Роджър Зелазни
Да умреш в Италбар (2)

Глава 2

Той седеше в най-високата кула на най-голямото пристанище — един човек, изправен срещу цяла империя.

„Идиотизъм ли е това? — запита се той. — Не. Защото те нищо не могат да ми направят.“

Взря се надолу към океана, който се появи за миг, и разглеждаше милите вода, разстлани отвъд манхатънската цитадела, неговия дом.

„Можеше да бъде и по-зле.

Как?

Когато на пристанището няма никой друг, ти понякога ставаш нервен…“

Загледан във водата, той видя как огромните облаци дим отново я покриват като разтварящо се ветрило.

Някой ден може би…

Доктор Малакар Майлс бе единственият човек на Земята. Тук той бе повелителят, монархът. Притежаваше цялата власт. Земята бе негова. Никой друг не я искаше.

Взираше се през сферичния прозорец и виждаше половината от това, което бе останало от Манхатън.

Димът се носеше на огромен облак и когато Майлс насочи добре въртящото се огледало, в него се отрази оранжев пламък.

Той лумна.

Неговите щитове абсорбираха огъня.

Той гореше; беше радиоактивен.

Неговите щитове абсорбираха и радиоактивността.

Някога беше обръщал внимание на това.

Тръгна нагоре, а мъртвата Луна на Земята в първата си четвърт висеше пред очите му.

Три… десет секунди — той чакаше.

После корабът дойде и той въздъхна.

— Брат ми има болки — каза Шинд. — Ще му дадете ли някакво лекарство?

— Да.

— Отдавна видях това нещо. Пазете се.

Преди да отиде в лабораторията, Малакар погледна натам, където преди беше центърът на Ню Йорк. Дълги сиви увивни растения се бяха омотали около основите на мъртвите здания и се бяха изкачили нависоко. Листата им бяха твърди, дълги, шумящи. Димът ги засипваше със сажди и ги изсушаваше. Но те все пак растяха. Дори се виждаше как се източват. Никое човешко същество не би могло да живее в каньоните от зидария, около които те се виеха. Без конкретна причина той натисна един бутон и атомна ракета с ниска мощност разруши здание на мили от него.

— Ще трябва да използвам каранин за брат ти. Това малко ще затрудни дихателните му функции.

— Но в крайна сметка ще му е от полза, нали?

— Да.

— Тогава му го дайте.

— Иди да вземеш брат си. Заведи го в лабораторията.

— Добре.

Той още веднъж погледна навън, към своето царство и към парчетата океан, които се виждаха през дима. После слезе от горната палуба.

Ветровете, които препускаха около света, бяха изхвърлили своя боклук, докато Малакар се взираше навън. Както винаги. Единственото човешко същество тук, той не изпитваше към гледката нито особена привързаност, нито ненавист.

Асансьорът го свали на най-ниското ниво на цитаделата. Докато вървеше по коридора, той наруши три алармени вериги, за да ги изпита. Щом влезе в лабораторията, видя Тув, брата на Шинд, който го чакаше.

Извади лекарството от шкаф в стената и го инжектира на малкото същество.

Зачака. Може би десет минути.

— Как е той?

— Оплаква се, че го боли от инжекцията, но казва, че започва да се чувства по-добре.

— Хубаво. Ако вече не се тревожиш толкова за него, можеш ли да ми разкажеш нещо повече за посещението на Моруин?

— Той е ваш приятел. Също и мой. От много отдавна.

— Тогава защо да се пазя?

— Не от самия него, а от нещо, което той носи и което може да представлява опасност за вас.

— Какво е това нещо?

— Мисля, че е някаква информация.

— Новини, които могат да ме убият? Радикалите от ОЛ с ракетите си не успяха да ме унищожат, та Моруин ли?

— Не знам. Говоря само като същество от моята раса, което понякога провижда нещо от бъдещето. Понякога знам. Сънувам го. Не разбирам как става.

— Добре. Виж тогава как е брат ти и ми кажи.

— Дишането му е леко затруднено, но сърцето му бие неравномерно. Благодарим ви.

— Значи, отново подейства. Добре.

— Не е добре. Виждам, че животът му ще свърши след две цяло и осем земни години.

— Какво искаш да направя?

— С течение на времето ще има нужда от все по-силни лекарства. Вие бяхте много добър, но трябва да бъдете още по-добър. Може би един специалист…

— Добре. Можем да си го позволим. Ще му намерим най-добрия. Разкажи ми още нещо за състоянието му.

— Кръвоносните му съдове скоро ще започнат да се разрушават по-бързо. Но ще минат приблизително шестнадесет земни месеца, преди болестта да се разпространи навсякъде. След това ще си отиде бързо. Не знам какво ще правя.

— Аз ще се погрижа за него и ще направя всичко възможно. Говори с него и го успокой.

— Това правя в момента.

— Включи ме.

— Един момент.

… Той се озова в мозъка на недоразвито дете, но и нещо повече. Понесен от теченията, увлечен във вихъра им, той знаеше и виждаше.

… Всичко, което някога беше попадало пред погледа на това същество, беше тук, а Малакар се бе погрижил то да види много неща.

Такова оръдие не се изхвърля само заради големите сметки за лекари.

Малакар се взираше в това мрачно място — мозъка, движеше се из него. Шинд поддържаше връзката и Малакар разгледа средата, в която се намираше. Небеса, карти, милиони страници, лица, екрани, диаграми. Малоумното същество може и да не схващаше нещата, но всичко, върху което беше попадал погледът на жълтите му очи, бе намерило свой дом в мозъка му. Малакар се движеше внимателно.

Не, тази космата глава беше склад и той нямаше лесно да се откаже от него.

После навсякъде около него изникнаха чувствата. Внезапно се оказа близо до точката на болка и страх от смъртта — осъзнавана само частично и затова още по-ужасяваща: гъмжащо от кошмари място, където полуоформени образи пълзяха, гърчеха се, горяха, кървяха, замръзваха, биваха разтягани и разкъсвани. И Майлс се изпълни с това чувство — с първичния ужас на същество, изправено срещу нищото, опитваше се някак да го насели с най-страшните създания на въображението, успяваше и тъй като не можеше да ги схване, повтаряше всичко отново.

— Шинд! Изтегли ме!

… И той отново стоеше там, до умивалника. Изпразни една реторта, изплакна я.

— Беше ли полезен опитът?

Той реши, че е бил полезен.

— Ще увеличавам много бавно дозата. Не му позволявай да се напряга без причина.

— Хареса ли ви неговата памет?

