Роджър Зелазни
Да умреш в Италбар (3)

Глава 3

Беше късна дъждовна вечер, когато тя го видя за първи път от плът и кръв.

Тъй като нямаше клиенти тази вечер, беше слязла до малкия щанд за вестници във фоайето. Внезапното течение и засиленият шум от улицата и от бурята й подсказаха, че входната врата на заведението се е отворила. Тя избра материала за четене, пусна монетите, взе вестниците и се обърна да прекоси фоайето.

И тогава го видя. Вестниците паднаха от ръцете й. Отстъпи крачка назад объркана. Беше невъзможно да се намират толкова близо един до друг. Усети замайване, лицето й започна да гори.

Той бе едър, дори по-едър, отколкото си го бе представяла. Косата му бе черна — само съвсем леко прошарена на слепоочията, забеляза тя; но разбира се, той трябваше да е преминал СС-процедурите и да остарява по-бавно от другите хора. Това й достави удоволствие, защото не би искала да го види остарял. Беше по-впечатляващ на живо, отколкото на запис или на триизмерна снимка. Бе наметнат с черен дъждобран и носеше две огромни торби багаж. Едната представляваше куфар за дрехи, а другата — перфорирана кутия с дръжка. Дъждът проблясваше в косата и по веждите му, блестеше върху челото и бузите му. Дощя й се да изтича и да избърше лицето му с блузата си.

Тя спря и събра вестниците. Изправи се с наведена глава и ги вдигна пред себе си, така че лицето й да бъде частично скрито. След това тръгна към фоайето, сякаш четеше, и намери кресло близо до рецепцията.

— Стая и момиче ли, сър? — чу да го пита Хорас.

— Чудесно — каза той и остави багажа си на пода.

— Имаме много свободни места заради лошото време — рече Хорас, докато му подаваше албума. — Кажете ми коя ви харесва.

Тя го чу как прелиства страниците на голямата книга и броеше, защото ги знаеше наизуст: … четири, пет, пауза… шест.

Беше спрял.

„О, не — мислеше си тя. — Джини или Синти. Нито една от двете, не и за него! Може би Мег или Кайла. Но не Джини с кравешкия поглед или Синти, която е с десет килограма по-тежка, отколкото на снимката.“

Осмели се да погледне и видя, че Хорас се е махнал оттам и си чете вестник.

Тя се реши, стана и се приближи до него.

— Командор Малакар…

Опита се да го каже дръзко, но гласът й бе се превърнал в шепот от сухотата в гърлото й.

Той се обърна и сведе очи към нея. С крайчеца на окото си погледна към Хорас, вдигна десния си показалец и го допря до устните си.

— Здравей. Как се казваш?

— Джакара.

Гласът този път й се подчини.

— Тук ли работиш?

Тя кимна.

— Заета ли си тази вечер?

Тя поклати глава.

— Служител! — извърна се той.

Хорас отмести очи от вестника си.

— Да, сър?

Той посочи с пръст Джакара.

— Нея — каза.

Хорас преглътна и изглеждаше притеснен.

— Сър, по-добре да ви кажа… — започна той.

— Нея — повтори Малакар. — Регистрирай ме.

— Както желаете, сър — каза Хорас и извади празна карта и писалка. — Но…

— Казвам се Рори Джимсън, от Миадод, на Камфор. Сега ли се плаща или след това?

— Сега, сър. Осемнадесет единици.

— Колко е това в дайнсовски долари?

— Четиринадесет и половина.

Малакар извади пачка пари и му плати.

Хорас отвори уста, затвори я, после каза:

— Ако нещо не е наред, моля съобщете ми незабавно.

Малакар кимна и се наведе за багажа си.

— Ако изчакате, ще повикам робот.

— Не е необходимо.

— Добре. В такъв случай Джакара ще ви покаже стаята. Хорас взе писалката, поигра си с нея, върна я на мястото й. Накрая отново вдигна вестника си.

Малакар я последва към асансьора, изучаваше фигурата й, косата, опитваше се да си спомни лицето й.

— Шинд, приготви се да предаваш — каза той, докато влизаха в асансьора.

— Готово.

— Не се стряскай, Джакара, и не показвай, че ме чуваш. Кажи ми как така ме позна.

— Вие сте телепат!

— Просто отговори на въпроса, като имаш предвид, че мога да разруша половината от тази сграда само като си мръдна ръката по определен начин.

— Тук слизаме — каза тя на глас и те излязоха от асансьора. Тя зави надясно, поведе го по коридор с ивици като на тигър, светлината идваше единствено откъм пода. Ефектът беше дразнещ, а също и рязък. Това придаваше на момичето пред него някаква животинска аура. Той вдъхна и откри леки наркотични газове във въздуха. Бяха по-силни близо до вентилаторите.

— Много пъти съм виждала снимката ви. Чела съм много за вас. Така ви познах. Всъщност имам всичките ви биографии — дори двете, издадени в ОЛ.

Той се засмя на глас и подаде на Шинд знак да прекрати предаването, но да продължи да приема. После запита:

— Истината ли казва, Шинд?

— Да. Много се възхищава от вас. Много е развълнувана и изключително нервна.

— Значи, не е капан?

— Не.

Тя спря пред една врата, известно време се мъчеше да отключи, после успя.

Отвори вратата, но вместо да влезе или да му направи път, застана на прага обърната към него. Лицето й се кривеше, изглеждаше, сякаш всеки момент ще заплаче.

— Не се смейте, когато влезете — каза тя. — Моля ви. Каквото и да видите.

— Няма — обеща той.

Тогава тя се отстрани от пътя му.

Той влезе в стаята и се огледа. Очите му първо се спряха върху камшиците, а след това върху снимката над леглото. Остави багажа си на пода и продължи да се взира. Чу как вратата се затвори. Стаята беше пример за аскетизъм. Сиви стени и блестяща арматура. Жалузите на единствения прозорец бяха плътно спуснати.

Започна да разбира.

— Да — каза Шинд.

— Приготви се да предаваш и да приемаш.

— Готово.

— Стаята наблюдава ли се по някакъв начин? — попита той.

— Не точно. Би било незаконно. Но има начини, по които мога да поискам помощ или да включа монитори.

— Някой от тях включен ли е сега?

— Не.

— Значи, никой няма да ни чуе, ако говорим?

— Не — каза тя на глас и той се обърна да я погледне, както беше застанала — с гръб и длани, опрени на вратата, с широко отворени очи, с пресъхнали устни.

— Не се страхувай от мен — каза той. — Спиш с мен всяка нощ, нали?

Почувства се неудобно от нейното мълчание, свали дъждобрана си и се огледа.

— Мога ли да окача това някъде да съхне?

Тя се приближи и грабна дрехата.

— Ще го взема. Ще го окача в банята.

Тя го издърпа от ръцете му, бързо мина през тясната врата и я затвори. Заключи след себе си. След малко той я чу да повръща.

Направи крачка в тази посока, искаше да почука и да я попита добре ли е.

— Недейте — каза Шинд. — Оставете я.

— Добре. Искаш ли да те пусна?

— Не. Само ще я обезпокоя още повече. Тук ми е удобно.

След известно време я чу да пуска водата, а малко по-късно вратата се отвори и тя излезе. Видя, че ресниците й са мокри. Видя и ярката синева на очите между тях.

