Доуди Смит
Новите приключения на далматинците (3)

Трета глава
Какво е метафизика

След като се научиха да летят, Понго и Мисис се върнаха за две минути в Пъклен дом. Като се сети колко леки се чувстваха на път за фермата, Понго предположи, че още тогава са можели да летят. Подразни се, че се е оставил Изтърсачето да го учи. Трябваше да е по-досетлив. Освен това искаше да провери от речника на мистър Душкинг какво означава думата „метафизично“.

Мисис със задоволство откри, че може да лети във всяко положение, даже и седнала. Това щеше да внесе разнообразие в дългото пътуване до Лондон.

После се притесни, че ще са без каишки, тъй като не могат сами да си ги сложат.

— Ами ако срещнем някой полицай?

— Всички полицаи спят — припомни й Понго.

— Е, поне това е добре.

Когато портите на Пъклен дом се отвориха пред тях, те видяха, че дворът е пълен с далматинци. Принц побърза да им обясни:

— Всички се събудиха малко след като тръгнахте. Обясних им положението. Не е имало никаква паника. Никой не е гладен. Всички са добре, дори са по-спокойни от друг път.

— Да, забелязвам — учудено каза Понго.

Обикновено по това време в двора на Душкингови беше вече шумно и весело. Далматинците вече се надпреварваха за водната пързалка, люлките и въртележката. Днес играеха само по-младите кучета. Големите седяха в търпеливо очакване.

Понго поздрави Принц, че добре се е справил със задачата си.

— Пердита много ми помогна — каза Принц. — Майките кърмачки бяха разтревожени, че малките им нямат апетит. Пердита ги успокои и изкъпа децата. Сега всяко кутре е готово да посрещне Опасността безупречно чисто.

Те видяха Пердита да мие последното кученце под едно сенчесто дърво.

— Естествено, всички с нетърпение очакват новините — продължи Принц, — но аз ги помолих да не те притесняват.

Понго погледна далматинците на слънчевата поляна. Не му се искаше да нарушава спокойствието, което цареше в имението. Но все някой трябваше да го направи. Той застана пред Мисис и Принц, помоли за внимание и им разказа всичко, което бе научил от Изтърсачето. Когато спомена летенето, много кучета се размърдаха, защото искаха веднага да опитат. Понго ги възпря.

— Малко по-късно ще организираме специален курс по летене — строго каза той. — А сега трябва да решим кой ще дойде в Лондон. Майките с децата ще останат тук, разбира се. Бащите на малките също ще останат да си пазят семействата. Всички останали кучета имат право да са доброволци. Който иска, да си вдигне опашката.

По цялата поляна започнаха да се размахват опашки.

— Благодаря ви, благодаря ви много — каза Понго, — но не мога да взема всички желаещи. — Той се обърна към Принц. — Мисля, че е по-добре да го обсъдим, докато Мисис провежда курса по летене на тисовата алея. Тя е достатъчно дълга, за да могат да излитат и кацат, без да се наранят.

Алеята, за която говореше, беше права отсечка тревна площ, опъната между две редици високи тисови насаждения. Мисис, която се почувства много важна, ги поведе натам. Всички кучета, освен Понго и Принц, тръгнаха с нея. Дори майките кърмачки заведоха децата си да гледат.

Понго помоли Принц да остане, за да има кой да пази Душкингови.

— Няма да съм спокоен, ако не се съгласиш. Пердита, разбира се, ще остане с теб. Освен нея можеш да си избереш колкото искаш помощници от останалите кучета.

Принц на драго сърце би отишъл с тях в Лондон, но той си знаеше задълженията, макар че те с Пердита бяха само наполовина собственици на Душкингови. Освен това знаеше, че Пердита е голям домошар, тъй като на младини е била бездомна. И така, той се съгласи и каза, че Понго може да вземе всички далматинци, за които смята, че ще му бъдат от полза.

— Всички от моето семейство ще искат да дойдат — каза Понго. — Чудесно е, че жената на Късметчето е умна колкото него. Те ще са ни голяма помощ. Черноушко също ще ни е полезен. Много му е мъчно за Изтърсачето.

Черноушко така и не се ожени. Беше решил, че в името на далматинската порода е по-добре да не създава повече поколения с черни уши. Но той не се чувстваше нещастен, защото беше чичо на всички малчугани, а те го обожаваха. Винаги беше готов да играе с тях и ги обичаше всички еднакво. Беше силно привързан към сестричката си — Изтърсачето, за която се грижеше, докато беше малко, слабо кутренце. Сега се гордееше със славата й, но много му липсваше.

— Чудя се, дали да взема с нас и Дунди — продължаваше Понго.

Дебеличкото кутренце, което вечно объркваше нещата, сега беше станало дебело куче, което пак объркваше всичко, с което се заеме. Тъй като Дунди вече беше по-голям и белите му бяха станали по-големи. В този момент се чу дружен смях откъм алеята, а Мисис каза:

— О, горкичкият ми Дунди, удари ли се, миличък? Като летиш, трябва да заобикаляш препятствията.

— Да идем да видим какво става — предложи Понго.

Дунди не се беше наранил, но беше пробил дупка в живия плет. Понго прошепна на Мисис:

— Не знам дали е безопасно да взимаме Дунди с нас.

— Нито пък е безопасно да го оставяме тук — каза Мисис. — Предпочитам да знам най-лошото за него, отколкото да си го представям.

— Освен това, може много да се засегне, ако не го вземем. Някои кучета са много обидчиви.

