Елизабет Адлър
Завещанието (34)

Глава 34.
Дейзи

Овалната трапезария изглеждаше много красиво. По средата на дългата маса бяха подредени синьо-зелени хортензии в сребърни купи. Свещите бяха навсякъде и светлината им в нюанси на розово създаваше съвършена романтична атмосфера. Шампанското и другите вина се изстудяваха в кристални шампаниери. Стюардите, в красивите си униформи, очакваха гостите.

Влезе Розалия, придружена от Хектор и Магдалена, а след тях започнаха да пристигат и останалите. Липсваха само Даян и Дейвис Фарел.

Монтана беше разпределил местата около масата и сега всички се трупаха, за да прочетат имената си върху картичките, нетърпеливи да узнаят кой ще бъде съседът им. Аз и Монтана щяхме да бъдем начело, а Рег и Даян щяха да заемат другия край. До Монтана беше Розалия, след това Чарли Клемънт, Джини и празният стол за отсъстващия Дейвис. След това бяха местата на Филомена и Брандън. Вдясно от Рег беше Тексас, после Допелман, Бордоле, Магдалена и Хектор. Реших, че е знак за нещастие това, че един от нас отсъства и че се налага две жени да седят една до друга, не ми харесваше и това, че Бордоле беше до Допелман.

Когато Даян се появи на прага, се забави достатъчно дълго, за да я забележим всички — тъжната вдовица в черна рокля от шифон. Червената й коса беше вдигната нагоре, на дългата й гладка шия имаше тънка верижка от искрящи диаманти, обеците й бяха от същите диаманти. Трябваше да призная, че изглежда прекрасно. Лицето й обаче придоби твърд израз, когато тя откри, че ще трябва да седи до Рег, който вече пресушаваше първата си бутилка бира „Кроненбург“.

— Мислех, че аз ще съм последният, който ще се появи за вечеря — каза весело Рег на Даян, като се изправи на крака, за да я поздрави. — След пътуването със самолет се чувствам изтощен и сякаш правя всичко много по-бавно от обикновено. Не летя много често, въобще не съм добър пътешественик. И досега не съм попадал на такова елегантно място като това. Тази яхта е наистина великолепна, нали? — Той ни се усмихна. — Лейди Хардуик ще ми прави компания, нали, любима? — Той потупа приятелски Даян по ръката. — Ние се познаваме вече, аз и лейди Хардуик, нали знаете. Боб я доведе в „Снийдли“ още когато бяха младоженци. Но оттогава мина време, нали, момиче? Доста вода изтече под моста, бих казал.

Даян трепна, после продължи да не му обръща внимание. Келнерите разстлаха бели кърпи в скутовете ни и наляха в чашите ни розово шампанско. Сервираха, както ги наричаше Боб, amuses bouches. А Дейвис Фарел все още го нямаше. Запитах се дали, случайно, не беше взел решение да се откаже и да се прибере у дома си на следващия ден.

Дейвис не липсваше на Филомена. Тя заливаше Брандън ван Зелдер с поток от английски думи с италиански акцент. Говореше толкова бързо, че той трябваше да наведе глава близо до нейната, което всъщност беше и нейното желание.

Джини не изглеждаше щастлива. Тя преднамерено беше обърнала гръб на Чарли и седеше, тъжна и сякаш изоставена, до празното място, където трябваше да седи Дейвис. Нямаше с кого да разговаря, а господ ми е свидетел, Джини много обичаше да говори. Бордоле, седнала до Допелман, ми хвърли безпомощен поглед.

От другата страна на масата, Хектор запита Чарли с какво си изкарва прехраната, с което си заслужи презрителния му поглед. Последва доста рязък отговор, че запитаният е в развлекателния бизнес. Напрежението се усещаше във въздуха и аз, с чувство на неловкост и неудобство, се запитах как ли ние всички ще преживеем следващите пет дни.

Дейвис Фарел най-после дойде в мига, когато сервираха първото блюдо. Беше се погрижил малко за себе си, беше облякъл хубаво сако и скъпа синя риза и въпреки че косата му беше прибрана в конска опашка, изглеждаше точно като човек, преуспял на „Уолстрийт“. Той се извини и обясни, че се е наложило да проведе телефонен разговор с Ню Йорк. И добави, че наистина било спешно.

— Не са свикнали с отсъствието ми — каза накрая.

— Кой? — запита Джини, когато той зае мястото си до нея.

И беше безкрайно изненадана, когато той й разказа за младите емигранти, които бяха негови клиенти.

