше, че блондинката познаваше Кълън Шарп и беше спокойна покрай него.

— А сега се опасявам, че трябва да напусна срещата — обяви Кълън. Айви усети как сърцето й се свива. Колкото и да беше страшен, нещо в него беше толкова завладяващо, че не искаше да си отива.

— Аз ще поема от тук — отвърна Ема Маркс.

Той закрачи към вратата и спря изведнъж, сякаш беше забравил да спомене някой важен детайл.

— Ема, в десет часа има заседание на комитета. Моля те, погрижи се да получа кафето си петнадесет минути след започването му.

Русата жена кимна отново.

— Разбира се — отвърна.

И тогава се случи най-изненадващото и шокиращо нещо от всички. Изпълнителният директор се обърна и откри Айви с поглед, взирайки се в нея без капка колебание.

Посочи директно към нея и заговори на Маркс.

— И нека това момиче да го поднесе — каза той. — Искам тя да сервира кафето ми тази сутрин.

Айви стоеше там изумена и замаяна, дори след като Кълън Шарп напусна стаята.

Думите му ехтяха в съзнанието отново и отново и тя не можеше да спре да мисли за него.

И за начина, по който изглежда беше запомнил само нея от всички други в залата. Не можеше да избяга от усещането, че Кълън Шарп кроеше нещо, което я засягаше.

 

 

Когато Айви отиде до тоалетната в кратката десетминутна почивка, там намери трима от стажантките, които си шептяха нещо и се кикотеха тихо.

Но в момента, в който влезе, трите млади жени млъкнаха и усмивките им изчезнаха.

„Нарочена съм“, помисли си Айви. „Сякаш имам някаква заразна болест.“

Момичетата излязоха набързо от тоалетната и тя остана сама.

„Най-добре да се откажа“, помисли си, докато използва помещението и изми ръцете си, вдишвайки острия аромат на белина и почистващи препарати в ноздрите си.

Тоалетната беше толкова чиста, че можеше да яде и от пода. Всичко в „Биометрикс Фарма“ беше така — вероятно заради него.

Той се стремеше всичко да е безупречно и сигурно обикаляше из сградата с бели ръкавици, проверявайки за прах и мръсотия по всяка една повърхност.

Кълън Шарп.

Самата мисъл за името му беше като изричане на заклинание — опасно. Защо беше избрал Айви от всички хора да му поднесе кафето?

Не искаше такава работа.

А и без това вече беше уплашена до смърт от него. Вярно, че беше красив — всъщност беше умопомрачително сексапилен и властен — в което беше целият проблем. Айви не се чувстваше удобно около хора като него… нахакани, самоуверени, преуспели, умни и богати.

Беше затворена и предпочиташе компанията на книгите, отколкото на повечето хора.

„Винаги мога да правя нещо друго, за да печеля пари.“

Загледа отражението си в огледалото, виждайки обичайната си бледа кожа, луничките, които винаги бе считала за непривлекателни, и къдравата си коса, която сякаш никога не можеше да остане в ред.

Не смяташе, че й има нещо, просто винаги се бе чувствала така сякаш в сравнение с другите нещо в нея не беше напълно нормално.

И пристигането й в „Биометрикс Фарма“ беше доказало, че с право бе имала подобни съмнения.

Нито дрехите, нито гримът й бяха перфектни.

А беше повече от очевидно, че Кълън Шарп изискваше перфектност от всеки, който работеше в компанията му.

Айви беше на погрешното място. Сега трябваше да е затикана в някоя старомодна малка книжарница в предградията, звънейки на клиенти от списъка с абонати или подреждайки рафтовете с книги. Обикновена работа на заден план, в която щеше да се впише прекрасно, а не да й се налага да се занимава с хора като Кълън Шарп.

— Стегни се, Айви — прошепна тя и си пое дълбоко въздух.

„Никога досега не съм се отказвала от нещо и нямам намерение да започна сега. Няма да се оставя да бъда изплашена от някакви високомерни и надменни хора.“

Усети как изпъна гръбнак и повдигна брадичка, когато взе решението да издържи поне до края на деня.

„Ще му занеса смотаното кафе. Какво му е сложното да подадеш на някого чаша с кафе и без това?“

Трябваше да се засмее на абсурдността си. Оставяйки се атмосферата да я завладее, реши, че не трябва да се притеснява, само защото другите го правеха.

Напусна тоалетната, чувствайки се по-спокойна, а на устните й заигра усмивка.