— Страхотно, и ще направя каквото мога, за да я запазя.

— Добре. Може да греша с няколко месеца в преценката, която направих за продължителността на живота му.

— Ще бъде разумно да действам според нея. Разкажи ми повече за Моруин.

— Той е обезпокоен.

— Всички сме обезпокоени.

— Ще кацне скоро и ще дойде тук. Изглежда, умът му е завладян от страхове, внушени му от някои хора от мястото, което вие мразите.

— Вероятно. Той живее сред тях.

Хвърли само един поглед към своя свят.

За да убие няколко минути, беше включил екраните, които му показваха голяма част от Земята. Изключи ги, защото изменената картина го отегчаваше. Животът близо до вулкан — просто защото това място някога бе означавало нещо за него — го бе накарал да свикне с най-страшното, което екраните можеха да покажат. Мястото все още означаваше нещо за него, но той не можеше да направи нищо, за да промени пейзажа. Наблюдаваше как корабът спира и как Моруин излиза от него.

Включи системата за следене към него, приготви и няколко оръжейни системи.

„Това е глупаво — реши той. — Трябва да има някой, на когото да вярвам.“

Но все пак проследи Моруин до вратата си — проследи го с висящ глобус, който можеше за миг да излее огнен поток от смърт.

Фигурата в брониран скафандър се спря и погледна нагоре. Глобусът се разтвори. Малакар натисна бутона за изключване върху масивния оръжеен пулт.

Замига бяла лампа, Майлс завъртя един ключ и се чу глас и пращене:

— Идвам само да ви кажа добър ден, сър. Ако искате да си отида, ще го направя.

Той докосна бутона за предаване.

— Не. Влизай. Просто старите мерки за сигурност.

Но проследи всяка стъпка на Моруин, като въвеждаше движенията му в своя боен компютър. Прегледа го с рентгенови лъчи, претегли го, премери пулса и кръвното му налягане, направи му електроенцефалограма. Въведе тези данни в друг компютър, който ги анализира и ги върна обратно в бойния компютър.

„Отрицателно“ — сочеха данните, както и очакваше.

— Шинд? Ти какво чувстваш?

— Бих казала, че просто минава да ви каже добър ден, сър.

— Добре.

Той отвори входната врата на своята крепост и художникът влезе.

Моруин се озова в огромното фоайе. Седна върху плуващ диван.

Малакар се съблече и влезе в една завеса от мъгла, която пътьом го изкъпа и го обръсна. После отвори един гардероб, облече се бързо и скри в дрехите си само обичайните оръжия.

Слезе на партера и тръгна към главната зала на своята крепост.

— Здравей — каза той. — Как си?

Моруин се усмихна.

— Здравейте. По какво стреляхте, докато се спусках, сър?

— По духове.

— А! Улучихте ли някой?

— Все не успявам. Жалко, че всички лозя на Земята са мъртви, но все още имам добър запас от вино. Искаш ли?

— Чудесно.

Малакар отиде до шкафа за вино, напълни две чаши и подаде едната на Моруин, който се беше приближил до него.

— Пия за твое здраве. След това ще вечеряме.

— Благодаря.

Чашите им звъннаха.

* * *

Изправи се. Протегна се. По-добре. Много по-добре.

Размърда краката и ръцете си. Все още имаше болезнени места, схванати мускули. Разтърка ги. Изтупа дрехите си. Поклати глава.

После прекоси бараката и погледна през мръсния й прозорец.

Удължаващи се сенки. Още един ден приключва.

Той се разсмя.

За миг тъжно синьо лице сякаш мина пред сънените му очи.

— Съжалявам — каза той.

После седна върху един сандък и зачака падането на нощта.

Усети мощта, пулсираща в язвите му и в новия, незараснал лишей, който се бе появил върху опакото на дясната му ръка.

Това беше хубаво.

* * *

Дийлинг от Дигла медитираше, какъвто беше обичаят му, докато чакаше звъна на приливната камбана. С полузатворени очи той кимна, застанал на балкона си, без наистина да вижда океана срещу себе си.

Обучението му за свещеник не го бе подготвило за такова събитие. Никога не бе чувал за подобен случай, но религията, на която служеше, бе древна и сложна.

Беше невъзможно това да не е докладвано на Имената. По традиция възпламеняването беше феномен, срещан из цялата галактика.

Но Имената бяха странно безразлични към делата на собствените им светилища. По принцип носителите на Имената общуваха един с друг само по въпросите на създаването на светове, в което почти всички от тях вземаха участие.

Щеше ли да бъде прекалено нагло от негова страна да подаде запитване до един от Живите Тридесет и един?

Вероятно.

„Но ако те наистина не знаят, трябва да им се съобщи. Нали така?“

Той размишляваше. Дълго време размишляваше.

След това, със звъна на приливната камбана, се надигна и потърси комуникационния апарат.

* * *

Не бе честно, реши той. Всичко стана точно както искаше, напълно съвпадаше със сегашните му намерения. Но в момента на извършването не бе имал такива намерения и това отнемаше удоволствието, което щеше да бъде много по-сладко иначе.

Вървеше из улиците на Италбар. Нямаше светлини. Нямаше никакво движение под тези блестящи звезди.

Смъкна една табелка за карантина, взря се в нея, скъса я. Разпиля парчетата по земята и отмина.

Бе искал да дойде през нощта, да докосва дръжките на вратите с язвите си, да прокарва длани по парапетите, да влиза в магазините и да плюе върху храната.

Къде ли бяха те сега? Мъртви, евакуирани, умиращи. Селището изобщо не приличаше на града, който бе видял първата вечер от върха на хълма, когато намерението му бе съвсем различно.

Съжаляваше, че случайно, съвсем непреднамерено беше станал причина за унищожението им.

Но щеше да има други градчета като Италбар — цели светове, пълни с градчета като Италбар.

Щом подмина ъгъла, където момчето бе стиснало ръката му, той спря да си отреже тояга.

Щом отмина мястото, където мъжът бе му предложил да го закара, той плю на земята.

След като толкова години бе водил живот на самотник, вярваше, че може да разбере първичната природа на човека много по-добре от хората, прекарали целия си живот в градовете. Хайдел не само виждаше, но и можеше да съди.

Стиснал тоягата си, той излезе от града, сред хълмовете, вятърът рошеше косата и брадата му, звездите на Италбар грееха в очите му.

Вървеше и се усмихваше.

* * *

Малакар протегна въоръжените си ръце и крака и потисна една прозявка.

— Още кафе, господин Моруин?

— Благодаря, командоре.

