Доминик Ийстуик
Херцогът и девицата (4)

Четвърта глава

Три седмици по-късно

— Ваша Светлост, Негова Светлост е тук — обяви икономът на майка му, докато Улф влизаше в дневната на майка си в три часа след следобед.

— Майко — поздрави я той и я целуна по бузата.

— Какво води при мен любимия ми син в един мрачен ден? — попита тя, махвайки към прозореца, по който барабанеше следобедния дъжд.

Улф седна на дивана срещу майка си и я изчака да поръча на прислугата чай и храна.

— Първо, аз съм единственият ти син, и второ, имам ли нужда от причина, за да посетя обичната си майка?

— Познавам те прекалено добре. Тази седмица парламента заседава за последно този сезон, а ти си напуснал мястото си, за да дойдеш да ме видиш. Какво има?

— Наистина, майко — отвърна той, — винаги си толкова скептична.

— Каквато майката, такъв и синът.

Той прочисти гърлото си.

— Искам да те помоля за услуга.

Проницателният й поглед срещна неговия.

— Цялата съм в слух, мили мой.

— Имам нужда да организираш бал.

Ако беше възможно да повдигне повече веждите си, сега щяха да стигат до линията на косата й.

— Бал, казваш? Възнамеряваш ли да присъстваш?

— Е, ще е нелепо да те моля да организираш бал и да не се появя.

— Кого искаш да поканя и кога искаш да се проведе балът?

Той се ухили. Майка му не можеше да устои на изкушението да организира бал.

— Обществото. Този уикенд.

Майка му скочи на крака.

— Всички? Този уикенд? Имаш предвид след пет дни?

— Да, всички членове на висшето общество, след пет дни. — Усмивката му се разшири.

— Предполагам, че имаш на ум и конкретната тема на бала? — попита тя, сядайки отново на дивана.

— Маскарад.

— Улф, да не си си изгубил ума? Какво става? Да не би да плануваш да откраднеш кралските бижута, или нещо подобно?

Драма, твоето име е майка.

— Не, нямам намерение да правя нищо подобно. Можеш ли да го направиш?

— Разбира се, че мога — изсумтя тя, сякаш я бе обидил, че това, което е измислил, няма да е по силите й. — Е, кажи ми… коя е тя?

Без да си прави труда да отрича, той каза.

— Не знам името й. Имам предвид истинското й име. Как разбра?

— Най-желаният херцог на сезона, или трябва да кажа на последните пет сезона, се съгласява да присъства на повече балове и събития през последните две седмици, отколкото през целия си живот. Повярвай ми, когато ти казвам, че хората говорят. — Една прислужница с поднос застана на вратата на стаята, затова майка му се изправи и затръшна вратата пред лицето й. — Какво имаш предвид с това, че не знаеш името й.

— Срещнах я преди няколко седмици, но тя носеше маска.

— Интересно… — Майка му потупа брадичката си. — Сигурен ли си, че тя ще дойде на този бал?

— Надявам се, че няма да успее да устои.

— И ако я откриеш, какви са плановете ти?

— Планирам да я направя своя херцогиня и да заживеем щастливо.

Усмивката на майка му сякаш огря стаята.

— Ето това е идея, на която не мога да устоя. Отиди помогни на горкото момиче в коридора с подноса, който носи, и й кажи да повика секретарката ми. Освен това те съветвам да изпратиш тук целия персонал на дома си, за да помогне. Ще ни трябва чудо, за да успеем да организираме всичко на време.

* * *

Лайза огледа балната зала толкова добре, колкото успя. Улф беше поне с една глава по-висок от всички останали мъже и затова тя се надяваше, че ще успее да го открие по-лесно. Не вярваше, че е възможно в залата да успее да влезе дори още един гост. Тази и съседната зала бяха пълни с хора, а много гости изпълваха и градините навън. Да нарече партито навалица, би било меко казано. И все още тя се чудеше как бе намерила сили да дойде. Макар вътрешно да подозираше истината. Имаше нужда от отговор на въпроса, който се блъскаше в ума й. Искаше, не, трябваше да знае дали Улф ще я разпознае. Дали щеше да я търси, и ако да, дали ще успее да я открие? А най-големият въпрос бе колко далече би стигнала тя, за да бъде отново с него?

