Доуди Смит
Новите приключения на далматинците (10)

Десета глава
Звезден лай

Никога през живота си Понго не се бе плашил така. Никога досега не бе треперил от страх. А сега наистина се опитваше да е смел, да спре да трепери, но не можеше. Целият се тресеше от страх.

Мисис и Изтърсачето, които седяха от двете му страни, се притиснаха силно до него, сякаш търсеха защита и трепереха дори по-силно от него. Щом усети това, Понго си каза, че не бива да разберат, че го е страх. Трябваше да чувстват, че е в състояние да ги защити, че е едно здраво като скала куче. Трябваше да се овладее. С нищо повече не можеше да помогне. Не беше в състояние да излае нещо окуражително, не можеше да издаде нито звук. Всъщност всички кучета бяха онемели. Нито едно от хилядите, които бяха събрани там, не можеше да изскимти, да не говорим за лаенето. Навсякъде имаше само тъмнина, тишина и ужас.

Това, че се правеше на смел, помогна на Понго наистина да добие смелост и постепенно острият му ум започна да работи. Защо не настъпи паника? Огромната тълпа от кучета беше смразена от страх в началото, но това не можеше да продължава дълго. Защо продължаваха да пазят тишина? Дори никой не се опитваше да бяга. Това абсолютно вцепенение беше неестествено.

Изведнъж той разбра, че всички тях ги контролира някой или нещо изключително силно. Веднага щом проумя това, видя бледа, мъглява светлина високо в небето. Светлината стана достатъчно силна, за да проличи, че идва от върха на колоната, където бе статуята на Нелсън. Тя освети фигурата за миг, след което адмиралът изчезна и не остана нищо, освен светлината, която скоро стана ослепителна. В началото тя беше безформена, но постепенно се превърна в звезда. Приличаше на тази, която се появи по телевизора на Даунинг стрийт, но беше много, много по-голяма и ярка. Беше толкова ярка, че освети целия площад Трафалгар и улиците, които водеха към него. „Всъщност — помисли си Понго, — сигурно е достатъчно ярка, за да освети целия Лондон.“

Тишината продължи още няколко секунди. После от средата на звездата се чу Глас. Беше същият Глас, който им говори от телевизора на Даунинг стрийт, но сега беше много по-мощен и учудващо любезен.

— Здравейте, кучета! Забравете страховете си. Беше необходимо да опознаете тъмнината и страха, за да разберете какво е светлина и радост. Сега всичко свърши. От сега нататък не ви чака нищо друго, освен блаженство — каза Гласът.

Всички кучета въздъхнаха от облекчение.

— Чака ви блаженство, ако повярвате в него. Трябва сами да изберете — продължи Гласът.

— Какво точно е блаженство? — прошепна Мисис на Понго.

— Особен вид щастие — пак шепнешком й отвърна Понго.

Изглежда Гласът можеше да чува шепота, защото веднага каза:

— Блаженството, Мисис, е идеалното щастие, което никой от вас никога не е изпитвал, освен може би тази вечер, преди да настъпи тъмнината. Спомняте ли си?

— О, това ли е блаженство? — зарадва се Мисис. — О, то беше прекрасно.

— Да, Мисис, блаженството е прекрасно — каза пак Гласът. — Аз ви го предлагам за вечни времена.

Изведнъж Изтърсачето заговори силно и ясно. Когато чу за пръв път Гласа, той й заприлича на този на Премиер-министъра, и все още й приличаше на него. Тя никога не се страхуваше от Премиер-министъра и винаги беше много пряма с него. Затова и сега каза смело:

— Мога ли да попитам от името на всички кучета, кой си ти?

— Браво, Изтърсаче! — залаяха много кучета. — Да, да! Моля те, кажи ни кой си! — лаеха други.

За момент настъпи тишина.

— Господи, май го обидих — прошепна Изтърсачето на Понго.

Гласът чу и този шепот и каза мило:

— Не, Изтърсаче, не съм обиден. Имаш право на този въпрос и ще получиш отговор.

Сега звездата грееше още по-ярко, а Гласът говореше още по-силно. Тонът му беше мелодичен, но в същото време приличаше на гръмотевица, но не от страшните гръмотевици. Беше просто като мелодична гръмотевица, изтърколила се по нощното небе.