— Странно, аз предварително бях решила, че всички тук ще са богати и постигнали успех — каза тя.

— И откъде знаете, че аз не попадам в тази категория?

Тя го огледа от главата до петите.

— Сакото е окей. Брадата и конската опашка обаче създават различно впечатление.

Дейвис се засмя, после я запита откъде е, и двамата потънаха в разговор за „Снийдли“ и „Рамс Хед“. Бордоле полагаше усилия да води разговор с Допелман.

— Как беше полетът ви, хер Допелман? — чух я да казва.

Той й хвърли кос поглед и светлината се отрази под странен ъгъл от дебелите стъкла на очилата му.

— Спокоен въпреки прекалено строгите мерки за сигурност, които сега май са на първо място по важност — каза той.

Бордоле си пое дълбоко въздух. Нямаше да й бъде лесно с него. Изненадващо, Допелман каза:

— Харесвам косата ви, фройлайн Магуайър. Тя е много руса, много… — той като че ли търсеше подходяща дума — много очарователна.

Бордоле прие неумелия му комплимент и му се усмихна с най-слънчевата си усмивка. Каза му, че може да я нарича Бордоле.

Розалия разказваше на Чарли Клемънт за глухотата си. Тя изказа надежда, че той ще я разбере и ще я извини, ако не схване точния смисъл на думите му. Английският й беше неуверен и Чарли като че ли показваше нетърпение. После обаче овладя раздразнението си, направи така, че то да изглежда като черта от характера му, показа се като човек, който обича да поставя другите в положение да се защитават, да говорят бързо и да действат необмислено. Не и Розалия обаче. Тя запита Чарли какво мисли той за яхтата, после каза колко е мило от страна на Роберто да предложи такова приятно плаване на старите си приятели. Чарли като че ли омекна малко и неясно отговори, че и той предполага същото. И това беше всичко.

Розалия повдигна изненадано вежди и се усмихна през масата на Хектор. Запита го, на испански, как се чувства. Той приглади прекалено дългата си коса, която блестеше като отлично излъскани войнишки ботуши, поглади мустаците си и отговори, сдържано, че се чувства добре.

Очевидно беше мой ред да кажа нещо.

— Хектор, толкова много съм слушала за „Ранчото на пастирите“ и за това, колко е красиво то. Сигурно е прекрасно да се живее там.

Той елегантно наклони глава на една страна.

— Наистина, сеньорита, не бих живял никъде другаде.

— О, моля ви, наричайте ме Дейзи — казах, после не спрях да му задавам въпроси, докато не започна да ми разказва за хотела.

Сервираха вечерята. Салата от омари, последвана от говеждо „Уелингтън“. Бяхме поръчали ястия от добрата стара английска кухня, които биха се харесали много и на Боб. Чашите на всички бяха пълни с вино, разговорите се водеха повече или по-малко гладко и оживено, напрежението нарастваше. Имаше още сирене и салата, разнообразни десерти, а с тях сервираха и специално шампанско, „Пол Роджърс Суве Уинстън Чърчил“.

Монтана почти не ми беше проговорил през цялата вечер. Сега ми прошепна, че е време за тоста. Той удари няколко пъти с вилицата си по чашата и помоли за тишина.

— Дейзи иска да ви каже нещо.

Погледна ме с нескрито очакване, когато станах. Бях планирала внимателно кратката си реч, но сега нервно прочистих гърлото си и огледах гостите си един по един.

— Първо, искам, от името на Боб, да ви поздравя с добре дошли на борда. Вече знаете, че той е избрал всички вас специално, искал е да ви събере, за да отпразнувате живота му, да направите последното му „бдение“. „Всъщност искам те всички да прекарат страхотно добре“, бяха думите, които той изрече. Но има и нещо друго, върху което може би бихте искали да помислите. Вярваше, че като ви събере заедно, може би ще добиете ново виждане за това, каква е била неговата роля във вашия живот. Мислеше, че ако това стане, вие може би ще бъдете изненадани.

Те всички ме гледаха. Лицето на Чарли имаше неопределен израз, иронична усмивка повдигаше леко крайчетата на устните на Дейвис. Даян имаше гневен израз, Филомена беше озадачена. Допелман не обръщаше никакво внимание на шампанското и продължаваше да отпива от своето „Бордо“, втренчил поглед дълбоко в чашата си — като че ли там можеше да намери някакви отговори. Розалия, разбрала от Монтана какво съм казала, беше единствената, която направи някакъв коментар.

