Елизабет Адлър
Завещанието (17)

Глава 17.
Чарлс Клемънт
Бивш приятел, заподозрян №3

Чарли Клемънт се засмя, когато прочете поканата, и веднага я захвърли в кошчето за отпадъци. Това копеле Боб Хардуик, виж го ти, връщаше се дори от гроба, за да го стисне за гърлото. Той беше човек, който винаги получаваше каквото искаше. И все пак Чарли беше нервен — беше сигурен, че в тази покана и в тези сто хиляди, които можеха да бъдат сметнати и за подкуп, има повече неща, отколкото могат да се видят с просто око.

Седнал зад мрачното стоманено бюро, някаква модернистична, но безрадостна версия, той се облегна назад в коженото кресло, допрял върховете на пръстите си, все още усмихнат, макар това да не беше усмивка на удоволствие. Беше висок, едър, привлекателен мъж в началото на петдесетте, с дълга черна пригладена коса, която се къдреше леко на тила. Неспокойните му тъмни очи не пропускаха нищо, устните му бяха тънки, но чувствени. Както винаги, той беше безупречно облечен в тъмен костюм на тънки райета и шита на ръка риза от онези, от които си поръчваше с дузини от Аскот Чанг, с монограм, разбира се. Обувките му бяха произведени от Лоб, а големият златен часовник беше „Ролекс“. Изглеждаше такъв, какъвто беше — лъскав, блестящ, шарлатанин.

Чарли Клемънт играеше ролята на британец от висшата класа. Нима все пак не беше посещавал най-добрите училища и не беше израснал в компанията на някои от най-известните имена в обществото? Той определено не беше от аристокрацията, не беше дори земевладелец. Бащата на Чарли беше направил пари в бизнеса с хартиени изделия, после ги беше изгубил в несигурни инвестиции, което беше оставило Чарли, на осемнайсетгодишна възраст, с огромно разочарование, защото той беше разчитал на тези пари да му осигурят предпочитания от него начин на живот.

Казват, че всеки бива привлечен от онова, което познава най-добре, а Чарли прекрасно знаеше какво е най-добре за него. Той беше основал фирма, която осигуряваше „компания от висока класа“, както той се изразяваше, което ще рече, че осигуряваше на пътуващи бизнесмени компания за вечерта. Тъй като Чарли имаше много връзки, бизнесът се оказа успешен още от самото начало и фирмата никога не оставаше без клиенти, както и без желаещи да работят за нея и от двата пола. Въпреки мълвата и клюките, никога никой не споменаваше думата „секс“. Онова, което Чарли казваше на хората, които подигравателно задаваха въпроси за естеството на неговия бизнес, беше, че самотата е „търговски артикул“. Ако човек се погрижи, казваше той, ето, че се получава успешен бизнес. Не всеки вярваше, че противоположността на самотата е отговорът за онова, което Чарли продаваше, обаче той беше достатъчно умен да предотвратява всякакви намеци за сексуални услуги. Признаваше, че неговите момичета са великолепни, че са добре облечени, че умеят да разговарят и да се забавляват. Те изкарваха добри пари и вечеряха в най-добрите ресторанти, танцуваха в най-добрите клубове. И нищо повече от това не се очакваше от тях.

Беше срещнал Боб Хардуик на вечерно парти и беше видял в него обещаващ клиент, затова и на него беше заговорил за самотата. Хардуик го беше поканил два пъти в „Снийдли Хол“, а по-късно го беше поканил за лова на гъски, който се провеждаше всеки август. Беше отишъл, разбира се, но се беше наложило да си тръгне рано заради едно малко недоразумение. Поне Чарли го смяташе за малко. Всъщност Хардуик го беше ударил. След това Хардуик беше преустановил бизнес контакта си с него и го беше заплашил, че ще потърси и по-нататъшно възмездие.