— … Значи, ОЛ възнамеряват да започнат война и искат да ме използват като повод? Много добре.

— Не ми казаха точно това, сър.

— Но това е същността.

„Много жалко, че не мога да ти имам доверие — мислеше си Малакар, — макар да смяташ, че го заслужаваш. Ти беше добър офицер и аз винаги съм те харесвал. Но вие, артистичните типове, сте твърде нестабилни. Отивате там, където купуват изкуството ви. С тази твоя способност, насочена към термоядрен реактор, бихме могли отново да работим заедно. Много жалко. Защо не пушиш онази лула, която ти подарих?“

— Той мисли за това сега — каза Шинд.

— За какво друго мисли?

— Каквато и да е информацията, от която се боях, тя не е на първо място в ума му. Или ако е, не я разпознавам като опасна.

— Моруин, бих искал да те помоля за една услуга.

— Каква, сър?

— Засяга онези сфери — сънища, които правиш…

— Да?

— Бих искал да ми направиш една.

— Ще се радвам. Но оборудването ми не е с мен. Ако знаех, че се интересувате, щях да го донеса. Но…

— Знам на какъв принцип правиш сънищата. Смятам, че и моите лабораторни условия ще свършат работа.

— Ами лекарствата, телепатичната връзка, сферата…

— Аз съм лекар, имам телепатичен приятел, който може да приема и да предава мисловни образи, а сфера можем да направим.

— Хубаво. Ще се радвам да опитам.

— Добре. Защо не започнем тази вечер? Да речем, веднага?

— Нямам нищо против. Ако знаех за намеренията ви, отдавна щях да ви предложа да го направим.

— Едва напоследък се замислих за това и моментът изглежда особено подходящ.

„Наистина много — помисли си той. — И твърде закъснял.“

* * *

Той вървеше през джунглата на Клийч. Стигна до река Барт. С лодка измина стотици мили по реката, спираше в селата и в малките градове.

Сега наистина приличаше на свят отшелник — изглеждаше някак по-силен и по-висок, гласът и очите му приковаваха вниманието на тълпите, дрехите му бяха на парцали, косата и брадата — дълги и сплъстени, тялото — покрито с безброй язви, петна, отоци. Проповядваше навсякъде, където минеше, и хората слушаха.

Той ги проклинаше. Говореше за насилието, което се таи в душите им, и за привързаността към злото, която владее сърцата им. Говореше за тяхната вина, която изисква присъда, съобщаваше, че тази присъда е вече произнесена. Заявяваше, че покаянието не съществува, казваше, че изтичат последните им часове и че трябва да приключат мирските си дела. Никой не се смееше, когато той произнасяше тези думи, макар че по-късно мнозина го правеха. Но неколцина му се подчиняваха.

Така, предвещавайки Деня на Унищожението, той вървеше от малките градчета към големите метрополии. И обещаното винаги се сбъдваше.

По някаква неясна причина неколцината оцелели се смятаха за Избрани. От Кого — те нямаха представа.

* * *

— Готов съм да започна — каза Малакар.

— Добре — отвърна Моруин. — Да започваме.

„Какво, по дяволите, цели с това? — питаше се Моруин. — Никога не е бил особено склонен към самоанализ или естетски обърнат към миналото. А сега иска да му създам пределно лично произведение на изкуството. Възможно ли е да се е променил? Не, едва ли. Вкусът му при обзавеждането на това място е все така ужасен и нищо не е помръднало от последния път, когато бях тук. Говори все по същия начин. Намеренията, плановете, стремежите му изглеждат непроменени. Не. Това няма нищо общо с неговата чувствителност. Тогава?“

Гледаше как Малакар инжектира безцветна течност в ръката си.

— Какво е това лекарство? — попита.

— Лек седатив, халюциногенен препарат. Ще минат няколко минути, преди да подейства.

— Но още не сте ми казали какво да търся, какво да се опитам да предизвикам в творбата, ако е необходимо.

— Ще те улесня — каза му Малакар, докато двамата лягаха на диваните пред сферата, която бяха изградили. — Ще ти кажа чрез Шинд кога всичко е готово. Тогава ти трябва само да натиснеш бутоните и да го уловиш точно такова, каквото е.

— Това ще означава в известна степен да запазите съзнание. А това неизбежно ще наруши яркостта и отчетливостта на видението. Ето защо предпочитам да използвам своите собствени лекарства, сър.

— Не се тревожи. Видението ще бъде ярко и отчетливо.

— Как мислите, колко време ще мине, преди то да възникне такова, каквото го желаете?

— Може би около пет минути. Ще дойде като проблясък, но ще се запази достатъчно дълго, за да можеш да задействаш уредите си и да го хванеш.

— Ще се опитам, сър.

— Ще успееш, Моруин. Това е заповед. Сигурен съм, че това ще бъде най-трудната задача, която си изпълнявал. Но го искам — тук, пред мен, — когато се събудя.

— Да, сър.

— Защо не се отпуснеш? Направи упражненията за ума си, както обикновено.

— Да, сър.

— Шинд?

— Да, командоре. Наблюдавам. Той все още е объркан. В момента се чуди. Казва си, че скоро ще разбере. Опитва се да се отпусне, да изпълни заповедта ви. Много е напрегнат. Дланите му се потят и той ги избърсва в панталоните. Регулира дишането и пулса си. Умът му се прояснява. Повърхностните мисли намаляват. Сега! Сега… Прави нещо с ума си, което не мога да проследя или да разбера. Знам, че се подготвя да използва специфичния си талант. Сега наистина се успокоява. Знае, че е готов. В него няма напрежение. Позволява си удоволствието да остави мислите си да се реят. Те възникват случайно и също така случайно изчезват. Вихри, ресни, съвсем лични, нищо силно…

— Продължи да го следиш.

— Това правя. Момент. Нещо, нещо…

— Какво има?

— Не знам. Сферата — нещо за сферата…

— Сферата, която направихме ли?

— Не, сферата май послужи самп като стимул, сега, когато се е отпуснал и асоциациите са свободни… Тази сфера… Не. Друга, различна…

— На какво прилича?

— Голяма е, на фона на звездите. В нея има…

— Какво?

— Човек. Мъртъв човек, но се движи. Има и много оборудване. Медицинско оборудване. Сферата е кораб — неговият кораб. „Б-Коли“…

— Пелс. Мъртвият лекар. Патологът. Чел съм някои от научните му трудове. Какво за него?