През първите няколко седмици след нощта, прекарана с Улф, тя се бе крила в имението на сестра си извън Лондон. Но човек има лимит за това колко време може да слуша каква тежест е за всички останали, преди да сложи край и да си тръгне. Две седмици бяха напълно достатъчни. Леля й не й каза „нали ти казах“, но това бе без значение. Студеното време не бе най-добрата причина да се върне обратно в града, но не я бе грижа. Когато получи поканата за маскарада и леля й обяви „Няма да пропуснем това за нищо на света!“, Лайза дори не помисли да спори.

И ето я сега тук, в края на дансинга, надявайки се да успее да зърне своя херцог, докато се чудеше какво ли щеше да помисли леля й за решението на Лайза да стане любовница на херцога. Разбира се, ако той приемеше предложението й. Тя знаеше как ще реагира семейството й, но тъй като те по начало си я третираха като чужд човек, вече не я бе грижа. Но мнението на леля й бе важно за нея. Обвивайки пръсти около маншета, който бе преправила на колие, Лайза се молеше да има сили да последва сърцето си.

Десетте минути станаха двадесет, а двадесетте се превърнаха в час и тя вече започваше да мисли, че няма да успее да го види. Докато минутите се нижеха една след друга, с всеки акорд на започващ танц, тя губеше частица от увереността си. Никой не я бе поканил на танц, но тя и не го бе очаквала, тъй като знаеше къде й е мястото. Дори когато носеше маска, никой не искаше да я опознае.

Влизайки в тълпата, за да заеме мястото, което й се полагаше в обществото, тя замръзна, когато усети две ръце да се обвиват около кръста й. Изпълни я надежда, примесена със страх. Тя чакаше, тъй като силните ръце, които я държаха, й пречеха да се обърне.

— Кажи ми, че не ме обичаш, и ще те оставя, никога повече няма да те безпокоя. — Топлият дъх, докосващ ухото й, изпрати тръпка надолу по гръбнака й.

Тя поклати глава, и когато той я пусна, Лайза се обърна, откривайки, че Улф е много по-близо до нея, отколкото бе очаквала. Срещайки красивите сини очи, които би познала навсякъде, тя каза.

— Не мога да кажа такова нещо.

— Слава на бога — изръмжа Улф, хвана ръката й и я задърпа през тълпата, докато открие празна стая. Той махна маската, която носеше и плени устните й. Коленете й се огънаха, заплашвайки да я предадат, но силните му ръце я държаха здраво. — Липсваше ми.

— И ти ми липсваше — въздъхна тя, усещайки аромата на бренди и свежото ухание на ризата му.

— Къде беше? Посетих всеки бал, който се организираше в града през последните три седмици.

Поглеждайки нагоре към него, тя не успя да скрие шока си.

— Наистина ли? Но ти никога не посещаваш баловете, освен тези, организирани от семейството ти.

— Именно.

— В началото бях извън града.

Пръстите му проследиха контурите на скулата й.

— Това обяснява всичко.

Тя посегна зад тила си, като развърза огърлицата си и я постави в ръката му.

— Каза, че ако имам нужда от нещо, да те уведомя.

— Каквото и да е.

— Имам нужда от теб. Искам да съм твоя.

— Как ме искаш?

Тя сведе брадичка и вдиша дълбоко.

— По всеки начин, по който ме пожелаеш. Ще бъда твоя любовница, ако това е единственият начин да бъдем заедно. Обичам те, Улф, и вътрешно умирах всеки миг, в който бях далеч от теб.

— Шшт… — Постави пръст на устните й. — Нямам нужда от любовница, Лайза.

— О! Аз просто си помислих… — Изпълни я дълбок срам, и откъсвайки се от прегръдките му, тя забърза към вратата.

— Лайза, чакай. — Той улови лакътя й и я дръпна към себе си.

— Чела съм прекалено много романи. Аз съм глупачка.

— Лайза, не те искам като своя любовница. Искам те като своя херцогиня.

Тя замръзна, убедена, че не го е чула добре.

— Не можеш.

— Уверявам те, че мога. — Той падна пред нея на едно коляно. — Обичам те.

— Но ти не си виждал лицето ми и не съм ти казала истинското си име. — Тя коленичи на пода до него — Не ме познаваш.

— Напротив. През тази първа нощ на запознанството ми с теб говорихме повече, отколкото съм говорил с всички други жени взети заедно. — Той я целуна отново.

Тя замълча за миг, преди да каже.