Боб Хардуик беше човек, който имаше влияние в коридорите на властта, и заплахата му не излизаше от ума на Чарли. Месеци наред той се чувстваше така, сякаш над главата му беше надвиснал Дамоклев меч. Не се беше почувствал в безопасност, докато не се беше уверил, че Боб Хардуик е мъртъв. А ето, че сега той се връщаше дори от гроба, за да го преследва. И тази жена, Дейзи Кийн, имаше наглостта да го кани на „бдението“ на Боб за това щуро плаване из Средиземно море.

Извади поканата от кошчето за отпадъци и отново я прочете. Сто хиляди долара. Боб със сигурност знаеше как да ги примами в капана, помисли си той с тънка усмивка. И това: „Завещанието на сър Робърт ще бъде прочетено във вила «Белкис» на остров Капри“. Е, нима това не беше интересно?

Той се замисли за миг, после, все още нервен, вдигна телефонната слушалка и набра номера в Лондон.

— Чарлс Клемънт за Дейзи Кийн — каза той, когато операторът отговори. Помолиха го да почака и след минути тя се обади.

— Мистър Клемънт? Предполагам, че се обаждате във връзка с поканата?

— Така е. Интересува ме защо Боб Хардуик би желал моето присъствие на това „бдение“.

Тя се засмя — приятен звук. И той си спомни, че я е срещал — висока и червенокоса, със секси устни и никакъв вкус към дрехите.

— Последното желание на сър Робърт беше да заведе група свои приятели на нещо като „празнуване на неговия живот“. Всъщност той иска всички вие да се забавлявате и да прекарате добре на негови разноски. За последен път, нали разбирате. И, повярвайте ми, ако Боб можеше да е с нас на това плаване, щеше да бъде.

— Вярвам — каза Чарли, внезапно взел решение. — Ще бъда там, мис Кийн.

Той остави телефонната слушалка и погледна часовника си. Време за обяд. Навън все още беше студено и той облече връхната си дреха. Слезе по стълбите и излезе навън. Лондонското Сохо беше, както винаги, невъобразима смесица от прекалено много автомобили и прекалено много хора по тесните улици.

Беше забелязал този човек и преди. Той сякаш непрекъснато стоеше срещу офиса му и четеше вестник. Чарли видя, че мъжът го последва, и кожата му настръхна. Дали това не беше полицията? Детектив, облечен в цивилни дрехи? Хвърли бърз поглед зад себе си. Мъжът все още беше там. Чарли тръгна по-бързо. После спря, запали цигара и отново хвърли поглед през рамо. Мъжът си беше отишъл. Той въздъхна от облекчение. След като получи поканата на Боб Хардуик, макар да знаеше, че той е мъртъв, стана ужасно нервен. Усмихна се и продължи да върви. Не забеляза другия мъж, който поднови преследването — смяната беше станала незабелязано от него.

Чарли вървеше бързо, като си пробиваше арогантно път през тълпата, докато стигна до малък клуб, на чиято витрина имаше снимки на добре облечени момичета. Знакът над затворената тъмносиня врата гласеше: „Мерилинс“. Намръщеният портиер в светлосиния костюм с шапка със златна лента бързо се отдели от стената, на която се бе подпрял, за да изпуши цигарата си, а Клемънт остро му изказа недоволството си, след което влезе в клуба.

По обяд тук винаги се събираше огромна тълпа. Мъжете идваха да гледат стриптийза на момичетата, да ги гледат как танцуват на пилоните и понякога, ако си платят, те да потанцуват специално за тях. Въпреки че специалното шоу, разбира се, се разиграваше другаде — в едно скъпо имение в Париж, където и щеше да отиде Чарли след малко. Това имение беше любимото му място. Според него, нищо не можеше да надмине Екол де Нюи.

Той хвана влака за Париж от гара Ватерло, като благодари на Бога за тунела — тунела, който свързваше Лондон и Париж. След два часа щеше да е там.

Както и човекът на Монтана, който го следеше.