— Скоро ще изсъхне, командоре — каза тя.

— Благодаря. Моля те, наричай ме Малакар, Джакара. Или още по-добре Рори.

Той заобиколи леглото, за да проучи снимката по-отблизо.

— Добра прилика. Откъде е?

Тя се ободри, дойде до него.

— Беше илюстрация в биографията ви от Джилиан. Накарах да я увеличат и да я направят триизмерна. Това е най-добрата ви снимка, която имам.

— Не съм чел книгата — каза той. — Опитвам се да си спомня къде е правена снимката, но не мога.

— Точно преди маневрата на Параметър осми — обясни тя, — когато сте готвели Четвърта флотилия за среща с Конлил. Била е направена час преди заминаването ви според книгата.

Той се обърна и я погледна усмихнат.

— Мисля, че си права — рече той и тя също се усмихна.

— Цигара? — предложи той.

— Не, благодаря.

Той извади една и я запали.

„Как се забърках в това? — питаше се той. — Истински патологичен случай на обожание на герой — с мен като обект. Ако й кажа не каквото трябва, това вероятно ще я съсипе. Каква е най-подходящата тактика? Може би да я накарам да мисли, че аз съм нервен, а после да й доверя нещо маловажно…“

— Слушай — каза той, — ти ме стресна долу, защото никой не знаеше, че пристигам на Дейба, а не предполагах, че хората помнят лицето ми. Дойдох тук вместо в някой хотел, защото тук на никой не му пука за лицата или имената. Но ти ме изненада. Исках да запазя присъствието си в тайна и сметнах, че съм разкрит.

— Но техните закони не важат за вас, нали?

— Не съм тук да ги нарушавам. Поне не този път. Дойдох да получа информация — тихо и секретно.

Той я гледаше право в очите.

— Мога ли да вярвам, че ще запазиш присъствието ми в тайна?

— Разбира се — каза тя. — Какво друго бих могла да направя? Родена съм в ДАЙНСО. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Може би — каза той и седна на ръба на леглото й. — Ако ДАЙНСО означава нещо за теб, какво правиш тук?

Тя се разсмя, докато сядаше в едно кресло срещу него.

— Кажете ми как да се върна. Това е единствената работа, която мога да получа в този град. Колко време, мислите, ще ми трябва, за да спестя пари за билет?

— Обвързана ли си с някакъв договор или с други задължения?

— Не. Защо?

— Не познавам много добре местните закони. Тъкмо се чудех дали няма да се наложи да те измъквам оттук по трудния начин.

— Да ме измъкнете оттук? В ДАЙНСО?

— Разбира се. Ти това искаш, нали?

Тогава тя се извърна и започна да плаче тихичко. Той не я спря.

— Извинете — каза тя, — никога… никога не съм очаквала да ми се случи нещо такова. Малакар да влезе в стаята ми и да предложи да ме отведе. Мечтала съм за това…

— Значи, отговорът ти е „да“?

— Благодаря ви — каза тя. — Да, да! Но има нещо друго…

Той се усмихна.

— Какво? Може би приятел, когото искаш да вземеш със себе си? Това също може да се уреди.

Тя вдигна глава и очите й светнаха.

— Не! Нищо подобно. Не обичам никой от тукашните мъже!

— Извинявай — рече той.

Тя гледаше сандалите си, ноктите, лакирани в сребърно. Той изтръска цигарата в черен метален пепелник върху масата до леглото.

Когато тя проговори отново, приказваше много бавно и без да го поглежда:

— Бих искала да направя нещо за ДАЙНСО. Бих искала да ви помогна в задачата, за която сте дошли в Кейпвил.

Той помълча известно време. После попита:

— На колко години си, Джакара?

— Не съм сигурна. Някъде около двадесет и шест, мисля. Поне така казвам на хората. Може би на двадесет и осем. Може би на двадесет и пет. Но само защото съм млада…

Той вдигна ръка и я накара да замълчи.

— Не се опитвам да те разубедя. Всъщност възможно е да ми бъдеш от полза. Попитах за възрастта ти по друга причина. Какво знаеш за мвалакаран кар, обикновено наричан дейбанска треска?

Тя премести поглед към тавана.

— Знам, че не се среща често — каза — и че когато се заразиш, признаците са силна треска и потъмняване на кожата. Атакува централната нервна система. След това засяга дишането и сърдечния ритъм. И имаше нещо за течностите. Тялото не точно ги губи, а клетъчните течности стават извънклетъчни. Точно така. И клетките не ги абсорбират отново. Ето защо ожадняваш, но течностите не помагат. Ама вие сте лекар. Знаете всичко това.

— Какво друго знаеш за болестта?

— Няма лек и винаги е смъртоносна, ако това имате предвид.

— Сигурна ли си? — попита той. — Никога ли не си чувала някой да е оцелял след нея?

Тя го погледна озадачена.

— Никой ли? — продължи той. — Никой ли не е оцелявал?

— Казват, че имало един човек. Но тогава бях твърде малка, това беше веднага след войната. Не си спомням точно.

— Кажи ми какво си спомняш. Сигурно се е говорело за него след това.

— Просто човек, който я е преживял. Дори не споменаваха името му.

— Защо?

— След като беше потвърдено, че е излекуван, се бояха, че хората все пак може да се паникьосат, ако знаят кой е. Така че скриха името му.

— X — рече той. — По-късно го споменават като X.

— Може би. Не знам. Мисля, че това е всичко.

— Къде са го лекували? В коя болница?

— Тук, в града. Но болницата вече не съществува.

— Откъде е дошъл?

— От Могилата. Известно време всички го наричаха „Човека от Могилата“.

— Местен ли е бил?

— Не знам.

— Какво е Могилата?

— Нещо като плато. Напускаш полуострова и изминаваш около тридесет мили навътре в континента, на североизток. Там има разрушен град на пейаните. Дейба е била част от старата Пейанска империя. Градът е изцяло разрушен, единствените хора, които се интересуват от него, са археолози, геолози и гостуващи пейани. Мисля, че са го намерили там, докато обезвреждали част от оборудването за ранно предизвестие от времето на войната. Тогава там имало някаква военна инсталация и когато отишли да правят нещо с нея, го открили. Докарали го тук в изолационна лодка и той оздравял.

— Благодаря. Помогна ми.

Тя се усмихна и той й отговори.

— Аз имам оръжие — добави Джакара след това — и се упражнявам с него. Стрелям много точно и бързо.

— Това е чудесно.

— Ако трябва да се направи нещо опасно…

— Може би — рече той. — Говориш за тази Могила така, сякаш си запозната с района. Можеш ли да ми намериш карта или ти да ми начертаеш?

— Няма добри карти — каза тя. — Но ходя там често. Много яздя куряб и понякога отивам навътре в континента. Могилата е чудесно място за упражняване в стрелба. Там никой не те безпокои.

— Съвсем безлюдно ли е?

— Да.

— Добре. Тогава ще можеш да ми я покажеш.

— Да, ако искате. Но няма какво толкова да се види. Мислех си…

Той смачка цигарата си.

— Чиста ли е, Шинд?

— Да.