— Нищо. Няма връзка с Моруин, защото образът вече изчезна от ума му и мислите отново се завихриха. Но има нещо друго — за мен. Моят сън. Информацията, за която ви предупредих, казах ви, че ще я донесе — тя е там по някакъв начин. Или е нещо, свързано с нея.

— Странно. Много странен обрат. Но открихме информацията, която ни трябваше. По-късно ще мислим за това. Нека приключим със „съня“. Ще разбера.

— Но не и от Моруин, защото той не знае. Просто носи информация за Пелс, която ще ви припомни за мъртвия лекар, а тя ви заплашва. Аз… командоре, простете ми! Аз съм агентът! Нямаше да има никаква опасност, ако не бях ви споменала за съня си преди седмици и ако сега не бях видяла ключа към нея и не бях ви казала за това. Опасността минава през Пелс, не през Моруин. По-добре да си бях мълчала. Просто избягвайте всичко, свързано с мъртвия доктор. Почакайте. Нека да не е по-късно. Изхвърлете Пелс от мислите си и никога повече не го споменавайте.

— Не сега, Шинд. Сега трябва да ми помогнеш да поровя в паметта на брат ти.

— Добре, ще ви помогна. Но…

— Веднага, Шинд.

Той отново се озова там, движеше се по пътеките в тази библиотека, ума на брата. Пред него лежеше всичко, което създанието някога бе изпитвало — от смътните чувства преди раждането до настоящото осъзнаване. Потърси тъжното, болезнено място, на което се бе натъкнал преди. Намери го и се приближи. Кошмарната гледка на болка, смърт и страх го потресе, но той се насили да се потопи дълбоко в нея. Това беше сън, който Тув някога бе сънувал, но паметта му съхраняваше всичко и беше складирала съня заедно с другото там — в тази галерия на неговата агония. Представляваше усукано като тирбушон петно с два крака, виещи се подобно на серпантини, цялото пронизано от блещукащи линии като опашката на зелена комета. В долната си част бе леко осветено и там се мержелееше неясно петно, наподобяващо лице — не приличаше на нито едно същество, което Малакар някога бе виждал: ужасяващо лице — място, намиращо се точно в мига между живота и смъртта. Червени сълзи течаха от всички посоки, падаха в петното и отвъд него — в сребристия пейзаж, изтъкан от кристал или от тънките пламъци на сребърен огън. От своята памет Малакар взе главната карта на ОЛ, постави я в центъра и всички слънца замъждукаха — като клетките на умиращ организъм! Всичко стана за миг, Малакар каза: „Сега, Шинд!“, и чу писъка на Моруин. Но чу и как дюзите се задействат.

След това усети, че той също крещи. И продължи да крещи, докато Шинд не го измъкна. След това мракът го порази като светкавица.

* * *

Планетата, наречена Клийч, остана зад гърба му. Още няколко часа — и щеше да бъде вън от тази малка система и в състояние да навлезе в подпространството. Той се извърна от пулта и извади една от дългите, тънки пури, които бе взел от магазина на мъртвеца, от космодрума на мъртъвците. Този път бе много по-лесно, заразата почти мигновено бе обхванала голяма територия. Каква ли беше болестта? Дори не бе разпознал симптомите. Възможно ли беше някак да се е превърнал в място за развъждане на нови болести?

Запали пурата и се усмихна.

Езикът му бе черен, а бялото на очите му жълтееше. Твърде малко здрава тъкан можеше да се види по него. Беше се превърнал в безцветна маса от язви и отоци.

Той се засмя и пушеше, докато погледът му не попадна върху неговото собствено отражение в овлажнения екран от лявата му страна.

Тогава престана да се смее, усмивката му се стопи. Остави настрана пурата и се наведе напред, за да се види по-добре. За първи път се оглеждаше от… колко ли време бе изминало? И къде? В Италбар, разбира се. Където бе започнало всичко.

Разгледа бръчките, раните като от изгаряния, тъмните бразди, порещи бузите му.

Нещо вътре в него избра точно този момент, за да сграбчи стомаха му и да го стисне.

Той се извърна от екрана, дишането му се учести. Внезапно усети, че се задъхва. Ръцете му затрепериха.

„Не е нужно да изглеждам толкова ужасно, за да постигам желания ефект — реши той. — Три седмици в подпространството, преди да достигна Самит. Няма да е зле да изпадна в кома и да се пречистя малко.“

Взе пурата си и продължи да пуши. Отмести назад лявата си ръка, за да не я вижда. Не погледна отново към екрана.

След като извърши пространствен скок, включи предния екран и разгледа звездите. Концентрирани в една точка точно пред него, те описваха дълги, горящи спирали, някои по посока на часовниковата стрелка, други обратно. Той висеше там абсолютно неподвижен и известно време се взираше във вселената, докато тя се движеше около него.

После изтегли облегалката на креслото, затвори очи, скръсти ръце и тръгна по дългата пътека, по която не бе поемал от преди Италбар.

… Вървеше бързо през мъглите. Синьо, синьо, синьо. Сини цветя — като главите на змии. По-екзотичен парфюм във въздуха. Синя луна над него, сини увивни растения върху ниските стълби.

Нагоре в градината…

Сини насекоми се рояха около него и когато замахна, за да ги прогони, видя ръката си.

„Нещо не е наред. Когато идвам тук, аз винаги съм здрав.“

Продължи към градината и усети някаква едва доловима промяна, макар че не можеше да определи причината за това усещане.

Погледна нагоре, но видя единствено неподвижната луна.

Ослуша се, но нямаше птичи песни.

Мъглата се виеше около глезените му. Когато стигна до първия блестящ камък, той все още хвърляше отблясъци. Но пеперудите липсваха. Вместо това камъните бяха отчасти покрити с паяжина, в която висяха дузина тлъсти сини гъсеници. Те се гърчеха, свиваха се надве и отново бавно се изпъваха, фасетните очи под рогчетата им блестяха като сапфири. Докато Хайдел ги гледаше, те всички се обърнаха към него и вдигнаха глави.

Той не погледна към другите камъни, докато минаваше покрай тях, а продължи напред с нарастваща тревога — търсеше високия храсталак.

Когато го откри, забърза към него и светлината намаля, както винаги при приближаването му. И тогава видя беседката.

Тя изглеждаше съвсем необичайно. Винаги дотогава бе сенчеста, спокойна, хладна. Но сега всеки камък се виждаше ясно, гореше със студена синя светлина. Вътре цареше абсолютен мрак.

Той спря. Побиха го тръпки, после целият се разтрепери.