— Роберто винаги е проявявал мъдрост — каза тя тихо.

— Да, той беше мъдър — съгласих се аз. — И сега ние ще пием за него от любимото шампанско на Уинстън Чърчил, което точно за това е получило и неговото име. Чърчил, също така, беше герой за Боб. „Лъвско сърце“, така го наричаше той. Боб казваше, че би искал да е като него. И по толкова много начини — смелост, честност и почтеност, сила — той беше като него. — Вдигнах чашата си. — И така, нека пием за сър Робърт Уолдо Хардуик, мъдър човек и добър приятел на всички нас.

— Точно така.

Рег беше този, който първи вдигна чашата си, последван от всеобщ шепот: „За Боб“. Лицето на Даян представляваше маска. Тя хвърли гневен поглед на Филомена.

— Италианката не би трябвало да е тук. Тя не е нищо повече от курва.

— Dio mio! — Филомена скочи на крака. — Как се осмеляваш да ме наричаш така! Боб те изостави, защото си такава кучка. И сега виждам, че това е вярно. Боб ми е казвал, че не заслужаваш името му. И че аз го заслужавам. Той обичаше мен, не теб… Аз бях тази, която го правеше щастлив.

Настъпи неловка тишина. Стюардите започнаха да разчистват чиниите.

— Ще видим от коя от нас се е интересувал повече, когато бъде прочетено завещанието му — изсъска в отговор Даян. — Тогава ще разбереш каква е съдбата на любовниците. И къде е мястото им. В кошчето за боклук. Не забравяй, че аз бях негова съпруга…

Побързах да кажа:

— Моля ви, Даян, Филомена, това тук трябва да е цивилизована и приятна вечеря. Боб искаше да прекараме добре.

— Тъй като сме подхванали темата за завещанието, мога ли да запитам защо ние всички сме тук? — каза Чарли, който продължаваше да пие „Джак Даниълс“. — Не съм сигурен, че въобще някой от нас заслужава да се нарече приятел на Боб. Например онзи човек. — Той посочи Допелман. — Мили боже, той изглежда като работник от ферма. Никой не е чувал за него от години. Защо, за бога, Боб би поканил него?! — Той гледаше Допелман така, сякаш той беше насекомо под микроскоп. — Хайде, хер Допелман — каза той, — кажете ни, откъде познавахте сър Робърт Хардуик. Каква е детинската ви история, а?

— Престани, Клемънт! — заповяда Монтана.

Допелман обаче се беше свил при тази словесна атака, стискаше неуверено чашата с вино, навел глава. След миг измърмори тихо нещо, после стана и излезе.

Монтана отиде след него. Хвана го за рамото, но Допелман се отскубна и продължи да върви към вратата. Монтана го гледаше разтревожено. Но нямаше избор и след миг се върна на масата.

— Мисля, че това е достатъчно за тази вечер — каза той студено. — Даян, ти беше поканена, защото беше бивша съпруга на Боб. Не знам дори дали ти е оставил нещо в завещанието си, но те моля да се държиш възпитано, за бога. Колкото до теб, Клемънт, ако не искаш да си част от това плаване, можеш да си тръгнеш утре. Ще бъдем в Сен Тропе около седем, изборът е твой. Но те предупреждавам, ако се държиш така обидно и нападателно, аз лично ще те отстраня от борда на яхтата. Ясен ли съм?

— Кой, по дяволите, си ти, та да ми кажеш какво мога и какво не мога да правя?! — Чарли бутна стола си назад и последва Допелман. — Майната ви на всички ви! — чухме го да мърмори, докато отиваше към вратата.

Погледнах изумените си гости. Даян също стана и тръгна към вратата. Филомена я проследи с поглед.

— Вярно е, че бях любовница на Боб — каза тя, — но ние се обичахме, наистина се обичахме. И ми е много мъчно, че той е мъртъв. — Тя насочи пълния си с тъга поглед към Брандън. — Как може Даян да говори такива грозни неща?

По бузите й се затъркаляха големи сълзи. Брандън извади копринена носна кърпичка от горното джобче на сакото си и започна да ги попива.

— Всичко е наред. Няма нищо, тя не може да ти причини по-голяма болка — каза той, за да я успокои.

Аз бях ужасена. Погледът ми срещна този на Монтана.

— Мисля, че е по-добре да сложим край на тази вечер — каза той. — Да се надяваме, че утре ще бъде по-добре.

— Исусе! — прошепна Бордоле. — Отивам в бара! И искрено се надявам, че Чарли и Даян няма да са там.