— Това наистина ме интересува — каза той — и знам какво си мислиш. Мислиш, че съм дошъл тук с цел саботаж или революция. Но това е по-важно. Един дребен акт на насилие може и да подразни ОЛ, обаче няма да им навреди. Но ако Могилата може да ме снабди с информацията, която търся, ще получа ключ към същността на най-страшното оръжие за терор в галактиката.

— Какво е то?

— Самоличността на X.

— Как мога да помогна?

— Засега ще запазя това в тайна. Но е най-добре да започна да търся тук. Ако е лагерувал на Могилата, може все още да са останали някакви следи. Какви точно, не знам. Но съм сигурен, че тези, които са го докарали тук, са оставили там снаряжението му или са го унищожили — ако изобщо са го намерили. Ако все още е там, аз го искам.

— Ще ви помогна — каза тя. — Искам да ви помогна. Но няма да получа отпуск преди…

Той се изправи високо над нея, наведе се и докосна рамото й.

Тя потрепери при допира.

— Не разбираш — рече той. — Това е последният ти ден тук. Вече принадлежиш единствено на себе си. Сутринта искам да уредиш закупуването или наемането на два — три от тези куряби и цялата екипировка, която ще ни трябва, за да стигнем до Могилата и да прекараме известно време там — може би около седмица. Не искам да излитам с кораба и да давам повод на някой любопитен пристанищен диспечер да ме проследи. Но когато тръгнем сутринта, това ще бъде краят на връзките ти с това място. Не трябва да се тревожиш за отпуск или работно време. Напускаш с минимално предизвестие. Това е законно тук, нали?

— Да — каза тя, седнала с изпънат гръб и впила пръсти в креслото.

„Не го исках — помисли си той. — Но тя може да ми помогне. И е момиче от ДАЙНСО, което проклетите ОЛ са докарали до побъркване. Идва с мен.“

— Значи, всичко е уредено — рече той, върна се до леглото и запали нова цигара.

Тя изглеждаше поуспокоена.

— Мисля, че вече мога да запаля и аз… Малакар.

— Рори — поправи я той.

— Рори — съгласи се тя.

Той отново стана, даде й цигара, запали я и се върна на мястото си.

— Никога не съм чувала, че си телепат — каза тя след известно време.

— Не съм. Това е нещо като трик. Утре може би ще ти покажа как го правя.

„Но не и тази вечер — помисли си той. — Богове! Щом ти трябваше толкова време, за да се поотпуснеш, няма да те запознавам с един космат дарвенианец с очи като чаени чинийки. Вероятно ще се разкрещиш и ще изпратят биячите.“

— Може ли да вдигна малко жалузите? — попита той.

— Оставете на мен.

— Не, няма проблем.

Но тя бе скочила и вече беше почти до прозореца.

Намери бутона под перваза и жалузите се плъзнаха в стената.

— Искате ли да отворя и прозореца?

— Малко — каза той, приближи се и застана до нея.

Прозорецът реагира на друг бутон и той вдъхна влажния нощен въздух.

— Още вали — отбеляза той. Протегна ръка и изтръска пепелта навън.

— Да.

Загледани над ниския покрив, те се взираха в притихналия град през капките и струйките по полуотворения прозорец. Светлините под тях бяха накъсани, леко мъждукаха. Повеят донесе лекия солен мирис на морето.

— Защо го държиш затворен? — попита я той.

— Мразя да гледам този град — отговори тя безизразно. — Но нощем не е толкова зле, когато нищо не се вижда.

По хълмовете се изтърколи слабият тътен на гръмотевица. Той опря лакти на перваза и се наведе напред. След миг колебание тя направи същото. Сега бе много близо до него, но той знаеше, че ако я докосне, очарованието на момента ще бъде разрушено.

— Често ли вали тук? — попита той.

— Да — отвърна тя. — Особено по това време на годината.

— Занимаваш ли се с ветроходство или плуване?

— Плувам, за да съм във форма, и знам как да управлявам малки съдове. Но не обичам много морето.

— Защо?

— Баща ми се удави. Това стана, след като майка ми почина и ме настаниха при децата. Една нощ се опитал да заобиколи с плуване нос Мърфи. Предполагам, че се е опитвал да избяга от Центъра за интернирани. Но поне на мен ми казаха, че се е удавил. Може би някой от проклетите пазачи го е застрелял.

— Съжалявам.

— Бях много малка. Тогава не знаех достатъчно, за да ги мразя.

Той отново изтръска цигарата си през прозореца.

— Какво ще стане, след като победиш? — попита тя.

Той хвърли цигарата.

Проследи я с поглед, когато тя за миг се превърна в комета.

— Да победя? — рече той, обръщайки поглед към нея. — Ще се боря, докато съм жив, но никога няма да разруша ОЛ. Никога няма да победя, поне не в този смисъл. Целта ми е запазването на ДАЙНСО, не разрушаването на ОЛ. Искам да предпазя тридесет и четири малки планети от съдбата да станат подвластни на прищевките на четиринадесетте лиги. Не мога да се надявам да ги победя, но може би мога да ги науча да уважават ДАЙНСО — достатъчно, за да могат ДАЙНСО да получат шанса да се разраснат и да се разширят, докато един ден те самите могат да постигнат статут на лига, а не да бъдат разделени и абсорбирани от другите. Ако имахме възможност да колонизираме още няколко десетки планети, ако Лигите не ни пречеха, вместо да ни бойкотират и да ни отрязват всеки път, когато опитаме нещо ново, тогава щяхме да имаме някакъв шанс. Искам да се присъединим към ОЛ, не да ги разрушавам — но при нашите условия. Разбира се, че ги мразя заради това, което ни причиниха. Но те са най-добрата цивилизация, която имаме. Искам да бъдем в нея — но като равни.

— А онова нещо на Могилата? Самоличността на X?

Той се усмихна накриво.

— Ако мога да получа контрол над тайната на X, историята ще ме запомни като един от най-страшните злодеи, живели някога. В името на боговете, ще изкарам ангелите на ОЛ! Дълго време след това няма да закачат ДАЙНСО.

Тя хвърли цигарата си след неговата и той запали още по една и за двамата.

Вслушваха се в зова на далечен сигнален маяк и когато присветваше мълния, виждаха пейзажа. Когато тя проблясваше напред, небето се очертаваше тъмно и озъбено пред тях; когато падаше зад тях, прозорците на Кейпвил улавяха част от заревото й и го разпръсваха в различни посоки. Но се виждаха предимно разкъсаните светлини на града.

„Не съм разговарял така от векове — помисли си той. — Но и Шинд невинаги е с мен, за да ми каже на кого мога да вярвам. Тя е мило дете. Със сигурност е красива. Но тези камшици и странният начин, по който се държа служителят… Тя мрази всички тук. Не мислех, че в държавните заведения практикуват перверзии. Може би съм старомоден… Разбира се, че съм. Много жалко за нея. Може би един ден тя ще намери някой в ДАЙНСО, който ще бъде мил към нея така, както трябва… По дяволите! Наистина остарявам! Въздухът е чудесен. Хубава гледка.“

Ниско прелитащ кораб премина бавно, кръжейки като насекомо. Гледаше го как се отдалечава към полето, където той се беше приземил.

„Може да е космическа яхта — реши Малакар. — Размерът е подобен. Кой ли би се приземил в такава нощ, когато може да си стои на хубава, топла, суха орбита, докато не премине лошото време? Без да броим мен, разбира се.“

Корабът правеше бавни кръгови движения, после увисна, сякаш чакаше разрешение за кацане.