„Какво не е наред? — запита се той. — Никога не е било така. Възможно ли е тя да ми се сърди? Защо? Може би не трябваше да влизам. Може би трябваше да чакам тук, докато дойде време за връщане. Или трябва да се върна незабавно?“

Във въздуха витаеше нещо като електричество. Като пред буря…

Той стоеше там, гледаше, чакаше. Нищо не помръдваше.

Тръпките му се усилваха. Вратът му започна да пулсира, после ръцете и краката.

Реши да си тръгне и откри, че не може да помръдне.

Пулсирането се разпространи по цялото му тяло.

Нещо го тласна напред. Не беше по негово желание, а по принуда. Пулсиращото му тяло отново тръгна.

Когато влезе, чувствата му бяха съвсем различни от обичайните. Този път се надяваше, че няма дори да зърне проблясък на усмивка, трептяща ресница, ухо, кичур коса, отблясъка на сини лунни лъчи върху неспокойна ръка или рамо. Този път се боеше да види каквато и да е част от нея. Този път копнееше да я няма.

Отиде при каменната пейка до стената и седна на нея.

— Дра Хайдел фон Хаймак — прозвучаха думите й и той изпита желание да стане и да побегне, но не можеше да мръдне. Бяха по-съскащи, отколкото обикновено, и Хайдел ги усети като студен полъх върху бузата си.

Не се извърна към нея.

— Защо не се обърнеш и не ме погледнеш, Дра фон Хаймак? Винаги си го искал.

Той не каза нищо. Тя беше същата — и все пак различна.

Всичко беше променено.

— Дра фон Хаймак, няма ли да се обърнеш и да ми отговориш. Какво има?

— Господарке…

— Не е нужно да си любезен. Достатъчно е, че най-после се завърна у дома.

— Не разбирам.

— Най-после постъпи правилно. Сега звездите промениха пътя си и моретата се освободиха от оковите си.

„Гласът й е красив — реши той. — По-красив от преди. Внезапната промяна ме стресна. Градината също е по-красива.“

— Забелязал си промените и ги одобряваш. Това е хубаво. Кажи ми какво мислиш за новата си сила.

— Харесва ми. Хората са безполезни и заслужават да умрат. Ако силата ми бе по-голяма, повече хора щяха да умрат.

— О, ще бъде, повярвай ми! Скоро ще можеш да отделяш спори, които ще се пренасят на стотици километри. И ще дойде ден, когато ще е достатъчно само да стъпиш на една планета, за да убиеш всичко живо върху нея.

— Интересуват ме само хората. Те ме нараниха. Човекът е глупав и жесток. Другите видове, другите форми на живот не ми пречат.

— О, но ти ще ми служиш изцяло — беше избран именно за това — и животът изобщо ще се превърне в твой враг.

— Няма да стигна толкова далеч, Господарке, защото ме нападна не животът изобщо.

— Но за да поразиш виновните, трябва да нанесеш удар и на невинните. Това е единственият начин.

— Мога да избягвам световете, населени с други видове.

— Много добре. За известно време може би. Все още ли си най-щастлив, когато си тук, с мен?

— Да, Мира-о-…

— Не осакатявай името ми. Произнасяй го така, както трябва да се произнася — Арим-о-мира, — когато изобщо трябва да бъде произнасяно.

— Господарке, прости ми. Мислех, че е обратно.

— Престани да мислиш. Просто прави това, което ти нареждам.

— Разбира се.

— С новата си сила, която нараства в теб с всеки изминат ден, ти получаваш най-доброто и от двата свята. Само докато си тук, спящото ти тяло не носи всички признаци на твоята сила. То похърква спокойно в малката раковина, която използваш, за да прекосяваш разстоянието между световете. Когато се събудиш там, ще имаш още по-голяма сила и по-дълбоки белези, отколкото си усещал досега.

— Защо така? Спомням си, че преди беше обратното.

— Защото избра да действаш вече не като човек, а като бог, и тази божествена сила ти бе дадена.

— Смятах, че можеш да ме пречистиш за известно време, защото открих, че ставам все по-грозен.

Тя се разсмя.

— Ти? Грозен? В името на всички Имена, ти си най-красивото живо същество. Сега се обърни и падни на колене. Обожавай ме. Ще изисквам сексуално обожание от теб, а после ще те утвърдя завинаги като мой служител.

Той се обърна и най-после съзря лицето й. После падна на колене и наведе глава.

* * *

Когато се събуди, Малакар си постави истинската инжекция успокоително, която бе приготвил. Първата, която си бе сложил, беше само дестилирана вода. Докато впръскваше течността в ръката си, не си позволи да погледне към сферата.

После стана да постави инжекция и на Моруин, който бе все още в безсъзнание. Но се поколеба.

— Защо е още в безсъзнание, Шинд?

— Сънят — смърт се стовари върху него с пълната си сила заради способността му да формира светове. Изглежда, че е изразходвал много усилия.

— В такъв случай ще му дам успокоително и ще го сложа да легне.

Едва когато направи това, той се върна в лабораторията и разгледа сферата.

Настръхна, защото виждаше неща, за които не бе и предполагал.

„Господи! Точно това е — реши той. — Точно това видях! Никога не съм знаел, че е толкова добър! Наистина е успял да напъха кошмара в тази сфера. Съвършен е. Всъщност твърде съвършен. Не исках произведение на изкуството. Но е съвсем същият, когато го гледам така, в пълно съзнание. Мисля, че е направил малки изменения… Но никога няма да разбера със сигурност. Аз исках единствено нещо грозно и шокиращо, което да изпратя на Генералния щаб на СЕЛ — от Малакар, с любов, — за да им кажа, че съм по петите им, да ги предупредя. Исках да им съобщя какво ще се опитам да направя с всичките им проклети ОЛ. Няма да успея, разбира се, но остарявам и не се очертава никакъв последовател. Когато направя това, голямото, всичко ще свърши. Те отново ще се уплашат от ДАЙНСО за известно време. Може тогава да се появи нов Малакар. За това ще се моля, когато занеса тая бомба в техните съвещателни зали. Но почти не ми се ще да им давам сферата. Жалко, че Моруин премина на другата страна. Не е лош човек. Тия негови сфери… Сфери… Какво става, по дяволите?“

Той претърси лабораторията. Не намери каквото искаше, включи монитора, прегледа всички стаи в цитаделата.

— Добре, Шинд. Какво криеш?

Нямаше отговор.

— Знам, че по някакъв начин блокираш ума ми. Искам да го освободиш.

Нищо.

— Слушай, знаеш, че мога да разбия блокировката, след като вече знам, че съществува. Сигурно ще ми отнеме няколко дни, може би дори седмици. Но ще я разбия. Спести ми труда.