— Аз съм Сириус, господарят на съзвездието Голямо Куче. От милиони години наблюдавам Земята. Помня кучетата още като диви и свирепи животни. Наблюдавам ги как се развиваха и как станаха питомни, често дори глезени животни. Диви или питомни, винаги съм ги обичал и съм искал да бъдат с мен на самотната ми звезда. Но по-рано чувствах, че нямам право да ги откъсвам от Земята. Сега най-накрая имам това право. Защото скоро поради глупостта на хората Земята няма да съществува или поне няма да бъде такава, каквато я познавате. Неколцина от вас, които оцелеят, ще бъдат нещастни, гладни клетници, които ще враждуват помежду си и ще се изяждат, просто за да продължат да водят един мизерен живот. Разбирате ли? Знам, че тук има едно куче, което със сигурност разбира: вашият Премиер-министър, Изтърсачето. Тя не би могла да живее на Даунинг стрийт, ако не разбираше. Знаеш какво имам предвид, нали, Изтърсаче? Отговори ми!

— Искаш да кажеш, че един ден хората може би ще унищожат Земята с ужасни бомби в ужасна война. Знам, че някои хора вярват в това, но не всички. Никой от тях не иска това да се случи. И аз не вярвам да стане така. Виж, дори и най-злото куче на света не би пожелало да унищожи всички кучета, включително и себе си, само и само да спечели една битка. Просто няма смисъл.

— Е, може би няма смисъл за едно куче — каза Сириус, — но кучетата нямат думата по този въпрос. Нито пък повечето хора. О, това може би никога няма да се случи. Права си, като казваш, че никой не го иска. Но съществува един риск, който ми дава правото да спася всички вас. Кой знае, може би просто си търся извинение. Истината е, че ви обичам толкова силно.

Мелодичната гръмотевица леко потрепери. Това напомни на Изтърсачето маниера, с който Премиер-министърът говореше по телевизията, когато искаше хората много да го харесат. В такива моменти тя винаги се опитваше да му помогне, като слагаше глава на коленете му и го гледаше любовно в очите. Тази прилика я подсети за горкия мил човек, дълбоко спящ на Даунинг стрийт.

— Но, господин Сириус, как бихме могли да изоставим питомците си? — попита тя високо.

— Вашите питомци? — Гласът вече не потрепваше. — Вие нямате питомци. Вие имате собственици. О, да, вие си мислите, че са ви питомци. Някои хора дори ви окуражават да мислите така, дори казват: „О, моето куче ме притежава!“. Но те много добре знаят, че това не е вярно, и вие също го знаете. Те ви слагат нашийници и каишки. Карат ви да ходите там, където те искат. Затварят вратите, за да не можете да влизате или излизате. И всичко това според техните капризи. Кой от вас, като изключим днешния ден, може да отваря врати по собствено желание?

— Ти можеш да отваряш врати, дори тези, които имат резета. Можеш дори да отваряш със зъбите си брави с топки — прошепна Мисис на Понго.

— Няма смисъл да шепнеш, Мисис. Мога да чувам дори и мислите ви. Вярно, че Понго може да отваря някои врати, но не са останали много от този тип. Както и да е, важното е, че не може да се разхожда където си иска, когато хората са будни. Дори Изтърсачето, която си мисли, че много добре се справя с нейния Премиер-министър, никога не е влизала в парламента. Защото не я пускат.

Това беше вярно. Веднъж се опита, но — о, какъв срам! — върнаха я в къщи с един полицай. Понго се досети, че Изтърсачето е много разстроена и приятелски я потупа с лапа.

— Не че Изтърсачето не е най-забележителното куче. Както и великият водач Понго, както и метафизичната Мисис, която изобрети Височинното летене. Също и прочутите кучета — Генерала, Овчарския пес и смелият му малък приятел Териерчето. Също и смелия Стафордширски териер и всеки член от правителството на Изтърсачето. На практика всички кучета са забележителни. Нека поздравим прочутите кучета.

Сириус спомена една по една всички породи. Това отне много време, защото всяка порода отговаряше с ентусиазиран лай. Той не пропусна и кучетата от смесени породи, за които каза, че са му особено симпатични.

— Тези кучета са често както хубави, така и интелигентни. Но как ги наричат хората? Те ги наричат мелези, най-обидното нещо.

— Но някои от нас са много обичани. Аз, например, имам добър дом — каза едно куче от смесена порода.

— Но вашите собственици винаги се оправдават заради вас — възрази Сириус. — Не си ли ги чувал да казват: „О, той е просто едно мелезче! Наричаме го Шаро, порода — градска превъзходна“.

Кучето не отговори. Съвсем случайно неговото име беше Шаро. Но какво толкова?

— Както и да го погледнеш, няма нито едно куче на света, ако ще да е шампион в своята порода, или дори победител от изложба, което да не го водят за врата, да не го къпят, когато не му се къпе, да не го карат да млъкне, когато му се лае, да не го принуждават да слуша, когато не иска. А има и много нещастни кучета, които ги бият, които гладуват бездомни или ги арестува полицията… — продължи Сириус.

— О, моля ви, престанете! — проплака Мисис.

— Но това е истина — каза Сириус, но гласът му стана по-мек. — Не се притеснявай, Мисис. Това няма да се случва повече на никое куче, стига да дойдете с мен в съзвездието Голямо Куче.