— Джакара, би ли изгасила светлината? — помоли той и тя замръзна до него. — И ако имаш бинокъл или някакъв телескоп — продължи бързо той, — моля те, дай ми го. Този кораб ме интересува.

Тя се отдалечи и той чу да се отваря врата. След може би десет удара на сърцето стаята потъна в тъмнина.

— Заповядайте — каза тя и застана отново до него.

Той вдигна далекогледа към окото си, разгъна го, започна да го настройва.

— Какво има? — запита тя. — Какво става?

Той не отговори веднага, а продължи да настройва фокуса.

Последва още една светкавица зад тях.

— Този кораб е космическа яхта — каза той. — Колко такива посещават Кейпвил?

— Доста, от търговските.

— Този тук е твърде малък. Частни идват ли?

— Да, главно туристи — каза тя. — По няколко всеки месец.

Той сви далекогледа и й го върна.

— Може би съм прекалено подозрителен — каза той. — Винаги се боя, че ще открият начин да ме следят…

— По-добре отново да светна. — И тя се оттегли в мрака, после светна лампата.

След като чу вратата на килера да се затваря, той още дълго продължи да наблюдава града.

Зад гърба си чу приглушено ридание и бавно се обърна.

Тя лежеше на своята страна на леглото с разтворени крака, косата скриваше лицето й. Беше разкопчала блузата си и той видя, че носи черно бельо.

Един дълъг миг я гледаше, после се приближи и седна до нея. Отметна косата й назад и я прегърна през рамото. Тя продължи да плаче.

— Съжалявам — каза тя, без да го погледне. — Ти искаше стая и момиче, а аз не мога. Исках, но не мога. Не и с теб. Не така, че да ти хареса. Има едно мило момиче, Лорейн, и друго, Кайла. Те са много търсени. Ще ти доведа едно от тях да бъде с теб тази нощ.

Тя се надигна, но той протегна другата си ръка и докосна бузата й.

— Която и да доведеш, тя ще се наспи добре — каза той, — защото сега имам сили единствено за това, което ми предстои.

Едва тогава тя го погледна.

— Нали не би ме излъгал?

— Не и за това. Много ми се спи. Ако оправиш леглото, сутринта ще можеш да ми кажеш дали хъркам.

Тя преглътна, закима бързо и направи каквото й каза.

Малко по-късно той я чу да излиза от банята и усети, че си ляга. Беше забравила да затвори прозореца. Тъй като свежият въздух му харесваше, не й напомни. Лежеше, вдишваше океана и слушаше дъжда.

— Малакар — чу я да шепне, — спиш ли?

— Не.

— Ами нещата ми?

— Какви неща?

— Имам няколко хубави рокли и малко книги, и… ами просто неща.

— Можем да ги опаковаме сутринта и да поръчаме да ги изпратят на космодрума и да ги съхраняват там, докато стане време да напуснем Дейба. Аз ще ти помогна.

— Благодаря.

Тя се обърна и се повъртя малко, след това лежеше неподвижно. Носеше се зовът на сигналния маяк. Той мислеше за космическата яхта, която беше прелетяла. Ако Службата по някакъв начин го бе проследила от Слънчевата система, нищо не можеха да му направят. От друга страна, той не искаше да го свържат с Дейба или с X. Ако това наистина беше кораб на Службата, как бяха успели? Моруин? Той беше споменал, че има приятел в Службата. Може ли да му е казал или по някакъв начин да е прикачил следящо устройство към „Персей“? Но Шинд потвърди, че той е чист…

„Сигурно ставам параноик — реши той. — Забрави за това!“

Но отвори очи и се взря в тавана. Момичето отново помръдна лекичко. Той изви очи и му се стори, че вижда в мрака по-тъмните очертания на камшиците й върху стената. Намръщи се. И портретът му гледаше всичко от отсрещната стена, фалшива икона в бордей. Това едновременно го забавляваше и нараняваше. Отново зовът на маяка, нощният въздух ставаше по-студен. Светкавица, слаба гръмотевица, дъжд. Отново. Играта на блестящи пеперуди по тавана, стените…

Сигурно се беше унесъл, защото осъзна, че се събужда от докосването на ръката й върху рамото му.

— Малакар?

— Да?

— Студено ми е. Може ли да дойда при тебе?

— Разбира се.

Той премести ръката си и тя се озова до него. Притисна се към тялото му, сякаш той можеше да плува, а тя не. Майлс сложи ръка на раменете й, привлече главата й на гърдите си и отново заспа.

 

 

Сутринта закусиха в едно заведение през няколко врати от публичния дом. Малакар забеляза група жени на отдалечена маса, които постоянно гледаха към тях.

— Защо тези жени постоянно ме гледат? — тихо попита той.

— Те работят на същото място — каза му тя. — Учудени са, че прекара цялата нощ с мен.

— Това не се ли случва често?

— Не.

Когато се върнаха, намериха кашони и Малакар й помогна да ги напълни с вещите си. Тя мълчеше, докато ги опаковаха, цялата сутрин беше мълчалива.

— Ти се страхуваш — рече той.

— Да.

— Ще ти мине.

— Знам — каза тя. — Мислех, че ако този ден настъпи, ще изпитвам всякакви чувства, само не и страх.

— Напускаш нещо, което познаваш, заради нещо непознато. Това е разбираемо.

— Не искам да бъда слаба.

— Страхът не е признак на слабост. — Той я потупа по рамото. — Довърши опаковането. Аз ще се обадя в космодрума и ще уредя транспорта и складирането на нещата ти.

Тя се дръпна.

— Благодаря — каза и продължи да прибира багажа си.

„Надявам се, че ще остави снимката и проклетите камшици“ — помисли си той.

След като уреди кашоните да бъдат откарани от куриер, той поиска да говори със службата на диспечерите на полети. Не беше включил екрана.

— Можете ли да ми кажете — запита той — дали космическата яхта, която се приземи снощи по време на бурята, е кораб на Службата?

— Не — дойде отговорът. — Това е частен кораб.

„Което нищо не означава — каза си той. — Ако Службата помоли за съблюдаване на тайна, получава го. Но мога да продължа с въпросите.“

— Бихте ли ми казали кой е корабът?

— Разбира се. Модел „Т“, от Лиман, Боготелес. Сеньор Енрико Карузо е вписан като капитан и собственик.

— Благодаря.

Той прекъсна връзката.

„Това все още нищо не доказва — реши Малакар. — Но Службата винаги е била доста откровена, когато ме следи. Ако го правят, това всъщност е предупреждение. Сигурно ставам параноик. Няма смисъл да проверявам този Карузо. Ако е истински — нищо. Ако не е, ще ми отнеме твърде много време, докато стигна до прикритието. Нещо повече, не би трябвало да ме е грижа за него. Освен ако не е убиец. Но дори тогава…“

— Готова съм — каза тя.

— Добре. Ето ти малко пари. Преброй ги и ми кажи дали стигат. Аз ще чакам тук куриера, докато ти купиш животни и екипировка.

— Повече са, отколкото ми трябват — каза тя. — Малакар…

— Да?

— Кога да им кажа, че напускам?

— Веднага, ако искаш. Или им напиши бележка, ако не желаеш да говориш с тях.

