Роджър Зелазни
Да умреш в Италбар (4)

Глава 4

Доктор Пелс изучаваше докладите.

„Твърде късно — реши той. — И при това нещо не е наред. Мвалакаран кар наистина бушува, както и още дузина болести. Не можем да му позволим да ги изнесе. Къде ли е? Няма доказателство, че е напуснал Клийч. Но от космодрума е била открадната една космическа яхта, а космодрумът е бил огнището на заразата. Дали е опитвал да се махне — да се изолира, — когато е разбрал какво става? Или просто отива някъде другаде?“

„Морето“ на Дебюси се вълнуваше около него, докато той разглеждаше Клийч.

„Какво да правя? — питаше се той. — Дълго чаках, а сега времето за чакане свърши, идва времето за действие. Ако бях го открил преди месец, това може би нямаше да се случи. Трябва да го намеря колкото може по-скоро и да говоря с него, да го убедя да дойде при мен и да остане, докато не разреша проблема. Чудя се дали не би се съгласил да се подложи на същия процес като мен. Би ли отдал живота, който познава, за да се превърне в… призрак като мен? Да размени настоящото си съществуване за безстрастния, безсънен живот в космоса? Ако осъзнава какво върши, сигурен съм, че ще се съгласи. Или това, или самоубийство… Това би бил единственият избор на разумен, почтен човек. Ами ако вече не е разумен? Ако се е пречупил от напрежението или като страничен ефект на болестта си? Тогава какво? Това също би могло да обясни изчезването му.

Ами ако болестта му се окаже толкова непристъпна, колкото моята — чудеше се той. — Може би замразяването би било решение. Иначе чакането може да бъде дълго. Но без да е сигурен, че някога ще се събуди, той може да не се съгласи. Как да се отнасям с него, когато го открия? Времето за действие определено е настъпило, а аз не знам какво да правя. Май че трябва да чакам. Нищо друго не ми остава.“

След известно време той изпрати съобщение на координатора на Общественото здравеопазване на планетата, предлагайки услугите си при борбата с множеството епидемии, които вече бяха опустошили два континента. После настрои подпространствения си приемник на Централата за новини. След като можеше да слуша денонощно, надяваше се, че ще научи навреме за следващото огнище на зараза. Подготви всичко за незабавно заминаване.

После се заслуша в новините, а усещането за море, каквото никога не бе виждал, им акомпанираше в ума му.

* * *

— Мина чудесно — каза й Хайдел. — Само за минути. Всичко изглеждаше по-кратко.

— Това е, защото присъстваше лично. Превръщаш се във фокусна точка. Скоро ще бъдеш спокойното око на циклон. Един ден в близкото бъдеще нищо няма да може да се изправи срещу теб. Ще трябва само да посочиш с пръст и да го пожелаеш и те ще умрат.

— Господарке… Знам, че си истинска, а не просто сън, роден от треската. Знам го, защото след като се събудя, ти спазваш обещанията, които ми даваш тук…

— Както и ти. Затова те възнаграждавам.

— Ти не си същата, както преди…

— Не. По-силна съм.

— Не това имах предвид, макар че то също е вярно. Имах предвид, че някак си се променила. Какво стана? Откривам, че невинаги мога да мисля ясно.

— Нали ти казах. Превръщаш се в бог.

— Но част от мен, някъде вътре, иска да крещи.

— Това също ще отмине. Временно е.

— И ти не си сън. Истинска си. Коя си в действителност? И къде съм аз в този момент?

— Аз съм богинята, на която ти се закле във вярност, и сме в моя личен рай.

— Къде е това?

— Моето царство е в теб.

— Ти не ми даваш истински отговори, Господарке.

— Давам ти единствените истински отговори.

— Къде се срещнахме?

— Винаги сме се познавали.

— Беше на Дейба, нали?

— Там осъществихме формален контакт, да.

— Не мога да си спомня запознанството.

— Беше болен. Ние те спасихме.

— Вие?

— Аз. Аз те спасих за този момент, за да си бъдем полезни един на друг.

— Защо чака толкова дълго?