— Но как? Как можем да стигнем там? Ще ни трябват милиони ракети — каза Изтърсачето.

— Ракети ли, Изтърсаче? Ракетите са тромави, скъпи и изключително опасни, въпреки че без съмнение те са най-доброто средство за пътуване в Космоса, което са измислили хората. Но мозъкът на една звезда може да измисли много по-хубави неща от мозъка на един човек. Не забравяйте, че ние, звездите, живеем в Космоса. Стига да дойдете с мен, аз ще уредя много по-прост начин.

— Сигурно ще трябва да направим едно Свръхвисочинно летене — предположи Мисис.

— Точно така, Мисис! Едно много, много Височинно летене — много е лесно, стига да поискаш.

— Но представи си, че изведнъж спрем да го искаме по средата на пътя? — попита Мисис.

— Няма да имате възможност за това. Ще пристигнете там за един звезден миг — от момента, в който го пожелаете.

Мисис огледа площад Трафалгар. Може би кучетата изведнъж ще решат да отидат в съзвездието Голямо Куче. Ако това стане, дали веднага ще литнат нагоре?

Сириус знаеше за какво си мисли тя.

— Това трябва да бъде общо решение, Мисис, или поне решение на мнозинството. Нищо няма да стане, докато всички кучета не се съгласят. Всичко ще зависи от това, какво желаят повечето кучета — обясни Сириус.

„Точно като общите избори“ — си помисли Изтърсачето и това отново й напомни за нейния Премиер-министър. Никога не би се решила да го напусне. Но ако всички кучета пожелаят да напуснат Земята, тогава и тя ще трябва да го стори. Какво ще стане тогава с него?

Сириус отговори на мислите й.

— Той, заедно с всички останали човешки същества и всички спящи животни, просто ще се събуди и ще открие един свят без кучета. Те никога няма да си спомнят, че някога е имало такива животни като кучетата.

— Да, но ще останат нашите нашийници и каишки, нашите кошове за спане и всички други неща, които ще им напомнят за нас — възрази Изтърсачето.

— Ще измисля нещо по въпроса — каза Сириус, — въпреки че може би е по-лесно да ги оставя да си спят завинаги.

Изтърсачето беше чувала Премиер-министъра да казва, че би искал да спи цяла седмица, но беше сигурна, че не би се съгласил да спи вечно. Каква ужасяваща мисъл! Земята да се върти и върти, а всичко върху нея да е потънало в непробуден сън.

— Е, добре, тогава ще ги накараме да се събудят. Разбира се, знам, че много от вас обичат хората. Възхищавам се на вашата вярност и донякъде разбирам, защото освен че съм звезда, аз също така съм и куче — нежно прекъсна мислите й Сириус. — Вижте!

Над колоната на Нелсън започна да става нещо много странно. В средата на звездата започна да изпъква една фигура. В началото Изтърсачето си помисли, че Нелсън отново се е върнал, после забеляза, че фигурата не беше човешка. Това беше куче, бяло куче на черни петна.

— Татко! Мамо! Гледайте! — възкликна Изтърсачето.

Понго и Мисис, които се взираха в небето, веднага разбраха: Сириус беше далматинец! Но в същия момент Генерала ахна:

— Божичко, та това момче е овчарско куче!

От всички страни се донесоха радостните възгласи на останалите кучета, насядали пред Националната галерия, а после и от всички кучета, които бяха на площад Трафалгар и около него. Всяко куче разпозна във формата на звездата собствената си порода.

— Какво им става на всичките? Според мен няма никакво съмнение, че Сириус е далматинец! Нищо не разбирам! — каза Изтърсачето на Понго.

Но Понго разбра всичко. Преди много време беше чул мистър Душкинг да казва нещо за някакъв дух, който бил всичко за всички хора. И така Сириус беше всичко за всички кучета или по-точно, за всяко куче той беше от неговата порода. Дали това беше хубаво? Понго предполагаше, че трябва да е хубаво, след като и някакъв дух е бил такъв. Вероятно това потвърждава колко е прекрасен Сириус.

Образът на кучето избледняваше все повече и звездата възвръщаше предишния си блясък. Чу се гласът на Сириус, нежен и убедителен.

— Ето сега виждате защо ви разбирам толкова добре. Нали помните блаженството, което ви дадох? Нима не искате отново да го усетите?

— О, да, моля ви! — излаяха кучетата.

— Но някои от вас не са убедени — усъмни се Сириус.

— Убедена съм, че бих искала да изпитам още малко блаженство, но не и при положение, че трябва да дойда с теб. Не бих могла да напусна мистър и мисис Душкинг — каза Мисис.