Тя се ободри.

— Ще им напиша бележка.

 

 

Същия следобед те се движеха между хълмовете, товарното животно вървеше след тях, вързано за седлото на Джакара. Тя дръпна юздите и се обърна да погледне града под тях. Малакар също спря животното си, но гледаше повече нея, отколкото Кейпвил. Тя не каза нищо. Сякаш го нямаше.

Очите й бяха притворени, а устните — толкова силно присвити, че почти бяха изчезнали. Косата й бе привързана с лента и той гледаше как тя си играе с краищата й. Стоя така може би половин минута. Той изпита усещането, че покрай него минава вълна чиста омраза, спуска се по склоновете, разбива се в града. После усещането отшумя, тя се обърна напред и животното й отново потегли.

„Виждам твоя сън, Джакара — каза си той. — Сънят, който Моруин ще направи за теб…“

Те яздиха целия следобед и той видя противоположния бряг на полуострова, където водите бяха по-светли и нямаше град. Забеляза няколко колиби на далечния бряг, но между плажа и хълмовете се издигаше зелена плетеница, пълзящи растения като лози се простираха от дърво до дърво, между чиито листа пърхаха тъмни птици. Половината небе беше в облаци, но слънцето беше в другата половина и денят продължаваше да е ведър. Пътеката все още бе мокра, разкаляна от дъжда предишната нощ, копитата на животните оставяха кладенчета след себе си. Забеляза, че отпечатъците от копитата на неговото животно са триъгълни, и му хрумна, че животното, което язди, можеше да представлява опасен враг. Далеч под тях морето се разпени, той забеляза, че дърветата се клатят.

„Вятърът още не е стигнал толкова нависоко — помисли Майлс. — Но вечерта вероятно отново ще вали, ако се съди по онези облаци. Ако ветровете се усилят тук, брезентът щеше да свърши много повече работа от леката палатка, която тя е взела.“

Спряха преди здрачаване и хапнаха. Кейпвил вече не се виждаше. Шинд скочи от товарното животно, което яздеше, и седна с тях. Джакара се усмихна. Изглежда, бе харесала дарвенианеца. Това зарадва Малакар, който реши, че тя толкова много мрази всички хора, които е познавала, та вероятно й е по-лесно да се сприятели с друго същество.

Докато ядяха, небето притъмня. Облаците вече напълно го покриваха, а нощта приближаваше. Усещаха силните пориви на вятъра.

— Къде ще лагеруваме, Джакара? И кога?

Тя вдигна пръст, преглътна, после каза:

— Още шест мили и ще стигнем до едно място, което е на завет. Там можем да разпънем палатката.

Когато стигнаха до мястото, вече валеше.

 

 

Докато лежеше там все още мокър, вслушваше се в движенията на курябите, чуваше поривите на вятъра и на дъжда, вслушваше се в тях, прегръщаше я, гледаше нагоре към стените от сив камък, в нощта, той планираше бъдещето, избираше световете, които да умрат. Замисляше своя план, въртеше го из ума си, реши, че е възможен, запомни го за бъдещо използване. Беше готов. Още два дена и щяха да достигнат Могилата. До него гърдите на Джакара издаваха тих звук.

— Лека нощ, Шинд.

— Лека нощ, командоре.

— Тя кошмар ли сънува?

— Не. Сънят и е приятен.

— Тогава няма да я будя. Приятни сънища.

— И на вас.

Той дълго лежа така, заслушан в нощта, а после се гмурна в нея.

 

 

Късно следващата сутрин напуснаха полуострова, завиха на северозапад, в посока към континента. Пътят им полека се спускаше надолу, докато не достигнаха платото, което бяха прекосили предишния следобед. То ги доведе до подножието на друга верига хълмове. Някъде между тях лежеше Могилата, каза му Джакара. Щяха да я видят преди мръкване.

Тя не бъркаше. Стигнаха до един връх, тя посочи, той кимна. Гигантска маса от скали с равен връх се извисяваше на няколко мили. Между тях и скалите имаше широк каньон, който трябваше да прекосят, за да стигнат до там. Курябите избираха почти небрежно пътя си между камънаците.

Преди мръкване бяха го прекосили и вървяха по равна пътека, която започваше от южното подножие на Могилата, после се виеше на запад и нагоре. Малакар вече бе свикнал с животното си и не му беше трудно да се довери на копитата му дори при звездна светлина.

Едва сутринта, когато бе в състояние да огледа добре руините, той започна да разбира колко много работа му предстои. Поради архитектурните вкусове на пейаните сградите бяха разположени на известно разстояние една от друга. Бяха разпръснати на територия, приблизително две мили дълга и четвърт миля широка. Руините представляваха предимно основи. Тук-там стърчеше по някоя стена. По земята се търкаляха много отломки, между тях имаше трева и виещи се растения, които покриваха отчасти или напълно някои от развалините. Нямаше никакви дървета. Извън очертанията на някогашния град имаше малка квадратна постройка, ерозирала и избеляла от слънцето.

— Това военната инсталация ли е? — посочи я той.

— Да. Влизала съм там. Част от покрива е паднала вътре, пълна е с насекоми и мирише лошо. При напускането са взели всичко със себе си.

Той кимна.

— Тогава за начало да се поразходим малко, а ти можеш да ми дадеш някаква груба представа кое какво е.

Шинд ги придружи, малка сянка, носеща се между камъните.

Няколко часа те се разхождаха и тя му разказа каквото знаеше за това място. След това той избра най-внушителната развалина, за да я проучи отблизо, като се надяваше, че тя може да е привлякла X. Но когато дойде време за обяд, не беше по-близо до целта, отколкото при изгрев-слънце.

След обяд той се изкачи на най-високото място (една стена) и оттам начерта възможно най-добрата карта на целия район. След това точка по точка разграфи мястото първо мислено, после и върху картата. Същия следобед постави знак на всяко място, където линиите се пресичаха.

— Ще изследваме квадрат по квадрат, така ли? — запита тя.

— Точно така.

— Откъде ще започнем?

— Избери някой — каза той и й поднесе картата.

Тя го погледна и видя, че не се шегува.

— Добре. Тук, в средата.

Този ден претърсиха два квадрата, които той бе начертал, крачка по крачка, като пълзяха през мазета и подземни нива, обръщаха блокове, стъпкваха или разтваряха високи бурени и треви. Работиха, докато вече не можеха да виждат, след това се върнаха в лагера, който бяха устроили, и запалиха огън.

По-късно същата вечер, докато гледаха звездите, тя наруши дългото мълчание:

— Започнахме добре.

Той не отговори, лежеше и пушеше. След известно време тя хвана ръката му с двете си ръце и я стисна толкова силно, че малко го заболя.

— Какво и става, Шинд?

— Опитва се да ви утеши. Струва й се, че сте нещастен, защото днес не намерихте това, което търсите.

— Тя е права, разбира се. Но аз и не очаквах да се натъкнем на нещо още първия ден.

— Може би трябва да й го кажете. Умът й е странно място. Нещастна е, защото смята, че вие сте нещастен.

— О, по дяволите!

— Командоре…

— Да?

— Ще ми се да не бях ви казвала за този сън.

— Вече знам това.

— Все още не е твърде късно.

— Заспивай, Шинд.