— Аз се тревожа за Допелман — каза Монтана, след като те излязоха. — По-добре да отида да го потърся. Ще се срещнем с теб по-късно в бара.

— Бедният Допелман! — каза Бордоле, докато двете пиехме по чаша шампанско за лека нощ. — Този Чарли е истинско копеле, разбрах го в мига, в който го зърнах. Мъже като него обикновено имат какво да крият, повярвай ми.

Някои от младите членове на екипажа дойдоха, за да се запознаят с нас и да побъбрят. Бордоле беше в стихията си. Мелвин свиреше „Димът влиза в очите ти“, а Тексас му пригласяше с дрезгавия си глас, който караше публиката й да изпада във възторг. Дори Филомена, която вече не плачеше, се усмихна смело. Тя седеше толкова близо до Брандън, че почти се притискаше в него.

Монтана се върна след петнайсет минути.

— Няма и следа от Допелман — каза той с тревога. — Накарах стюарда да провери — не е в каютата си. Проверих и всички палуби, там също го няма. Надявам Се, че Клемънт не го е подтикнал да направи нещо наистина глупаво.

Като схванахме смисъла на думите му, аз и Бордоле втренчихме в него ужасени погледи.

— Никога не можеш да си сигурен с такъв човек — каза Монтана. — Той е способен на всичко. Ще трябва да кажа за случилото се на капитан Андерс.

Той извика един от младите офицери и двамата се отдалечиха. След минути яхтата забави ход, после зави в полукръг и започна бавно да се връща.

— О, мили боже! — възкликнах. — Той наистина мисли, че е възможно Допелман да е скочил през борда.

Настъпи тишина — няколко секунди, в които всички се мъчеха да съберат мислите си. След това изтичахме на палубата. Наведохме се през перилата и втренчихме погледи в синьо-черното море, сега осветено от силните светлини на яхтата. Платформата на долната палуба се повдигна хидравлично, екипажът издърпа резервните лодки и ги спусна във водата.

— О, не! — простена Филомена. — Вината е на онзи ужасен човек… Но и Допелман е толкова странен!

— Всичко ще бъде наред — казах, като се опитах думите ми да прозвучат уверено и оптимистично, докато екипажът продължаваше да търси тялото във водата.

— Не бъди толкова сигурна — каза Бордоле. — Човек като него, унижен така публично…

Останалите членове на екипажа претърсваха всяко кътче на палубата, всяка каюта. Барманът каза, че Допелман си е поръчал още една бутилка „Хот-Брион“. Барманът решил, че иска да я вземе в каютата си, а Монтана каза, че не вярва Допелман да реши да се самоубие, докато има пълна бутилка вино.

Светлините играеха върху водата и тя добиваше красив млечен цвят. Гледах я и си мислех, че може би не е толкова лошо да намериш смъртта си в нея.

Всички, освен Чарли и Даян, бяха на палубата, надвесени над перилата. Вятърът караше полите на вечерните рокли да прилепват към женските бедра и на слабата нощна светлина те приличаха на красиви и изваяни статуи с наведени глави и развявани назад коси. Рег и Дейвис, Брандън и Хектор продължаваха да се взират във водата и да чакат.

— Със сигурност, обидата на Клемънт не е достатъчна да накара някого да потърси смъртта — каза Рег. — Клемънт беше толкова ядосан, че не беше с всичкия си, а в такова състояние хората говорят какво ли не. И казват неща, които иначе не биха казали и не би трябвало да казват.

Хектор крачеше по палубата напред и назад, а Тексас, Филомена и Бордоле се бяха скупчили близо една до друга и мълчаха.

 

 

Монтана

Монтана се беше върнал на долната палуба. Огромните стоманени резервоари за гориво блестяха под светлините, а мощното пулсиране на двигателите караше корпуса на яхтата леко да вибрира. Над този шум, той долови друг — подобен на стържене на ножовка по дърво. Хари премина бързо и безшумно покрай резервоарите в посока, откъдето идваше звукът.

Допелман лежеше проснат по гръб и все още стискаше в ръка празната бутилка от вино. Спеше дълбоко и хъркаше силно.

Монтана информира капитан Андерс, извикаха лекаря и се качи на горната палуба, за да каже на останалите.

Паниката беше преодоляна, но не и страха. Гостите бавно се прибраха по каютите си, изпитали облекчение, че труп, все пак, няма и че плаването ще продължи. Защото очакваха четенето на завещанието на остров Капри.