До него достигна телепатичният еквивалент на въздишка.

— Направих го само за ваше добро.

— Когато хората започнат да ми приказват за моето добро, аз посягам към оръжието си.

— Бих искала да обсъдим доколко е разумно да я изключа, преди…

— Изключи я! Това е заповед! Никакви обсъждания! Изключи я сега доброволно, иначе ще трябва да се мъча да я разбия, но при всички случаи ще бъде свалена.

— Вие сте много твърдоглав човек, командоре.

— Точно така. Изключи я!

— Както кажете, сър. Ще бъде по-лесно, ако се успокоите малко.

— Спокоен съм.

Сякаш черна птица мина през главата му.

— Сферата, доктор Пелс… Разбира се!

— Сега, когато си спомняте, разбирате, че наистина е съвсем неясна. Невъзможно съновидение, просто парадокс…

— Но ти му повярва достатъчно, за да опиташ да заличиш спомените ми за него. Не, Шинд. Тук има нещо, което заслужава по-нататъшно изследване.

— Какво ще правим?

— Ще прочета последните трудове на Пелс и ще определя какви са интересите му. Също така ще определя къде се намира в момента.

До него още веднъж достигна телепатичният еквивалент на въздишка.

 

 

Същата нощ Майлс изпрати молба за специален куриерски кораб до Земята, който да вземе колет за Генералния щаб на Елизабет. Разходите щяха да бъдат астрономически, но той разполагаше с добър кредит. Лично опакова сферата и сложи бележка: „С най-добри чувства от Малакар Майлс, командор в оставка, Четвърта звездна флотилия, ДАЙНСО.“ После започна да чете — и понякога да препрочита — трудовете на патолога Ларман Пелс.

Когато утрото освети мъглите над Манхатън, той все още продължаваше да чете. Погледна записките си. Освен бележките по медицински проблеми, които го интересуваха, беше отделил само две важни според него неща: „дейбанска треска“ и „особен интерес към случая Х“.

Заколеба се дали да не си почине, но реши да продължи и взе стимулатор.

По-късно същия ден, докато обядваха, Моруин каза:

— Доста страшно беше това, което ми изпратихте, сър. И преди съм правил кошмари, но никога не са били така емоционално заредени. Този сякаш ме изпи. Не исках да припадам.

— Съжалявам, че изпадна в безсъзнание. Не предполагах, че ще ти подейства по този начин.

— Е… — Моруин се усмихна и отпи от кафето, — радвам се, че ви хареса.

— Наистина ли не искаш да ти платя?

— Не, благодаря. Може ли след обяда отново да отида на горната палуба и да погледам вулкана?

— Разбира се. Ще дойда с теб. Когато приключиш, ще се разходим.

Издигнаха се на горните нива, гледаха навън — надолу и наоколо. Слънцето беше превърнало част от пейзажа в златни конфети. Оранжеви огньове вряха в черни казани. Въздухът беше осеян с разтопени камъни, които се изстрелваха нагоре като противовъздушни снаряди. От време на време земята леко потреперваше. Когато ветровете задухваха силно или сменяха посоката си, движещата се завеса се разтваряше и през изкривяващите лещи на газовете се виждаха части от тъмния Атлантически океан, особено проливът, който завиваше към вътрешността и обгръщаше основата на конуса. Листата на дебелите колкото човек увивни растения зеленееха в основата, а горните бяха черни като гарвани.

— Трудно ми е да повярвам, че цялата планета изглежда така — каза Моруин — и че това е станало по наше време…

— Попитай ОЛ за това. Те го направиха.

— … и че никой повече няма да живее тук, на родната планета.

— Аз живея тук — за да им напомням тяхната вина, за да служа като предупреждение за тяхната собствена съдба.

— Има много светове като Земята, каквато беше някога. На тях живеят милиони невинни хора.

— Когато искаш да стигнеш до виновните, понякога прегазваш и невинните. Това си е в реда на нещата при всяко отмъщение.

— Но ако отмъщението бъде забравено, няколко поколения ще заличат и вината, и невинността. Поне новото поколение ще бъде напълно невинно — и световете ще оцелеят.

— Това е твърде философски възглед за човек, преживял нещата, които аз съм преживял.

— Аз също ги преживях, сър.

— Да, но…

Майлс млъкна. Те се взираха навън известно време, след това Малакар попита:

— Оня специалист по болестите, Ларман Пелс, минавал ли е скоро през Хонси?

— Да. И тук ли е идвал?

— Преди известно време. Какво е търсил в твоя свят?

— Някаква обща медицинска информация, статистики за живота и някакъв човек, който не беше там.

— Човек?…

— Хайнек, мисля, или нещо подобно. Но и при нас нямаше никаква информация за него. Погледни това изригване!

„Дали не е X? — запита се Малакар. — Може ли този Хайнек, или както там му е името, да е развъдникът на болести? И аз не съм чувал за него, но ако е той…

«Дейбанската треска е била наблюдавана за първи път на други планети, а не на Дейба — спомни си той прочетеното. — Тя винаги има летален изход, известно е само едно изключение. Имам предвид, разбира се, случая с X. Все още не е известен преносителят на заразата.» Ако този човек е X, възможно ли е той да е неволен преносител на заразата? Съвсем лесно е да разбера точното име, посочено в запитването на Пелс. Ще го направя, разбира се.

Епидемиите от дейбанска треска на другите планети освен на Дейба винаги са били придружавани от появата на половин дузина други екзотични болести. Тяхното едновременно протичане никога не бе получило задоволително обяснение. Но X беше се заразявал с безброй болести, бе оцелял след всички и бе обявяван за излекуван. Възможно ли е някакъв неизвестен елемент в X да ги кара да върлуват едновременно — всички взаимно заразни?“

Мисълта за възможното военно приложение изригна в ума на Малакар като оранжевото изригване под него.

„Всички са готови за бактериологична война на едно или друго равнище, дори за комбинирани подходи — прецени той. — Но това ще бъде нападение над случайно избрани цели, приписвано на все още неоткрити естествени причини. Ако това е възможно и ако X е ключът за контролиране на процеса — или самият той по някакъв начин е процесът, — тогава чувам звъна на погребални камбани. Мога да навредя на ОЛ повече, отколкото мислех. Остава само да разбера дали този Хайнек наистина е X и ако е така, да го открия.“

Те стояха и гледаха с часове пламъците и кипящата лава, менящите се очертания на небето и морето. После Моруин се прокашля.

— Сега бих искал да си почина малко. Все още се чувствам доста слаб — каза той.

