Доуди Смит
Новите приключения на далматинците (9)

Девета глава
Площад Трафалгар

Изтърсачето не беше уредила връщането им на Даунинг стрийт, тъй като не знаеше колко време ще се забавят. Главните улици сега бяха по-пълни от всякога. Понго обаче си спомни, че когато с мистър Душкинг бяха още ергени, често се разхождаха из малките задни улички. Така той без проблеми заведе Мисис чак до Уайтхол. Тук, откъдето вече почти се виждаше Даунинг стрийт, ги спря тълпа от кучета, която се движеше срещу тях на път за площад Трафалгар.

Понго изпрати мислено съобщение на Изтърсачето, но не получи отговор. Не се появиха и полицейски кучета да им проправят път.

— Щом като летим над земята, само защото вярваме, че можем, дали да не опитаме и истински полет — високо над кучетата, които идват срещу нас? — предложи Мисис.

— Да летим наистина? — с недоверие каза Понго.

— Просто трябва силно да вярваме в това — окуражи го Мисис.

Вдигнаха се във въздуха като два хеликоптера. Понго се спря, щом главите и на най-високите кучета останаха под него, но Мисис вярваше толкова силно, че продължи нагоре. Издигна се почти на шест метра височина.

— Твърде високо си — предупреди я Понго.

— Ами тук ми харесва — отвърна Мисис.

— Да, но е опасно. Ако изведнъж спреш да вярваш, ще се пребиеш.

— Дай да се срещнем по средата — каза Мисис.

И така, тя слезе малко по-надолу, той се качи малко по-нагоре и заедно полетяха напред на около три метра над земята. Преминаха високо над стълпените кучета и предизвикаха голяма сензация.

— Беше много умно от твоя страна да изобретиш това Височинно летене — възхити се Понго.

— Просто е метафизично — скромно каза Мисис.

Те свиха към Даунинг стрийт и се приземиха точно на прага на номер десет.

Дежурното полицейско куче им каза, че Изтърсачето е свикала заседание на правителството. Когато стигнаха до залата, се оказа, че заседанието е приключило.

— Никой от нас не можа да се сети какво да каже — обясни Изтърсачето, — затова просто си гласувахме вот на доверие.

Нямаше никакви вести за Дунди, нито пък за Джордж, министъра на външните работи.

Изтърсачето много се зарадва, като чу, че са се свързали с големия Датски Дог по Вечерния лай.

— Той ще свърши страхотна работа. Мисля, че и аз свърших добра работа, изпращайки мисли. Кучетата започват да ги разбират все по-бързо и по-бързо. Това, което ме притеснява сега, е как ще стигнем до площад Трафалгар. Наредила съм на полицейските кучета да ни запазят място на стълбите и входа на Националната галерия, но вече им е все по-трудно да контролират движението по пътищата.

Мисис й обясни новото си откритие — Височинното летене. Много от министрите излязоха в градината да опитат.

— Томи и котките няма да се справят с Височинното летене. Може би ще се наложи да ги оставим долу.

— По-добре да го обсъдим с Генерала — отбеляза Понго.

Влязоха в дневната, където бяха Генерала и екипа му, и им обясниха ситуацията. Томи и котките никак не искаха да остават. Попитаха защо не може да дойдат с трактора.

— Защото не можем да го прекараме през Уайтхол — обясни Изтърсачето. — Там има страхотна тълпа от кучета.

— А не може ли тракторът да лети височинно? — попита Мисис.

— Предполагам, че е възможно — допусна Понго. — Защо не? Ако достатъчно кучета го бутат и усилено си мислят за движение напред и нагоре, ще стане.

И така, извикаха всички далматинци от градината и отидоха на Даунинг стрийт да се упражняват. Сега вече там се беше освободило много място, тъй като всички кучета бяха тръгнали към площад Трафалгар. От първи опит трактора показа желание да се вдигне достатъчно високо над земята.

— В такъв случай скоро потегляме — обяви Изтърсачето. — Заемете си местата.

Тя изпрати Късметчето и Черноушко да извикат всички останали кучета от градината и да подготвят местата им в строя. През това време тя отиде да хвърли последен поглед на Премиер-министъра.