— Времето не беше подходящо — до неотдавна.

Той се обърна и я погледна. Веднага след това се поклони, защото пред него имаше само син лед и син пламък.

— Какво стана? — промълви той.

— Ти донесе тук повече, отколкото е желателно, и по-малко, Дра фон Хаймак. Незначителните спомени от незначителен живот нямат нищо общо с нашите дела сега. Забрави ги. Вече не си този, който беше на Дейба или дори на Клийч. Боготвори ме сега. Аз ще ти дам опрощение. Ще ти въздам милост.

— Боготворя те и те обожавам.

— Когато се събудиш, ще вървиш, докато стигнеш до град. Когато вече си там, няма да казваш нищо. Само ще посочиш с пръст първото живо същество, което видиш…

— … ще посоча с пръст първото живо същество, което видя.

— Ще почувстваш как мощта разцъфва в теб като цвете, надига се като змия…

— … ще почувствам мощта.

— После ще напуснеш това място и ще потърсиш друго…

— … ще потърся друго.

— В моите очи ти си прекрасен и аз те обичам, Дра фон Хаймак.

Той усети как студените й устни докосват очите му като монети за Харон^[1]. След известно време до него достигна песента й. Луната беше синя. Кръв капеше от пръстите върху дланта му. Песента беше част от вечността.

* * *

Той й даде успокоително и я изпрати да си легне. Трябваше или да направи това, или да изключи екраните, които очевидно бяха причината за световъртежа й. Можеше да мине и без екраните, но тя му лазеше по нервите от заминаването им.

„Работата не е само в това, че е красиво момиче, което те обожествява и се бои да ти позволи да го докоснеш — мислеше той. — Не е и в непрестанното й дърдорене за Каузата или в нейното желание да й разказваш спомените си. Тогава в какво е, по дяволите? В това, че си затворен с друго човешко същество за две седмици в подпространството? Не, не е. Може би е внезапното съзнание за остаряване. Тя ми напомня за възрастта ми — за контраста между това, което бях, и това, което съм сега. Наистина ли някога съм мразил толкова силно, че да изгоря града, за да убия плъховете? Кога започнах да омеквам, да преминавам от мисълта за чисто отмъщение към тези полуидиотски планове за статут на Лига? Станало е толкова постепенно, че едва напоследък се усетих. Исках бич, а сега не съм сигурен дали е правилно да го използвам. Чудя се за Сандау. Наистина ли щеше да помогне на ДАЙНСО? Щеше ли да го направи, ако го бях помолил? Звучеше разумно. Но тая глупост за странтрианската богиня… Не може да е вярно дори и ако Сандау вярваше в нея. Това момиче или изкарва наяве най-лошото в мен, или ме кара да се колебая. Не е така. Сам си го направих. Но все пак… Ще се опитам да поспя, когато тя се събуди. Ако хората на Сандау стигнат някога до мен, ще имам неприятности. На тях не им пука за политическите граници. Е, за това ще мисля по-късно. Ще стане страшно, когато пусна срещу тях фон Хаймак. Някой със сигурност ще се опита да ме унищожи, когато ме свържат с убийството му. Глупаво беше да изпращам оная сфера. Трябваше да я запазя, не да я изпращам. Издребнял ли съм? Дали им дължа само «memento mori»^[2]? Трудно е да се каже. Колко от онези копелета в Генералния щаб на ОЛ надживях? Те не преминават през СС като нас… Земята, от всички планети! Байфрост, трябваше да спра навреме. Трябваше да я оставя на Байфрост. Това е в ДАЙНСО. А сега тя ще види вулкана, ще се научи да проследява източника на зараза… Но защо бързам толкова? Дали не искам да приключа с това колкото може по-бързо? Вероятно… Господи, не позволявай съвестта ми да заговори сега. Още не съм готов за това. Твърде далеч стигнах. Мога да стигна още малко по-далеч… Красива е, начинът, по който пада косата й, и тези изплашени очи…“

Една синя звезда се появи в центъра на водовъртежа и той я гледаше как се завърта към края на спиралата, а после изхвърча като камък от прашка.