— Разбира се, разбира се — рече Малакар, внезапно изтръгнат от някакви свои далечни мисли. — Аз май ще остана тук. Изглежда, ще има още едно изригване.

— Надявам се, нямате нищо против неочакваната компания.

— Нищо подобно. Ти повдигна духа ми много повече, отколкото мога да ти обясня.

Той гледаше как Моруин се отдалечава, след това се разсмя.

„Онази сфера — сън, която създадох, може все пак да е истина — реши той. — Точно предвестие на бъдещето. Никога не съм се надявал наистина да успея, освен… Как беше онова стихотворение, което научих в университета?…

Освен ако не се стоварят шеметните небеса

и нови Конвулсии не разтърсят Земята,

и заедно с нас Светът не бъде

напъхан във форма за преобразуване.

Ако изляза прав, всички ще ги напъхам там, във форма за преобразуване — всички ОЛ, точно както направих с видението.“

— Шинд! — извика той. — Знаеш ли какво стана?

— Да. Слушах.

— Мисля да помоля Моруин да остане и да се грижи за къщата. Ние скоро ще заминем на още едно пътешествие.

— Както кажете. Къде?

— На Дейба.

— От това се боях.

Малакар се засмя на този упрек, а мъглата избяга пред обедното слънце.

* * *

Той гледаше звездите, които се въртяха спираловидно като далечни фойерверки от детството. Ръката му попадна върху торбичката с монограм, вързана на колана му. Бе забравил за съществуването й. Погледна към нея, когато чу почукването, и за миг забрави звездите.

Неговите камъни. Колко красиви бяха! Как бе могъл толкова лесно да ги изгони от паметта си? Опипа ги и се усмихна. Да, те бяха истински. Едно парче минерал никога не може да те предаде. Всяко е уникално, свят вътре в себе си, и безобидно. Очите му се напълниха със сълзи.

— Обичам ви — прошепна той, преброи ги един по един и отново ги върна в торбичката.

После пак я върза на колана, гледаше движенията на ръцете си. Пръстите му оставяха влажни отпечатъци върху материята. Но ръцете му бяха прекрасни, бе му казала тя. И бе права, разбира се. Той ги вдигна към очите си и усети прилив на мощ да преминава през тялото му и да се съсредоточава в тях. Знаеше, че сега е по-силен от всеки човек или нация. Скоро щеше да бъде по-силен от всеки свят.

Още веднъж насочи вниманието си към блестящия водовъртеж, който го въвличаше към центъра си — Самит.

Съвсем скоро щеше да пристигне там.

* * *

Когато съобщението пристигна, първата му реакция беше много шумна: „По дяволите! Защо търсите мен?“ Но тъй като знаеше отговора, задоволи се само с това възклицание.

Той спря, за да натисне един бутон и да отложи обяда си до второ нареждане. След време откри, че се намира в своята градина на покрива, пуши пура и се взира на запад.

— Расова дискриминация, това е — промърмори той, после отиде при една тайна плоча, отвори я и натисна друг бутон.

— Изпратете ми лек обяд в библиотеката за ръкописи след около час — нареди той, без да очаква отговор.

Продължи да се разхожда — вдъхваше уханията на живот и растеж, които го заобикаляха, и изобщо не ги забелязваше.

Денят стана сив и той се обърна на изток, където един облак бе скрил слънцето. Втренчи се в него и след миг той започна да се разсейва.

Денят още веднъж просветна, но той измърмори нещо, въздъхна и слезе от терасата.

— Все аз — каза той, влезе в библиотеката, свали сакото си и го метна на закачалката до вратата.

Обгърна с поглед редиците кутии, съдържащи най-пълната колекция религиозни ръкописи в галактиката. На полиците под всяка кутия имаше подвързани факсимилета на оригиналите. Отиде в следващата стая и продължи да рови.

— Горе, до тавана — въздъхна той. — Трябваше да се досетя.

Постави стълбата на метър от Кумранските свитъци, балансира я и се изкачи.

Настани се в удобно кресло с копието на древен пейански ръкопис на „Книга на множеството житейски несгоди и молби за продължаващ живот“ върху коленете си и запали цигара.

Сякаш миг по-късно чу щракване и програмирано покашляне до десния си лакът. Роботът бе влязъл, бе се дотъркалял тихо по дебелия килим, бе спрял до него и бе поднесъл покритата табла на удобна за хранене височина. Той махна салфетката.

Нахрани се механично и продължи да чете. След известно време забеляза, че роботът е излязъл. Не си спомняше дори какво бе ял на обяд.

Продължи да чете.

Вечерята мина по същия начин. Настъпи нощта и лампите около него се включиха, ставаха все по-ярки с падането на мрака.

Някъде посред нощ той обърна последната страница и затвори книгата. Протегна се, прозина се, стана и се препъна. Не бе усетил, че десният му крак е изтръпнал. Седна отново и изчака пощипването да отмине. След това се качи по стълбата и върна книгата на мястото й. Прибра стълбата в ъгъла. Можеше да има роботизирани стъпала и гравитационни асансьори, но предпочиташе старомодните библиотеки.

Премина през плъзгащите се прозорци и влезе в бара на западната тераса. Седна пред плота и лампите зад него се включиха.

— Бърбън с вода — каза той. — Нека да е двоен.

Изминаха десет секунди, в които с върховете на пръстите си усещаше леките вибрации на плота. След това пред него се отвори квадрат петнадесет на петнадесет сантиметра и чашата бавно се издигна, докато се изравни с нивото на бара. Той я вдигна и отпи.

— И пакет цигари — добави, като си спомни, че ги бе свършил преди няколко часа.

Получи ги. Отвори кутията и запали една с може би последната запалка „Зипо“ извън музеите. Със сигурност последната функционираща. Всяка част от нея беше заменяна безброй пъти с ръчно изработени дубликати, предназначени единствено за поправката на тази запалка — така че всъщност не бе истинска антика, беше по-скоро пряк потомък. Неговият брат му я бе подарил… Кога ли? Пийна още една глътка. Все още пазеше оригинала някъде — всички повредени части, сглобени в издраскания й калъф. Вероятно на дъното на чекмеджето в стария скрин…

Смукна от цигарата и почувства как алкохолът загрява стомаха му, а след това как топлината се разнася по тялото му. Оранжевата луна висеше ниско над хоризонта, а бързо движещата се бяла луна минаваше зенита си. Усмихна се леко, заслушан в трелите на инструментите. Свиреха нещо от Вивалди. Може би „Лятото“? Точно така. Изпи още глътка и разклати остатъка в чашата.