— Понго и Мисис да се качат на трактора — каза Генерала. — Също и младата ми приятелка Изтърсачето. Това ще повиши престижа й.

Когато отново слезе долу, Изтърсачето с радост се съгласи. Тя беше толкова разстроена от това, че се налага да остави Премиер-министъра сам, че едва ли би имала волята за едно Височинно летене. Но, от друга страна, беше убедена, че повишаването на нейния престиж, ще се отрази добре и на престижа на Премиер-министъра.

Най-накрая се получи хубава процесия. Томи беше на кормилото на трактора, а до него седяха Генерала, Стафордширския териер, малкото териерче и котките. Изтърсачето и родителите й бяха на покрива, за да могат всички добре да ги виждат. Всички останали далматинци (освен изчезналия Дунди), се бяха скупчили около трактора и му помагаха с мисли за движение напред и нагоре. Отдолу, пак с Височинно летене, се придвижваха всички кучета, които са били дежурни на номер десет. Сега те служеха за ескорт на министрите от правителството (освен на изчезналия министър на външните работи). Бабс, министърът на транспорта, летеше най-грациозно. Беше си вързала панделка на кукуригуто.

Цялата тази кучешка процесия беше радостно приветствана от останалите, докато минаваше над главите им през Уайтхол към площад Трафалгар. Полицейските кучета успяха да разчистят малко място, колкото да се приземи тракторът. Малко след това всички кучета от Даунинг стрийт се бяха разположили пред Националната галерия.

Понго, Мисис и Изтърсачето седнаха на високото, между двете колони, откъдето можеха да виждат целия площад Трафалгар. Той беше плътно зает от кучета, също и улиците, които водеха към него. Всички кучета се държаха много възпитано, но си говореха и беше толкова шумно, че направо да оглушееш.

— Не мога да чуя собствените си мисли — оплака се Мисис.

— Нямам никакво желание да си чувам мислите — каза Изтърсачето, — и без това ми е нервно.

Мисис също беше неспокойна. Нощта бе настъпила и въпреки че звездите бяха ярки, градът тънеше в полумрак. На слабата светлина Мисис изобщо не беше сигурна, че четирите лъва в средата на площада не са истински. Беше ги виждала и преди. Тогава не бяха живи, но днес всичко изглеждаше възможно. Беше почти сигурна, че е единият от тях мърдаше.

— Искам уличното осветление да работи — прошепна тя.

— И аз също — отвърна Понго, досещайки се колко притеснена е Мисис.

Изведнъж, както толкова пъти днес, желанието им се изпълни. Уличните лампи светнаха. След тях и лампите във всички сгради около площада, после и в целия град. Огромните сгради, разхвърляни из целия Лондон, светеха като стотици диамантени кутии, извисяващи се над малките стари къщички скупчени около тях. Стана достатъчно светло и Мисис се убеди, че лъвовете не са живи, а това, което мърдаше, бяха кучетата, които седяха по тях. Тя погледна към върха на високата колона в центъра на площад Трафалгар, върху която имаше скулптура на човек. Забеляза, че бледа светлина трепти върху нея.

— Статуята на Нелсън е прекрасна, нали? — възхитено промълви Понго.

— Великолепна е — съгласи се Мисис. — Понго, а кой беше този Нелсън?

— Той е бил най-великият адмирал, който веднъж казал: „Англия разчита всеки човек да изпълни дълга си“. Само че не го казал с думи, а го сигнализирал с флагчета.

— Много е метафизично — каза Мисис. — Направо като нашите мислени съобщения. Понго, знаеш ли, че ако промениш малко думите на Нелсън, те са много подходящи за кучетата, които са се събрали тук.

И Понго така си помисли. Когато по-късно го помолиха да произнесе реч, той я завърши с репликата: „Англия разчита всяко куче да изпълни дълга си“. Тази реплика имаше дори по-голям успех от „Чакайте и ще видите“.

— Никой от тях не изглежда притеснен — забеляза Изтърсачето, наслаждавайки се на аплодисментите, които предизвика речта на Понго. — Весели са, колкото и през деня.