 

 

— Разрушеният град на пейаните е просто забавно преживяване — каза той, докато сочеше надолу, — щом видиш цяла планета в това състояние.

Джакара се взираше в това, което бе останало от Манхатън.

— Бях виждала снимки — каза тя накрая, — но…

Той кимна.

— Следобед ще те заведа над Мисисипи. Ще ти покажа мястото, където някога беше Калифорния.

Той включи екраните един по един и разузнавателните спътници показваха картини на други разрушени градове.

— Добре се постараха — каза той.

„Защо, по дяволите, прави това? — питаше се Моруин от мястото, където бе застанал, и се преструваше, че разглежда един кратер. — Където и да е намерил това момиче, той го превръща в свое подобие. Начинът, по който тя говореше снощи на вечеря… Още година и тя ще бъде по-зле и от него. Може би вече е. Това ли е необходимото качество, за да бъдеш командир на флотилия? Да си способен да пренасочваш мисленето на хората, докато започнат да разсъждават като теб? Не че е моя работа, но тя изглежда толкова млада… А може би аз имам нужда от пренасочване. Може би те са прави. След войната само се угоявах, докато хора като тях продължиха да се сражават. Ами ако каузата не е загубена? Ами ако командорът победи по някакъв начин? Вероятно няма да има много промени на първи поглед… История като от новините. Нереална… И все пак… Дали не съм развил манталитет на овца? Или твърде дълго съм си играл със сънищата? Жената сигурно едва си спомня войната, но е с него. За какво ли му е нужна?“

— Доста страшно е — чу се да казва, когато премести погледа си от момичето към екраните. След известно време попита: — Командоре, откъде идва внезапният ви интерес към епидемиите?

Малакар го изучава половин минута, а след това каза:

— Това е новото ми хоби.

Моруин взе лулата си и я запали.

„Въпросът ми явно не бе уместен — реши той. — Но какво ли планират? Когато направих онази проклета сфера за него, тя ми напомни за неща, които бях забравил от години. Чудя се какво ли ще стане с жената? Дали ще бъде хвърлена на вълците, както толкова други преди нея, и ще умре с молитви за него и убедена в правотата му? Трябва да се спаси. Твърде много живот има пред себе си, за да го похаби по този начин. И все пак й завиждам за тази вяра, все едно в какво. Интересно, колко ли опасна ще бъде новата му тактика? Може би… Някой трябва да пази момичето.“

Смучеше лулата. Погали дългата си червена брада.

Накрая каза:

— Аз също се интересувам от епидемии.

* * *

Първото живо същество, което видя сутринта, беше един младеж. Той вървеше по тесен и пуст път. Когато се приближи, Хайдел излезе от храстите и застана пред него. Чу го да възкликва: „Господи Боже!“, а после насочи подпухналия си пръст.

Мощта бе налице. Усети я да се надига в него, а после избухна като прескачаща искра.

Мъжът се спъна, олюля се, възвърна равновесието си. Докосна челото си с ръка.

— Кой си ти? — попита.

Той не отговори, но направи няколко крачки към мъжа. Младежът заотстъпва, после хукна да бяга и изчезна по пътя.

Едва тогава той си позволи съвсем слаба усмивка. Нямаше нужда да продължава. Тя беше права.

Хайдел се обърна към мъгливите хълмове на юг — около първия, а и отвъд него гъмжеше от живот — и продължи поклонението си. Пред него висеше дъга.

* * *

След една земна седмица той все още не бе уверен, че Малакар ще му позволи да го придружи. Но решението скоро щеше да бъде взето. От направените приготовления ставаше ясно, че Малакар се готви да замине след около ден. Почуди се каква ли новина го е подтикнала. Все още не беше допуснат до тайните на бившия си командир.

Джакара обаче явно знаеше всичко. Той почувства убождането на ревността.

През последната седмица ясно бе изявил желанията си. Сега всичко зависеше от Малакар. Той беше готов да го придружи в името на съживения си гняв и на силното си чувство за вина. Когато анализира тези чувства, разбра, че те водят до нощта на кушетката и до нещото, което бе изтръгнато от съня. Няма значение. Източникът не беше важен. Сега искаше да му вярват като на Джакара. Може би трябваше да се пролее кръв, както едно време. Започна да усеща старата зараза, старата омраза.