— Да, сър.

— Ей, Джак?

— Да?

Той посегна със свободната си ръка, постави я на врата й и извъртя главата й към себе си. Наведе се и я целуна по челото, след това я пусна.

— Ти си добър водач и днес наистина започнахме добре — каза той.

След това се обърна и заспа.

„Звездичке, звездичке — повтаряше си тя отново и отново, защото звездите бяха толкова много, — нека желанието му се сбъдне.“

 

 

Сутринта започнаха пак и преди обяд вече бяха претърсили още три квадрата. Натъкнаха се на обнадеждаващ знак — стари готварски принадлежности, местна изработка, и покрита с прах палатка — в четвъртия за деня квадрат. Но макар че прекопаха няколко метра около района, не намериха нищо друго.

— Това сигурно е бил лагерът му — каза тя.

— Или нечий друг. Тук няма нищо ценно.

— Но ако тук е мястото, това може да означава, че е работил наблизо.

— Може би. Да приключваме с този квадрат и след това да започнем с тоя под него.

Продължиха, претърсиха осем квадрата. Този ден нямаше повече находки.

— Шинд?

— Да, Джакара?

— Тои спи ли?

— Да. Но дори и да не спеше, не би могъл да ни чуе, освен ако аз не пожелая. Какво искаш?

— Смутен ли е?

— Не особено. Винаги е много тих, когато работи. Той е… зает. Ти с нищо не си го обезпокоила.

— Отдавна ли го познаваш?

— Повече от двадесет земни години. Бях неговият личен преводач по време на войната.

— И все още се сражаваш с него за ДАЙНСО. Измежду всичките му подчинени ти си останал с него да продължите битката.

— Понякога съм му от полза.

— Чудесно е да се види такава вярност към каузата.

— Човек не може толкова дълго да споделя мислите на някого, без или да полудее, или да започне да обича. Аз изпитвам лично чувство към Малакар. ДАЙНСО е само случайност. Служа на каузата, защото тя означава нещо за него.

— Значи го обичаш? Жена ли си?

— Да, наистина, аз съм жена от моя вид. Но това също е чиста случайност. Би отнело месеци, докато човек разбере начина, по който един дарвенианец мисли… и чувства. Пък и няма да има особена полза. Наречи го любов.

— Не знаех това, Шинд.

Последва телепатичният еквивалент на свиване на раменете.

— Казваш, че боравиш добре с оръжие, така ли?

— Да — отвърна тя.

— Тогава го дръж заредено, когато си близо до него, и бъди готова да го използваш моментално, ако бъде застрашен.

— Застрашен ли?

— Имах много лоши предчувствия относно тази експедиция. Усещам, че има опасност, макар и да не зная как или какво ще я причини.

— Ще бъда готова.

— Тогава ще почивам по-спокойно. Лека нощ, Джакара.

— Лека нощ, Шинд.

Тя премести пистолета си така, че да може да реагира бързо, и заспа с ръка върху него.

 

 

Докато работеха на третия ден, Малакар чу слаб шум над себе си и огледа небето. Една космическа яхта се движеше от юг на северозапад. Джакара прекъсна работата си и също я загледа.

Тя нарастваше пред очите им.

— Идва насам. Може да мине над нас.

— Да.

— Шинд. Можеш ли…?

— Не, разстоянието е твърде голямо, за да усетя каквото и да било.

— Ако мине над нас?…

— Ще видя какво мога да направя.

За няколко минути тя стигна до платото. Летеше бавно на няколко десетки метра над земята и закръжи над руините. Когато беше в позиция, от която пилотът нямаше начин да не ги види, ако гледа към земята, както сигурно правеше, тя внезапно се забърза на северозапад, едновременно набирайки височина. Скоро изчезна от погледа им.

— Съдържа един човек, мъж — каза Шинд и на двамата. — Изпитваше любопитство към руините. Това е всичко, което можах да разбера.

— Може би само е разглеждал.

— Тогава защо побягна, когато ни видя?

— Няма как да разберем.

Малакар се върна в лагера, разопакова лазерен пистолет и го привърза към рамото си. Когато видя какво прави той, Джакара провери своето оръжие.

Върнаха се в квадрата, където бяха работили преди.

— Имам една идея — каза тя.

— Кажи.

— Пейаните са странтриани, а странтрианските светилища почти винаги са под земята. Още не сме се натъкнали на такова. Ако бях археолог любител…

Той закима и отново се вгледа в картата.

— Ще се изкача още веднъж на стената — каза той и я погледна през рамо. — Подземно помещение, голямо колкото странтрианско светилище, може да се е срутило частично след всичките тия години. Ще потърся пропаднали места.

Той се изкачи на стената и бавно завъртя глава от ляво на дясно. После извади картата, отбеляза нещо, отново свери наблюденията си с нея.

Слезе долу и отиде при Джакара.

— Видях шест по-тъмни места — каза той и ги показа на картата. — Вероятно ще попаднем на още дупки, но тези шестте бяха единствените, които успях да видя оттам. Така че ще започнем с тях. Избери едно.

Тя избра и те се придвижиха към него.

Четвъртата кухина, която изследваха, се оказа странтрианско светилище.

 

 

Легнал с разперени ръце, той светеше с фенерчето надолу в мрака. Някога това бе представлявало помещение с пет стени, видя той. Отдолу, напред и от лявата му страна лежаха остатъците от нещо, което сигурно е било централният олтар. Огромна купчина отломки му пречеше да види какво има пред него и най-вляво. Когато се промъкна навътре и се завъртя надясно, видя нисък свод и част от фоайето, което лежеше зад него. Там обикновено имаше стълби, които водят нагоре до…

Прецени приблизителното място над повърхността, изпълзя от дупката и отиде до разрушената сграда. Сложи си ръкавиците, наведе се и започна да хвърля настрани части зидария.

— Това е пътят — каза той. — Няма да е много трудно да се изчисти. Зидарията е доста хлабава.

— Ами ако се спуснем през дупката?

— Веднъж вече се е срутила. Не е устойчива. Ще минем по безопасния път.

Тя кимна, надяна ръкавиците си и също се захвана за работа.

Преди мръкване бяха почистили мястото наоколо и по негова преценка — около две трети от стълбището.

— Седни на горното стъпало и подръж фенерчето — нареди той и работи още два часа.

— Сигурно си уморен — каза тя.

— Малко. Но остават още само няколко метра.

Той мина покрай нея, носеше камък с размерите на диня.

— На това плато има някой друг освен нас — каза Шинд.

— Къде? — запита Малакар и хвърли камъка върху една купчина.

— Не мога да кажа със сигурност. Изглежда, че е на североизток от тук. Просто имам неясно усещане за присъствие. Нищо конкретно.

— Възможно ли е да е животно? — попита Джакара.

— Присъства разум на високо равнище.

— Опитай се да го разчетеш.

— Опитвам, но е твърде далеч.

— Добре, продължавай и ни съобщи, когато успееш.

Малакар се доближи до Джакара.

— Изгаси фенерчето — каза той.

Тя го направи. Той извади оръжието си и го задържа в едната си ръка.

— Да почакаме тук известно време — каза и седна до нея.

— Само един е — рече Шинд.

— Възможно ли е да е същият, който мина над нас с яхтата следобед? — попита Джакара.