Но никой не се засегна. Някак си се подразбираше, че Понго ще иска да тръгне със собственото си семейство. Понго и Принц разделиха останалите, все едно че образуваха два отбора за игра (не се деляха само съпрузите). Тези, които оставаха, веднага възприеха идеята да пазят Душкингови и Пъклен дом, въпреки че не знаеха точно от какво. Това беше част от безупречното поведение на всички кучета тази сутрин.

Никой от далматинците не срещна затруднения при летенето. Понго все пак искаше да се увери, че всички кучета, които отиват в Лондон, са добри летци. Затова ги остави да се упражняват, докато те с Мисис се сбогуват с питомците си.

Първо изтичаха до големия просторен таван, на който живееха двете лели. Леля Пудинг беше с нощница на баклавички и спеше с отворена уста. Леля Иконом беше с пижама и спеше със стиснати устни. И двете изглеждаха съвсем здрави и спокойни.

— Винаги са били много мили с нас — замислено каза Мисис. — Помниш ли онази нощ, когато ни помогнаха да измием кутретата от саждите?

— Тогава бяхме в края на едно приключение, а сега сме в началото на друго — отбеляза Понго.

— Е, слава богу поне, че това не е свързано със Злобара Де Мон — въздъхна Мисис — защото както знаем, тя бе принудена да напусне Англия.

— Но… — Понго се спря навреме. Преди няколко месеца беше чул Душкингови да си говорят, че Злобара Де Мон се е върнала. Беше го запазил в тайна от Мисис и смяташе изобщо да не й казва. Пък и в края на краищата, какво общо би могла да има Злобара Де Мон с мистериозния сън?

Слязоха в спалнята на Душкингови. Нищо не се бе променило. Съпрузите се усмихваха насън. Котките не се усмихваха, но изглеждаха доволни, легнали в удобните си панери.

Мисис погледна коша си и възкликна:

— Понго, изведнъж се сетих! Тази нощ сънувах един много важен сън.

По принцип Мисис сънуваше само храна. В хубавите си сънища виждаше пастички, които растат по дърветата, дъжд от шоколадови бонбони и така нататък. В лошите й сънища храната винаги беше във витринки или в консерви, които не може да отвори. Този сън беше различен от всичко, което бе сънувала дотогава. Не беше сигурна дали е добър, или лош сън. Само знаеше, че е много важен.

— Беше ослепително светло — сподели тя с Понго, — и… о, боже, не мога да се сетя по-нататък.

— После ще се сетиш — каза Понго, надявайки се това да не стане. Обичаше да разказва собствените си сънища, но му беше досадно да слуша чуждите. — Мисля, че трябва да тръгваме, скъпа.

Те целунаха Душкингови и погледнаха нежно котките за сбогом. Мисис каза на коша си, че скоро ще се върне (направи го тихичко, защото знаеше, че Понго ще й се смее).

Когато слязоха в гостната, Понго каза:

— Да отидем в кабинета на мистър Душкинг. Искам да намеря значението на онази странна дума, която Изтърсачето използва: „метафизично“. Трябва да я има в речника.

Понго можеше да чете чудесно. Колко често благославяше онези кубчета с азбуката, с които си беше играл като малък. Но досега никога не му се беше налагало да търси дума в речник. А и не знаеше на коя лавица бе поставен в библиотеката. В стаята беше много светло, защото завесите бяха все още дръпнати. Точно когато Понго се чудеше откъде да започне търсенето, един слънчев лъч се вмъкна през прозореца и освети тъмносинята книга, на чието гръбче със златни букви бе написано „Речник“. Той я избута с носа си от рафта и тя необичайно бавно падна на земята и се разтвори.

— Господи, та това е точно страницата, която ми трябва — учуди се Понго.

— Ето това се казва учтивост — пошегува се Мисис.

Обяснението на думата „метафизично“ се стори на Понго още по-странно. Но когато го прочете на Мисис, тя разбра две неща: „фантастично“ и „свръхестествено“. Според нея „свръхестествено“ би трябвало да значи изключително.

— А може би повече от естествено? — предположи Понго. — Явно метафизиката има нещо общо с мозъка.

— Според мен, метафизика значи магия. Един вид магия, която идва от нашите мозъци. Затова днес можем да отваряме врати, да си говорим директно с Изтърсачето и да летим. О, Понго, харесва ми метафизиката!

— На мен пък не ми харесват неща, които не разбирам — отвърна Понго.

— Това е защото си много умен. Аз разбирам толкова малко неща, че ми харесват нещата, които не е нужно да разбирам. Така или иначе, вече свикнах с метафизиката.

Понго никога не бе смятал Мисис за глупава. Винаги бе разчитал на вярната й интуиция. Той беше умно куче и си го знаеше. Но забелязваше, че колкото по-умен ставаше, толкова по-малко се доверяваше на инстинкта си. За щастие, можеше да разчита на това, което скъпата му съпруга наричаше „предчувствие“. Затова, щом като на нея й харесваше метафизиката, и той щеше да направи всичко възможно да я хареса.

Опита се да върне речника на мястото му, но не успя. Защо ли, след като днес можеше да прави толкова много други неща, които по принцип не можеше?

— Защото не е необходимо — обади се Мисис. — Сигурна съм, че метафизиката би помогнала, ако ти беше необходимо. Книгата спокойно може да си остане на пода.

— Ами ако някои кутрета влязат тук?

Мисис избута с носа си книгата под диванчето.

— Никое кутре няма да я намери тук. Когато се върнем и мистър Душкинг се събуди, ще му я покажем.

Но дали ще се върнат? Дали мистър Душкинг ще се събуди? Понго се опита да не мисли за тези неща. Най-малкото не трябваше да споделя съмненията си с Мисис.

— Сега трябва да побързаме — каза той.

И двете красиви далматински кучета изтичаха към слънчевата градина.