Но къде ли ще замине? И с каква цел? Моруин беше слушал с огромно внимание новините, но не бе открил нищо, което да предостави възможност за саботажите, толкова типични за Малакар. Разбира се, можеше да е получил информация от секретен източник — например от тайните си агенти в ОЛ. Какъвто и да бе източникът, той се дразнеше, докато командорът ставаше все по-загрижен.

Усмихна се почни злобно, когато си спомни как бе стреснал стареца предишния ден.

Малакар бе дошъл на наблюдателната палуба, без да се обади, докато той беше там с Джакара и й обясняваше как си изкарва прехраната.

Големият сребърен кораб на Службата висеше пред тях като екзотичен свещник насред пара и дим. Стоеше на място, където никой нормален пилот не би застанал, близо до ръба на самия кратер. Когато Малакар го видя, прекоси за миг палубата и ръцете му се стрелнаха като пламъци по пулта. Моруин не видя откъде изскочиха ракетите, но усети разтърсването от излитането им. Докато шареше с поглед от командора към гледката пред тях, корабът бавно изчезна от погледите им. Моруин се изкикоти, а Джакара се разсмя.

— Там няма нищо! — каза Малакар, гледайки инструментите си.

— Ами… Да, сър — обясни Моруин. — Показвах на Джакара как правя сферите — сънища. Образувах картина от частиците навън. По това стреляхте.

Тогава Малакар изръмжа, каза:

— Джакара, искам да говоря с теб — и двамата излязоха.

На вечеря Малакар се пошегува за случилото се. Този път Моруин се разсмя с повече уважение.

— Господин Моруин…

— Да, Шинд?

— Командорът ще ви помоли да ни придружите при пътуването, което ще предприемем утре вечер.

— Докъде?

— Трябваше да избира между два свята — Клийч и Самит. Избра Самит по няколко причини.

— Какво ще правим там?

— Това е по същество операция за вербуване. Той ще ви разкаже толкова, колкото сметне, че трябва да знаете.

— Ако ще идвам, трябва да знам всичко.

— Моля ви. Това не е покана. Надявам се той никога да не разбере, че съм говорила с вас.

— Тогава защо?

— Той поиска моето мнение дали ще бъдете полезен за експедицията.

— И дали може да ми има доверие, навярно.

— И дали може да ви има доверие, разбира се. Отговорът ми беше положителен. Осъзнавам вашите възродени симпатии.

— Благодаря за добрата дума.

— Препоръчах ви не за да пощадя чувствата ви.

— Тогава защо?

— Усещам, че този път командорът ще има нужда от цялата помощ, която може да получи. Искам да му я осигуря.

— Какво има?

— Наречете го предчувствие и да спрем дотук.

— Добре. Ще забравя, че сме говорили. Кой друг ще идва?

— Джакара. Аз.

— Ще дойда и ще бъда готов да помогна.

— Всичко хубаво тогава.

— Всичко хубаво.

Той се огледа. Шинд не се виждаше никъде. Откъде го беше заговорило съществото? Винаги беше странно усещането да говориш с Шинд по този начин. Дойде му на ум, че Шинд може да е в съвсем друга част на цитаделата, може би през цялото това време е стояла до Малакар.

Крачеше и мислеше.

