Елизабет Адлър
Завещанието (3)

Глава 3.
Дейзи

Всичко приключи. Хората обърнаха гръб на ледения вятър, някои от тях забързаха към топлината и уюта на автомобилите си, а други тръгнаха към гарата на градеца, която се намираше на десет мили оттук, за да хванат бързия влак за Лондон. Малката тълпа от селото все още стоеше скупчена под чадърите. Някои от присъстващите работеха в имението — градинарят, икономът и жените, които почистваха всеки ден. Там беше и Джини Бан, барманката в „Рамс Хед“, облечена в черно, на главата с широкопола черна шапка, която обикновено носеше и на годишното градинско увеселение в имението. Там беше и Рег Блънт, собственикът на кръчмата, здраво сложен, почти квадратен. Той беше най-добрият приятел на Боб. Блънт беше изпил много халби бира с Боб в съботните нощи, когато Боб се настаняваше на любимата си дървена пейка близо до камината. Местните хора тук го приемаха като един от тях. Те се приближиха към мен и ми подадоха ръка, за да изразят съчувствието си, а с другата често изтриваха сълзите си.

— Той беше наистина човек и добър приятел — каза Джини, като почти се задави с думите. — Независимо от това какво могат да кажат другите.

Кимнах. Много ми се искаше да се усмихна или поне да намеря верните думи, но не можех да направя нищо.

— Господ казва: „Блажени са низшите духом и слабите“ — каза Блънт. — Но ако питате мен, силните хора като сър Робърт са нашата благословия. Той ще липсва на всички ни тук. Да, наистина ще ни липсва. — За моя изненада, той взе ръката ми и я поднесе към студените си устни. — Грижи се за себе си, Дейзи — каза той. — И помни, всички тук в „Снийдли Хол“ те обичат и се интересуват от теб.

Развълнувана, аз го гледах как се отдалечава. Само за пет години се бях превърнала в част от това селце, в член на малката общност, където хората все още се обичаха и се интересуваха един от друг. Рег Блънт ми казваше, че ако имам нужда от помощ, те ще ми помогнат. И аз бях благодарна за това. Отново бях сама в студения и заснежен свят, незащитена от Боб Хардуик. И осъзнах, че отново бях без работа, макар че този път имах сметка в банката, с много повече от петстотинте долара в чантата си, когато срещнах Боб за първи път.

Ретс все още гледаше втренчено в тъмната дупка, където лежеше господарят му.

— Хайде, момче — казах и подръпнах каишката му. Той не помръдна. — Ретс, хайде, милият ми — повторих, но той продължи да лежи на снега.

Наведох се, за да го взема на ръце, но той се притисна към замръзналата земя. Селяните си бяха отишли, виждах как другите опечалени се качват в автомобилите си. Те дори не погледнаха назад. Никой вече пет пари не даваше. Това тук беше само старото куче на Боб Хардуик.

По бузите ми започнаха да се стичат горчиви сълзи. Отново се опитах да провра ръце под корема на кучето, но то се притискаше към земята като мида към скала.

— Нека ти помогна.

Вдигнах поглед през сълзи. Беше непознатият.

— Животните реагират по свой начин — каза той тихо. — То не иска да напусне господаря си.

— И аз не искам — казах, преди да съм успяла да спра думите.

Погледът на тъмните очи на непознатия задържа моя. Неговият изразяваше дълбоко съчувствие. После той се обърна към кучето и прокара длан по грубата бяла козина на гърба му.

— Хайде, момче — каза той нежно. — Време е да си тръгнем. Всичко ще е наред.

Кучето вдигна глава и го гледа няколко дълги секунди, после твърдо завря муцуната си отново между лапите и въздъхна така, че цялото му тяло се разтресе.

— Сега ме чуй, стари приятелю — каза непознатият твърдо, — ти трябва да се грижиш за мис Кийн, така че да приключваме с това. Хайде, време е да вървим.

Дали заради твърдия тон на непознатия, който не допускаше възражение, или заради споменаването на моето име, или просто защото непознатият имаше подход към кучетата, но нещо накара Ретс да се изправи на крака. Той кихна шумно, после се отръска, с което пръсна кал и върху двама ни, и ето, че неочаквано ние и двамата се засмяхме.

— Така е по-добре — каза непознатият, все още усмихнат. — Хайде сега, нека изведа и двама ви от това студено място.

Той ме хвана за лакътя, задърпа каишката на Ретс и ние оставихме Боб Хардуик в последното му жилище.

Тръгнахме обратно към църквата по хлъзгавата пътека, по която снегът вече беше заличил стъпките на другите, и минахме през портата, където през лятото се виеше пурпурна глициния. Главната улица на селото беше безлюдна сега. Виждаха се само моят червен „Мини Купър“ и елегантен черен „Ягуар“ със сгъваем покрив. И двата автомобила вече бяха покрити със сняг.

За първи път успях да огледам непознатия. Беше в началото на четирийсетте, много висок, около метър и осемдесет и шест, с широки рамене, облечен в свободно дълго палто, закопчано чак до врата, и черни ботуши. Слабото му лице изразяваше, че има богат опит в живота. Лицето му беше игра на ъгли и сенки, а по брадичката му вече беше набола посивяла брада. Носът му беше леко гърбав, а тесните му сиви очи ме гледаха изпод правите черни вежди. Беше привлекателен по свой, нестандартен, дори малко зловещ, начин. По челото му имаше няколко дълбоки бръчки, а малки бръчици се образуваха като лъчи в крайчеца на очите му. Косата му беше ниско подстригана — почти до кожата на главата.

— Не знам кой си, но ти благодаря — казах.

— Аз обаче знам коя си. Боб ми каза за теб.

Бях изумена. Мислех, че знам за всички бизнес партньори и познатите от обществото на Боб.

— Ти си Дейзи Кийн, неговата помощничка, довереница и добра приятелка. — Той се поклони леко. — А аз съм Хари Монтана.

Стиснах ръката му. Едва след това разбрах, че ми беше казал името си, но не и кой е, всъщност.

— Виж — махнах с ръка снежинките от косата си, — сигурно си премръзнал като мен. Ще има и прием след погребението, макар Боб веднъж да каза, че не иска нищо подобно, така че, защо не се върнеш с мен в имението? Нека поне ти направя чаша горещо кафе, преди да потеглиш за…

Не знаех закъде ще потегли, а и той не ме осветли по въпроса.

— Благодаря, бих искал чашка кафе — беше всичко, което каза.

— Е, не е далеч. „Снийдли Хол“ се намира малко встрани от главната улица на селото, големите железни порти вдясно. Не може да не ги забележиш.

Качих се в „Мини“-то, което винаги ми беше тясно — едва се събирах в него.

— Просто ме следвай.

Изведнъж осъзнах, че като мен, Хари Монтана е американец. Акцентът му беше южняшки, може би тексаски. Както и да е, той се намираше на голямо разстояние от дома си. Докато шофирах внимателно по покритата със сняг улица на селото, отново се запитах — какво прави той на това малко погребение в Йоркшир посред снежна буря.