— Баща ми е виконт Ръдърфорд.

— Срещал съм баща ти — изсумтя леко Улф, но в погледа му се четеше презрение.

— Именно. Той не е харесван от никой, а аз съм му дъщеря. — Със сигурност Улф вече нямаше да я иска за своя херцогиня.

— Кой е баща ти, не променя чувствата ми към теб, Лайза! — Пръстите му помилваха крайчеца на маската й. — Коя си ти, Лайза?

— Елизабет Хамилтън. Живея с леля си, лейди Клариса Тръмбли.

— Лиса. Така ли те нарича леля ти?

— Да. — Вдигайки лице към него, тя изчака да развърже връзките и да свали маската й. Дори след като я бе помолил да се омъжи за него, той чакаше позволението й, уважавайки желанието й да остане анонимна. Това само по себе си бе достатъчно да удвои любовта й към него. След като му кимна, тя затвори очи, изчаквайки го да свали дантелената маска от лицето й. Той не каза нищо толкова дълго, че тя се изплаши да не би да я е оставил. Отваряйки отново очите си, тя го видя да я гледа с толкова любов и обожание, че едва не се разплака.

— Познавам те. Винаги съм мислил, че си красива. Знам, че не ми вярваш, но си спомням, че носеше наситено зелена рокля от кадифе на празничния бал на чичо ми миналата година. Цяла нощ не размени с никой нито дума, просто стоеше в ъгъла с книгата си и напускаше онова място, само когато леля ти те помолеше за питие.

— Ти ме помниш? Как би могъл?

— Да, помня те. Омъжи се за мен, Лайза.

Сърцето й преливаше от любов към него.

— Да.

Обгръщайки я силно с ръце, той я целуна по косата.

— Слава богу.

Вратата се отвори рязко и в стаята влезе майка му, следвана от лейди Тръмбли и слугата, който Улф бе поставил пред вратата, за да им осигури уединение.

— Е, изглежда тя е напълно компрометирана — обяви майка му на всеослушание с огромна доза задоволство в гласа.

Улф въздъхна и се изправи на крака, вдигайки и Лайза със себе си.

— Майко, тя каза „да“.

— Разбира се, че ще се съгласи, но исках да се подсигуря. Добре дошла в семейството ни, Лайза. — Връщайки се до вратата, майка му се усмихна. — Добър избор си направил, Улф. Когато те видях да излизаш от залата, влачейки Лиса след себе си, трябваше да се уверя, че ще остане при нас. Толкова млади деца тези дни нямат собствен мозък в главата си. Впечатлена съм, Улф. Подценявах уменията ти да си намериш идеалната съпруга.

Плачейки от щастие, лейди Тръмбли прегърна Лайза, преди да последва майката на Улф навън от стаята. Преди вратата да се затвори зад тях, Лайза и Улф чуха, че двете жени започнаха да обсъждат сватбените планове.

— Ще обявим ли годежа си? — попита Улф, когато двамата останаха насаме.

Все още неспособна да осмисли всичко, Лайза кимна, страхувайки се, че ако проговори, балончето, изпълнено с щастие, в което се намираше, може да се спука. Но когато бъдещият й съпруг обви ръце около нея, изпълвайки я с любов и сила, тя знаеше, че ще бъдат заедно завинаги.

— Случайно да си бременна? — попита той. Гледайки в красивите му очи, тя поклати глава. — Е, това е нещо, за което ще се погрижим през сватбената ни нощ.

Преплели пръстите на ръцете си, тя му позволи да я отведе обратно в балната зала. И макар до скоро да беше стара мома, сега никой нямаше да отрече, че вече е негова. Той изрази привързаността си към нея пред погледите на цялото общество. Ако не бе компрометирана още когато майка му и леля й ги завариха по-рано в стаята, то сега определено щеше да бъде след целувката, която споделиха, и за която цялото висше общество щеше да коментира, че никога не са виждали такава любов.

Когато вълнението спадна и всички, които до скоро я бяха отбягвали, се изредиха да й честитят, Улф я завлече през едно скрито стълбище до огромна, декорирана по мъжки спалня. Притискайки я в обятията си, той прошепна до шията й, точно на местенцето, което щеше да я възбуди най-силно.

— Реших, че ни трябва малко практика преди сватбената ни нощ.

Когато Улф я положи на леглото, Лайза си помисли, че това наистина е една много добра идея.