„Добре — реши той. — Тази операция не е в типичния стил на Малакар. Нямаше никакъв намек за планиран хаос. И все пак Шинд, изглежда, смята, че е нещо по-опасно. Ако не мога да бъда конте или добър художник, може би ще мога да стана приличен помощник-агитатор. Няма ли да е забавно, ако истински кораб на Службата се покаже сега, а Малакар сметне, че пак е илюзия? Не мисля, че ще мога да се оправя с пулта… А и бих ли го направил? Щях ли наистина да стрелям и да ги убия — след всичките тия години? В мирно време това се нарича убийство. Чудя се… Но командорът действително изглеждаше разтревожен. Знам, че друг път дори им е позволявал да кацнат и отгоре на това е говорил с тях. Задачата сигурно е мащабна, щом е толкова нервен… Вероятно щях да стрелям и после да съжалявам… Каква ли е ролята на Джакара тук? Дали спи с командора? Дали е професионален член на мрежата с някаква конкретна роля в предстоящите събития? Вероятно и двете… или може би е роднина. Би могла да му бъде дъщеря, предполагам. Би било страхотно. И типично за него. Рядко говори за личния си живот и никога не съм го чувал да споменава за роднини. Странно момиче — понякога прекалено твърда, понякога прекалено мека и никога не знаеш каква ще бъде в следващия момент. Но е красива. Би било добре да знам истинското й положение, за да реша какво искам да бъде моето. Ще я попитам по-късно…“

Същия ден след вечеря Малакар внимателно постави приборите си в чинията, погледна Моруин и каза:

— Искаш ли да дойдеш с нас на Самит?

Моруин кимна.

— Какво има на Самит? — попита той след кратко мълчание.

— Един човек, когото търся — отвърна Малакар. — Човек, който може да е в състояние да ни помогне. Или поне мисля, че е там. Може и да греша. Може да е на друго място. Ако е така, просто ще трябва да продължим да търсим. Но признаците са обнадеждаващи. Искам да го открия и да го убедя да ни помогне.

— С какво е толкова ценен?

— С болестите — каза Малакар.

— Моля?

— Болестите, болестите! Понякога този човек се превръща в подвижна инфекция, носител на чума.

— И как ще използвате това състояние?

Малакар се засмя.

Моруин седя замръзнал няколко секунди, след това отново се наведе над лимоновия си шербет.

— Мисля, че разбирам — каза той най-сетне.

— Да, мисля, че разбираш. Живо оръжие. Искам той да върви сред враговете ни. Какво ще кажеш за идеята?

— Трудно ми е да преценя. Ще трябва да помисля.

— Но искаш да дойдеш, нали?

— Да, искам.

— Джакара ще ни придружи, Шинд също.

— Добре, сър.

— Нямаш ли въпроси?

— Не. Поне в момента. Но по-късно със сигурност ще имам. Ами… Как се казва този човек?

— Хайдел фон Хаймак.

Той поклати глава.

— Никога не съм чувал за него, сър.

— Чувал си. Само че го нарече Хайнек — човека, от когото Пелс се е интересувал.

— А, той. Да.

— Чувал ли си за човек, наречен X?

— Струва ми се, макар че не помня обстоятелствата. Но не беше като носител на зарази. Нямаше ли някаква рядка кръвна група или нещо подобно?

— Нещо подобно. По-късно ще изпратя в стаята ти някои статии.

— Благодаря.

Той погледна Джакара и се върна към шербета си.

 

 

„Господи! Това е като да гледаш ада“ — реши тя. Беше минала цяла седмица, но сега за първи път го виждаше през нощта.

Взираше се в тлеещия вулкан, който изглеждаше още по-близо сега, с падането на нощта.

„Колко ли надолу трябва да се спусне човек, за да стигне до огъня? — мислеше тя. — Няма да питам. Така ще издам невежеството си. На Дейба няма вулкани. Планетата е твърде стара, предполагам. Прах и дъжд. Спомням си описанията, снимките на вулкани. Никога не съм знаела, че са такива…“

Сградата леко потрепери и тя се усмихна. Беше добре да живееш толкова близо до такава огромна мощ, да съществуваш на ръба на хаоса.

„Дали ще ми позволи да остана, когато всичко приключи? — чудеше се тя. — Може би. Ако се окажа полезна на Самит. Мога да се науча да помагам тук. Ще му бъда полезна. Той ще свикне да разчита на мен.“

Джакара се огледа.

„Сигурно е разбрал, че съм тук — помисли тя. — Той знае всичко, което става в този дом. Никога преди не съм идвала сама, но мисля, че няма да се разсърди. Не. Той ми каза да се чувствам като у дома си. Щеше да ме предупреди, ако не искаше…“

— Здравей. Защо още не си си легнала?