„Да, това е моя работа — разсъди той. — Наистина съм единственият от тях, който има опит в тези неща. И, разбира се, свещеникът беше предпочел да изпрати запитването до един извънземен, отколкото до някой от своите хора. Шансът да получи упрек е по-малък поради расови причини и ако става дума за нещо опасно…

Цинично — реши той, — а ти не искаш да бъдеш циник. Всъщност просто практично. Каквито и да са били причините, сега това е твоя грижа. И знаеш какво стана последния път, когато се случи нещо такова. Трябва да му се сложи край. Фактът, че липсва всякакъв контрол, означава, че то в края на краищата ще бъде насочено срещу всички.“

Довърши питието си, загаси цигарата. Чашата изчезна от погледа му. Дупката се затвори.

— Същото още веднъж — каза той и побърза да добави: — Без цигарите — тъй като си спомни новата програма на сервиращия механизъм.

Чашата отново се появи и той я взе със себе си в кабинета. Там се излегна в любимото си кресло. Намали светлината, нареди температурата на стаята да падне до осемнадесет градуса, натисна бутон, който запали истински дърва в камината в дъното на стаята, изкара триизмерна зимна нощ върху единствения прозорец (щяха да му трябват няколко часа, за да предизвика истинска зима), изгаси всички лампи, погрижи се огънят да се разгори и се отпусна в любимата си обстановка за размишление.

 

 

Сутринта включи автоматичния си секретар и архив.

— Първо разпореждане — продиктува той. — Искам да говоря с доктор Матюс и с тримата си най-добри програмисти веднага след закуска — тук, в кабинета. Искам закуската след двадесет минути. Ти прецени времето за хранене.

— Заедно или поотделно желаете да говорите с тях? — прозвуча гласът от скрития високоговорител.

— Заедно. Сега…

— Какво желаете за закуска? — прекъсна го секретарят — архив.

— Каквото и да е. Сега…

— Моля бъдете по-конкретен. Последния път, когато казахте „каквото и да е“…

— Добре. Бекон-яйца-препечени-филийки-мармалад-и-кафе. А сега второто нещо, което искам, е някой от моите директори да се свърже с главния лекар или с директора на здравеопазването, или както там се нарича, на комплекса СЕЛ. Искам пълен достъп до компютъра Панопат не по-късно от утре следобед местно време чрез дистанционно включване от тук, от Хоумфрий. Трето, нека механиците на космодрума започнат да подготвят „Т“ за дистанционен скок. Четвърто, разберете на кого принадлежи и ми донесете досието му. Това е всичко.

Приблизително час и четвърт по-късно, когато програмистите дойдоха в кабинета му, той ги покани да седнат и се усмихна.

— Господа — каза той, — нуждая се от помощта ви за издирване на определена информация. Не съм сигурен относно конкретния характер на информацията или относно въпросите, които трябва да задам, за да стигна до нея, макар и да имам някои мъгляви идеи. Става дума за хора, места, събития, вероятности и болести. Някои от нещата, които искам да знам, засягат случки от преди петнадесет — двадесет години, други са станали съвсем наскоро. Събирането на достатъчно информация, с която да действам, може да отнеме много време, но аз не разполагам с много време. Искам я след два — три дена. Ето защо вашата задача ще бъде първо да ми помогнете да формулирам подходящите въпроси, а след това да зададете тези въпроси от мое име на източник на информация, който според мен е в състояние да предостави данните, от които се нуждая. Това е общото положение. А сега да преминем към конкретните въпроси.

По-късно същия следобед, след като те си бяха отишли, той разбра, че засега не може да направи нищо повече, така че насочи вниманието си към други неща.

 

 

Същата вечер, докато се разхождаше из арсенала си, той си каза, че прави това с цел рутинна проверка на сигурността. Но след време се улови, че проверява само малките, по-смъртоносни оръжия, такива, каквито човек може лесно да носи може би скрити в дрехите, такива, които могат да поразяват от разстояние. И когато разбра какво прави, не спря. Тъй като освен всичко друго бе и единственото живо божество в галактиката, той смяташе, че е негов неотменим дълг винаги да бъде подготвен, просто за всеки случай.

Така Франсис Сандау прекара дните преди заминаването си за Дейба.

* * *

Нямайки търпение да изпита новопридобитата си мощ върху нещо по-малко, преди да стигне до големите градски центрове на Самит — много по-гъсто населена планета, отколкото Клийч, Хайдел фон Хаймак се намираше в орбитата й на голяма височина, докато разучаваше картите и четеше статистиките за тази синтетична планета.

След това, внимателно избягвайки центровете за контрол на полетите на големите космодруми, той кацна в рядко населен, затънтен район на втория по големина континент, Сорис. Там в един каньон скри кораба, който бе използвал, под надвиснала скала. Изключи пултовете, затвори люковете и с една малка горелка, която бе открил в някаква раница, насече храсталак за камуфлаж и покри с него космическата яхта.

Потегли с тояга в петносаната си ръка и пееше, докато вървеше. Преди би се изумил от това, защото не разбираше думите, които пееше, а мелодията извираше от сънищата му.

След известно време забеляза малка селска къща, издигната в подножието на хълм.

* * *

Музиката пулсираше около него, докато подреждаше лабораторията си. Почисти, подреди, заключи, отмести всичко, което нямаше да му трябва веднага. Гигантската му призрачна фигура се носеше из кораба, почистваше, подреждаше.

„Придобивам навиците на стара мома — укори се той, усмихвайки се на себе си. — Място за всичко и всичко на мястото си. Какво ли би било, ако имах възможността да се върна, да бъда отново сред хората, да се приспособя пак? Разбира се, аз се приспособих към космоса… Все пак това би било доста голяма промяна. Ако X не може да направи нищо за мен, все още няма кой да може да излекува болестта ми. Значи, ще минат години. Най-вероятно няколко века. Ако не се смята някой неочакван пробив в науката. Какво ли ще бъде, ако минат няколко века? Какво ще представлявам тогава? Призрак на призрака? Единственият човек, чужд на своя собствен вид. Какво ли ще кажат моите потомци?“

Ако имаше функциониращи бели дробове, щеше да се засмее. Вместо това той се придвижи напред и седна в наблюдателния отсек на „Б-Коли“. Оттам загледа как звездите се въртят около него като в космическа центрофуга. Една грегорианска кантата предостави музиката, на чийто фон звездите се въртяха, той висеше пред тях, на път към Клийч, последното известно местонахождение на Хайдел фон Хаймак.