— Не мога да кажа.

— Яхтата може да е летяла ниско — предположи тя — и да се е приземила в някой каньон наблизо.

— В тази посока ли се движи? — попита Майлс.

— Изглежда неподвижен.

Те чакаха.

След четвърт час Шинд каза:

— Още не е мръднал. Може би се е настанил някъде за през нощта.

— Какво ще правим, Малакар?

— Мъча се да реша дали да отида да погледна или да опитаме да влезем тук тази нощ.

— Той няма начин да знае къде сме. Ако това е човекът от яхтата, ние сме далеч от мястото, където бяхме, когато той мина над нас. Защо да предизвикваш съдбата?

— Любопитен съм.

— Шинд може да ти съобщи, ако се раздвижи. Ако аз сляза по-надолу по стълбата, светлината няма да се вижда над земята. След около час ще сме в състояние да влезем. Ако намерим каквото търсиш, още тази нощ можем да си тръгнем и да го оставим да си стои тук колкото си иска.

— Права си, разбира се — тактически.

Той се надигна.

— Внимавай по стълбите.

— Шинд, кажи ни незабавно, ако той се придвижи. Имаш ли представа колко е далеч?

— На около две мили според мен. Ако се приближа с още няколкостотин метра, може би ще мога да получа по-отчетливи впечатления.

— Давай.

Малакар стоеше на три метра под земята, Джакара беше от лявата му страна над него. Той отново прибра пистолета си и поднови нападението върху отломките. Минаха може би десет минути, преди да се появи дупка близо до върха на свода.

— Командоре, продължавам да напредвам. Впечатленията са по-ясни. Разумът е на мъж. Изглежда, готви се да си ляга.

— Добре. Продължавай да наблюдаваш.

Той разшири отвора, който бе направил. Хвърли камъните на стълбите до себе си. Джакара опираше гръб в стената, държеше фенерчето в лявата си ръка. Дясната лежеше върху пистолета.

— Още малко остава — каза Малакар и извади три големи камъка от купчината пред себе си. На земята изпопадаха по-малки камъни.

Той изви една метална подпора, която се беше огънала надолу. Направи крачка назад и зарови тежката си дясна обувка във върха на купчината. Камъни заваляха на пода вътре, около тях се надигна прах. Джакара се закашля и светлината се залюшка.

— Извинявай — каза той. — Исках бързо да разкарам от пътя си малките камъни. Още няколко минути и ще можем да влезем.

Тя кимна и светлината кимна заедно с нея. Малакар се вряза в купа.

— Командоре!

— Какво?

— Влязох в контакт с разума, за да го изследвам. Той изчезна.

— Как така изчезна?

— Вече не усещам нищо, дори факта на съществуването му. Той откри присъствието ми, когато направих опита. Сега се е защитил. Той самият е телепат — много умел. Какво да правя?

— Връщай се. Ние ще влизаме вътре. От каква раса е това същество?

— Мисля, че от вашата.

— Хората не са телепати.

— Някои са. Приличаше ми на човешки разум.

Майлс махна още зидария и друга подпора от пътя си.

— Нашият посетител е телепат — каза той. — Блокирал е Шинд. Шинд идва насам. Готово. Мисля, че вече можем да минем през дупката.

— Мислиш ли, че трябва? Съществото може да ни открие тук.

— То очевидно е човек — каза той. — Ако може да ни усети навсякъде, ще може и да ни открие навсякъде — да речем, в лагера. По-добре да продължим.

Майлс се наведе и пропълзя край купчината, мина под свода и влезе във фоайето. После се изправи.

— Идвай — каза той.

Насочи светлината пред нея и тя го последва. Той й подаде ръка да се изправи в малката стая.

— Насам.

Влязоха в петоъгълното помещение, дребни същества се разбягаха от светлината и изчезнаха из сенките. Той завъртя фенерчето из стаята. Имаше обърнати пейки, прашни пейки, пейки, които бяха огънати и счупени. Обърна се към олтара — зелен камък с много пукнатини. После загледа редиците гласитови плочи, които ги заобикаляха — изобразяваха пейанските богове. Имаше стотици плочи по стените, някои разбити, някои едва се държаха. Други бяха паднали на пода. Той се обърна и насочи светлината към тях.

— Доста добре се е запазило всичко — каза. — Колко старо е това светилище?

— Никой не знае със сигурност — отговори тя. — Градът е бил в руини, когато Дейба е била открита преди около деветстотин земни години.

— Тук съм — каза Шинд и един тъмен силует мина през прохода, който бяха направили.

— Добре. Нещо повече за нашия посетител?

— Нищо. Ще се опитам да ви прикрия от него, докато претърсвате тук.

— Чудесно.

Той започна да оглежда пода, вървеше сред отломките от пейки. След час и половина вече бе прегледал тази част и не бе открил нищо. Отиде до олтара и започна да прехвърля парчетата от тавана, които лежаха около него.

— Мисля, че открих нещо — чу я да казва далеч пред него и вляво, покрай стените, където претърсваше с малко фенерче.

Той веднага отиде при нея.

— Какво е това?

Тя посочи със слабия лъч светлина едно място на пода. Той насочи своето фенерче натам.

В краката им лежеше тефтерче, влажно на първи поглед и покрито с прах.

Той се наведе и предпазливо го докосна. След това го вдигна и издуха праха. Беше евтина тетрадка с пластмасова подвързия, върху която бе написано единствено името на производителя. Той свали ръкавиците си, закачи ги на колана си и отвори бележника. Страниците бяха влажни, редовете зацапани или напълно заличени. Той разлистваше страниците една по една.

— Рисунки на това място — каза той. — Единствено рисунки — и затвори тетрадката.

— Това означава, че някой е бил тук — каза тя. — Защо да захвърля тетрадката, след като е загубил толкова време да рисува в нея? Може би X се е разболял тук.

Тя внезапно се отдръпна.

— Възможно ли е да се заразим от тази книжка?

— Не и след толкова години.

Той освети мястото наоколо.

— Щом е оставил това, може да е…

Фенерчето му се спря. Под лъча му лежеше нещо, отчасти изработено от метал. Изгнила тъкан висеше на парцали, а под нея имаше малък контейнер.

— Някакъв вид чанта — каза той, наведе се и я пипна.

После замръзна, когато през праха видя знаците върху кутията.

Внимателно я вдигна и я издуха. И предишните видения на хаос и смърт отново препуснаха из ума му, защото инициалите Върху нея бяха „Х. Ф. X.“.

— Това е — каза той тихо. — Знам кой е той.

— Усещам го! — каза Шинд. — Находката ви го развълнува и той се издаде!

Малакар се завъртя, хвърли кутията и загаси фенерчето. Извади пистолета от кобура си.

— Мир! — извика някой над него. — Не съм насочил оръжие срещу вас!

В този миг фенерът на Джакара изгасна и той чу щракването на предпазителя на пистолета й.

В дупката на тавана той видя силуета на човек, внезапно очертан на фона на звездите.

— Представляваш добра мишена — каза Малакар.

— Показах се в знак на добра воля, когато видях, че вие не стреляте. Искам да поговорим.

— Кой си ти?

— Какво значение има? Вече знам това, което и ти знаеш. Хайдел фон Хаймак е името, в което дойдох да се убедя.