— Джон! О, не можех да заспя.

— Аз също. Така че реших да се кача и да се разходя. Доста зрелищно, нали?

— Да. За първи път го виждам нощем.

Той се приближи до нея и се престори, че разглежда пламъците.

— Всичко ли е готово за пътуването?

— Да — отговори тя. — Малакар ми каза, че ще отнеме само осем дена подпространствено време.

— Това звучи добре. Роднини ли сте?

— Какво искаш да кажеш?

— Ти и Малакар роднини ли сте?

— Не. Ние сме просто… приятели.

— Разбирам. Бих искал и аз да ти бъда приятел.

Тя сякаш не го чу.

Тогава той се обърна и загледа надолу, а димът се изви в арка отдясно и отляво, събра се, образува огромно блещукащо сърце, в средата на което се появи името й, а после неговото. Огнена стрела прониза центъра му.

— Картичка от мен — каза той.

Тя се разсмя. Той се обърна, хвана я бързо за раменете и я целуна по устните. Джакара за миг се отпусна, след това с изненадваща сила се освободи и го отблъсна.

— Не прави това!

Гласът й беше остър, лицето — изкривено.

Той отстъпи.

— Извинявай — каза. — Не исках… Виж, не се сърди. Просто изглеждаше толкова красива така… Надявам се, че брадата ми не боцка много. Аз… О, по дяволите! Извинявай.

Той се обърна и се вгледа в разпадащото се сърце.

— Ти ме изненада — каза тя. — Това е всичко.

Той я погледна отново, беше се приближила.

— Благодаря за картичката — усмихна се Джакара.

Той се поколеба, след това бавно посегна и докосна бузата й. Погали я, после пръстите му се плъзнаха надолу по шията, после към тила й, спряха там за миг, след това Моруин я привлече към себе си. Тя застина и той не настоя, но не махна ръката си.

— Ако си свободна в момента — каза Моруин — и ако ме харесваш… Ако вие с Малакар сте само… приятели… бих искал да помислиш за мен. Това е всичко, което се опитвах да разбера и да кажа.

— Не мога — каза тя. — Твърде късно е. Но благодаря.

— Какво значи „твърде късно“? Съществува само настоящето и само то ме интересува.

— Не разбираш.

— И не ме интересува. Ако не сте любовници с Малакар, тогава може би ти и аз… Знаеш. Поне за кратко… Ако решиш, че не ти харесва… Ще се разделим без болка. Горе-долу това си мислех. Кажи нещо.

— Не, още не. Не сега.

Той се обнадежди от думите „още не“ и каза:

— Разбира се. Точно това очаквах. Благодаря все пак. Помисли си. Направи го. Моля те.

— Добре. Ще помисля.

— Тогава млъквам. Каквото и да… поне… надявам се, че ще ме смяташ за… приятел.

Тя се усмихна, кимна и отстъпи.

— Мисля, че вече трябва да тръгвам — каза.

Той кимна.

Тогава тя го остави загледан в експлодиращата нощ.

„И това е нещо“ — рече си той.

Сърцето отдавна се бе превърнало в пара.

* * *

Хайдел се стовари над града като шушулка, разпръскваща семена. Сочеше с пръст и хората падаха.

„Достатъчно — каза той на нещото вътре в себе си. — Те умират, както и всички останали.“

Когато си тръгваше, преди да прекрачи в мястото на мъглите, срещна момче с чукче в ръка.

Застанал далеч от него, той попита:

— Какво правиш, момче?

Юношата се обърна и каза:

— Събирам камъни, сър.

Тогава той се разсмя.

— Опитай в жълтеникавото петно отляво — каза той. — Там трябва да има сини кристали.

Момчето се обърна и се подчини.

— Господине! — извика то след може би десет минути. — Тук наистина има сини кристали.

То продължи да копае и да троши.

Хайдел поклати глава и изкриви лицето си в гримаса.

— Аз по-добре да тръгвам — каза той. Забърза към мъглите.

Чукайки по склона на хълма, момчето не забеляза как той си отиде.