— Дори са повече от весели — вметна Мисис. — Всички се надяват на нещо изключително. Това се усеща, нали, Изтърсаче?

Изтърсачето също го почувства. Големи вълни на надежда сякаш се плискаха в нея. Тя си помисли, че надеждата сигурно е заразна, и изведнъж и тя се почувства обнадеждена. Това беше дори нещо повече от надежда, това си беше щастие. Беше невероятно хубаво да си Изтърсачето, първото куче на Премиер-министъра, което беше извършило такива големи дела през деня. Цялото Кучешко кралство я обожаваше, и тя го обожаваше. Понго също се чувстваше прекрасно. Така се чувстваше по времето, когато беше много млад и ухажваше Мисис. Що се отнася до Мисис, тя вече не се притесняваше за нищо след като разбра, че Дунди е добре. Той винаги се оправяше. Ах, колко горда беше само от Понго и Изтърсачето… и от себе си. Та нали тя беше изобретила Височинното летене! Ето я тук, на почетно място, заедно с прочутия й съпруг и прочутата й дъщеря.

Щастието се усещаше навсякъде. Генерала разказваше на Стафордширския териер и на малкото териерче за онази страхотна нощ, когато негов дълг беше да ухапе братя Лошърови. Всички далматинци от Пъклен дом бръчкаха носовете си в широки усмивки. Министърът на транспорта, пуделката Бабс, изпълни един малък танц с министъра на финансите. Всички им аплодираха. Министрите изглеждаха така, сякаш току-що са спечелили изборите.

Хилядите и хиляди кучета на площад Трафалгар и улиците около него бяха толкова щастливи, че чак пееха. Виеха високо, протяжно, с удоволствие. На Томи и котките не им харесваше чак толкова това пеене, пък и не бяха така неземно щастливи като кучетата. Но и те се забавляваха чудесно.

Колко красиви бяха светлините на Лондон! Но още по-красиви бяха звездите над тях. Дали наистина бяха толкова огромни? Бяха големи и миналата нощ, когато с Мисис и Душкингови се разхождаха в градината (колко отдавна му се струваше това!). Но тогава не бяха грамадни като тези. Сега не само че бяха необичайно големи, но и ослепително ярки, и много по-близки от друг път. Колкото повече ги гледаше Понго, толкова по-щастлив се чувстваше.

Прииска му се да сподели това щастие с другите, затова залая:

— Погледнете нагоре! Погледнете нагоре! Вижте тези чудесни звезди!

Всички кучета от площад Трафалгар и от улиците около него моментално го послушаха. Пеенето затихна. Всички кучета ахнаха от щастие. Изчезна всяко движение. Кучетата се взираха нагоре като омагьосани.

Понго никога не бе изпитвал подобно щастие. Беше като храна за гладния, като топлина за треперещия от студ, като любов за самотния. Искаше му се да попита Мисис дали се чувства по същия начин, но не можеше. Безсилен беше да направи каквото и да било, освен да гледа звездите. Но скоро се почувства уверен, че и тя е толкова щастлива, а с тях и всички останали кучета. По необясним начин щастието изпълваше всичко.

Той така и не разбра колко е продължило това щастие. Всъщност, беше почти забравил кой е и къде се намира. Сякаш вече не беше той, а самото щастие. Но не съвсем. Една малка частичка от съзнанието му все още си беше Понго. Изведнъж тази малка частичка от него чу как бие Биг Бен — градският часовник. Той броеше ударите — буум, буум, буум! Дали е вече полунощ? Това ли е големият момент? Дали скоро ще разберат какво става?

Изведнъж светлините в Лондон угаснаха. Звездите си бяха горе: големи, ярки, близки, както винаги. Една от тях изглеждаше дори по-голяма и по-ярка, и… да, да, приближаваше се все повече.

— О, Понго! Ще падне върху нас! — секна дъхът на Мисис.

Звездата не падна, но това, което се случи, беше дори по-страшно. Всички останали звезди угаснаха, също като светлините на Лондон. Остана само огромната звезда, която приближаваше и приближаваше. После угасна и тя и стана абсолютно тъмно. Нямаше и капчица светлинка. В тази чернота прозвуча последният удар на Биг Бен. Настъпи полунощ.