Докато човекът говореше, слабо сияние се появи на стената отдясно. Малакар погледна към него. Беше една от гласитовите плочи. Сияеше със слаба зелена светлина. Представляваше картина на гол мъж с облак и мълнии в едната ръка и с лък в другата. Лицето му бе полускрито от вдигнатата ръка. На бедрото му висеше колчан мълнии с цвета на жълтото небе над него.

— Значи, знаеш името му — каза Малакар. — Какво ще правиш с него?

— Ще намеря човека, който го носи.

— Защо?

— Той представлява огромна опасност за много хора.

— Знам. Точно затова ми трябва.

— И аз знам за теб, Малакар. Ти си човек, от когото някога много се възхищавах. И още се възхищавам. Но тук правиш грешка. Хайдел не може да бъде използван по начина, по който искаш да го използваш. Ако опиташ, той ще стане неконтролируем. Самите ДАЙНСО ще бъдат в опасност, не само ОЛ.

— Кой си ти, по дяволите?

— Енрико Карузо — отговори той.

— Лъже — каза Шинд. — Името му е Франсис Сандау.

— Ти си Франсис Сандау — каза на глас Малакар — и разбирам защо искаш да ми попречиш. Ти си един от най-богатите хора в галактиката. Ако навредя на ОЛ, ще пострадат и много от твоите интереси, нали?

— Така е — каза Сандау. — Но не затова съм тук. Обикновено по всички въпроси действам чрез представители. Тук направих изключение поради естеството на случая. Ти си лекар. Разбираш, че има много болести, които не са изцяло физически по своя произход.

— Е?

— Доста време търсиш там, долу. Откри ли доказателство, че някой друг е влизал наскоро?

— Не.

— Добре тогава. Щом никой не е влизал, ще ти кажа нещо, което очевидно не съм научил по обичайния начин. Стоиш близо до мястото, където си направил откритието си, до стената. Нека жената ме държи на прицел, а ти светни към стената, доста нависоко. Над или много близо до мястото, където откри находката си, ще видиш гласитова плоча. Ще я опиша: ще видиш главата и раменете на синьокожа жена. Има две лица, те гледат в различни посоки. Лявото е красиво и от тази страна на изображението има цветя — сини цветя. Жената от дясната страна има остри зъби и зловещо изражение. До нея има рамка от сини змии. Точно над тях ще видиш син кръг.

Малакар включи фенерчето.

— Прав си — каза той. — Как разбра?

— Това е изображение на богинята Мар’и-рам, богиня на лечението и на болестите. Без съмнение под нейното изображение е лежал фон Хаймак между живота и смъртта. По странен начин той носи в себе си благословията и проклятието на това създание.

— Не разбирам. Искаш да кажеш, че богинята е реална?

— Да, в известен смисъл. Съществува комплекс от енергии, които по някакъв начин притежават характеристиките, приписвани на това странтрианско божество. Наричай ги както искаш. То сега обитава човека, когото търсим. Беше ми представено задоволително доказателство, че това е истина. Сега, когато знам самоличността на въпросния индивид, трябва да го потърся.

— Какво ще направиш, ако го намериш?

— Ще го излекувам — или ако не успея, ще го убия.

— Не! — извика Малакар. — Трябва ми жив.

— Не ставай глупак! — извика Сандау, когато Малакар завъртя фенерчето и го насочи към него.

С вдигната ръка, за да прикрие очите си, Сандау рязко отстъпи назад, когато Малакар стреля — не в него, а към тавана.

Част от него се срути със стържене и трясък. Стори им се, че чуват шум на падащо тяло.

— Лягай! — извика Малакар, просна се на пода и повлече Джакара със себе си.

Пропълзя напред и се скри със зареден пистолет зад нисък камък.

— Жив е! В съзнание! Въоръжен е!

Малакар се залепи за пода, докато един лазерен лъч разтопи камък близо до лявото му рамо.

— Остави ме да си довърша приказката.

— Няма какво да си кажем.

— Първо ме изслушай! Няма да стрелям, ако и ти не стреляш.

— Не стреляй — каза Майлс на Джакара. — Ще го изслушаме.

Пое си дъх, после добави:

— Добре, Сандау. Какво има?

— Знаеш какво искам. Искам фон Хаймак. Няма да споря за моралността на това, което планираш, след като вече си го решил. Няма смисъл. Но бих искал да ти предложа сделка. По дяволите! Стига си се целил в мен! Няма да ти изиграя никакъв номер! Ти живееш на мъртъв, вонящ радиоактивен въглен — Земята, родината на нашия вид. Искаш ли да я видиш отново чиста и зелена? Всички вулкани запушени, радиоактивността неутрализирана, чернозем, дървета, риба в океаните, оригиналната конфигурация на континентите? Мога да го направя, знаеш това.

— Ще струва цяло състояние!

— Е, и? Значи се споразумяхме, нали? Земята, както е била преди войната, в замяна на това да забравиш за фон Хаймак?

— Лъжеш!

— Не лъже — каза Шинд.

— Ще спечелиш още един свят за ДАЙНСО — говореше Сандау, — а твърдиш, че това значи много за теб.

През цялото време, докато Сандау говореше, Малакар се опитваше да контролира мислите си — да действа автоматично, като при бойни условия, — да не позволи никакво намерение или желание да премине през съзнанието му. Бавно, безшумно се измести надясно, като се ориентираше по гласа. Сега, когато почти докосваше стената, можеше да види неясните контури на главата и лявото рамо на мъжа. Внимателно натисна спусъка.

Ръката му изтръпна до лакътя от силата на отката. Видя, че изстрелът не улучи, попадна в мазилката високо горе на отсрещната стена. С лявата ръка прикри очите си от летящите парчета. Но почти инстинктивно я свали, за да сграбчи пистолета и да го вдигне.

Огънят се посипа върху тавана, а таванът — върху мъжа.

Сандау най-после замлъкна.

Те дълго лежаха така, вслушани в дишането си, в биенето на сърцата си.

— Шинд?

— Нищо. Убихте го.

Малакар се изправи.

— Хайде, Джакара. Трябва да тръгваме — каза той.

 

 

По-късно, преди да вдигнат лагера, когато го погледна на светло, тя каза:

— Кървиш, Малакар — и докосна бузата му с пръсти.

Той се дръпна.

— Знам. Порязах се, когато проклетото изображение на зеления мъж падна върху мен.

Той затегна седлото си.

— Щеше ли наистина да възстанови Земята, Малакар?

— Вероятно, макар че това нямаше да реши нищо.

— Ти сам каза, че ни трябват повече планети, за да получим статут на Лига. Земята щеше да бъде още една.

— За да я получа, трябваше да предам оръжието си.

— Той откъде знаеше за изображението на богинята — Мар’и-рам?

— Всички странтриански светилища са построени по един начин. Той знаеше приблизително къде сме застанали. Всеки, който е наясно как са устроени, щеше да каже какво има на стената.

— Значи, той го беше измислил, така ли?

— Разбира се. Това беше абсурдна история. Интересите му бяха чисто икономически.

— Тогава защо беше дошъл лично?

— Не знам. Готов съм. Да тръгваме.

— Няма ли да сложиш нещо на това?

— На кое?

— На драскотината.

— По-късно.

Те препуснаха в нощта към Кейпвил и към дъжда.