— Нито пък аз — обади се Понго. Но дали наистина е убеден в това? Изведнъж почувства, че в нищо не е сигурен. В него се прокрадна ужасно съмнение и той дори не знаеше защо. Но това което знаеше със сигурност бе, че това не е достойно поведение за един от най-острите умове в Кучешкото царство.

Генерала, който досега не беше говорил лично със Сириус, каза:

— Вижте сега, господине! В момента, в който ви видях, разбрах, че мога да говоря с вас като куче с куче. Тъй като ние сме от една порода, ще разберете моят проблем. Имам задължения спрямо овцете.

— Няма да им липсвате на овцете — каза Сириус, — нито пък ще липсвате на хората. Кучетата ще бъдат просто забравени.

— А какво ще стане с Томи и нашите две почетни кучета? — разтревожи се Генерала.

— Това зависи от тяхното желание — отвърна Сириус. — Попитай ги.

Томи и котките не разбираха езика на Сириус, затова се наложи Генерала да им обясни.

— Искам да отида със Сириус. Искам да изследвам Космоса! — веднага реагира Томи.

— Ние пък не! — едновременно изсъскаха котките.

После Сивата котка посъветва Овчарския пес да не се поддава на тези безумни идеи. Бялата котка пък се изказа доста неодобрително относно звездите, които не си знаят мястото и се врат където не им е работата.

Вероятно Сириус не разбираше добре котешки. Както и да е, дори и да разбираше, той каза само:

— Тогава Томи ще дойде, а котките ще останат. Ето, взехме решение. Сега мога ли да знам мнението на останалите?

Хиляди кучета излаяха отговора си. Шумът беше оглушителен, но никой не можеше да разбере какво беше общото решение. Някои кучета искаха да отидат със Сириус, други не. Много кучета имаха нужда от повече време, за да решат, но много, много други кучета — на практика повечето кучета, казаха, че не могат да вземат решение. Тогава едно куче излая много силно:

— Нека Понго, Мисис и Изтърсачето решат. Ние им вярваме. Цял ден те ни казваха какво да правим. Нека и сега ни кажат.

Изглежда всяко куче на мили разстояние от площад Трафалгар лаеше:

— Да, да! Нека Понго, Мисис и Изтърсачето решат!

Сега Понго разбра защо се чувства толкова притеснен. Това се дължеше отчасти на шума и възбудата — винаги е имал нужда от мир и спокойствие, за да помисли. Но най-силно му пречеше усещането, че в ума му е нахлул величественият бляскав Сириус. Ех, да можеше Сириус поне за малко да го остави да помисли със собствената си глава!

Като по чудо Сириус разбра. Той каза нежно:

— Добре, Понго, влез в Националната галерия и помисли на спокойствие. Вземи Мисис и Изтърсачето със себе си, както и всяко друго куче, което ти е нужно.

— С колко време разполагаме? — попита Понго.

— Един час. Сега е почти един часа. Когато Биг Бен удари два, очаквам да сте взели решение. А дотогава, за да не ви влияя, ще се махна.

Звездата започна да избледнява. Хиляди кучета въздъхнаха с облекчение. Понго знаеше какво означава тази въздишка. Кучетата не искаха да загубят Сириус. Понго откри, че той също не искаше. Чувстваше се по същия начин, както когато Душкингови заминаха от Пъклен дом и не го взеха с тях, дори сега се чувстваше по-зле. Дали това означава, че вече обича Сириус и че го обича дори повече от Душкингови?

Звездата изчезна напълно и Нелсън се върна на колоната си. Светлините на Лондон отново грейнаха, блеснаха също и по-далечните звезди.

— Татко, кои кучета ще вземем с нас в Националната галерия? Да вземем ли с нас членовете на правителството? — попита Изтърсачето.

— Разбира се — учтиво отвърна Понго, въпреки че не смяташе членовете на нейното правителство за особено умни. — Всичките ни приятели, които дойдоха с нас от Даунинг стрийт, също трябва да дойдат. — После се обърна към кучетата на площада. — Моля да пазите доколкото е възможно тишина, така че да чуваме собствените си мисли. Помнете, че ние се опитваме да решим кое е най-доброто за всички вас. Ако някое куче смята, че има да каже нещо много важно, надяваме се, че ще влезе и ще ни го каже.

— Мисля, че говоря от името на много от нас, когато казвам, че Сириус ни липсва. Без него се чувстваме самотни — излая едно кученце с писклив глас.

— Да, да! — чуха се гласовете на хиляди кучета.

— На мен също ми липсва! — съгласи се Понго.

Вероятно това чувство за самота означаваше, че той и всички останали кучета искат да бъдат със Сириус. Но Понго си каза, че не трябва да взима прибързано решение, не трябва да се влияе от самотата. Може би това е просто един трик от страна на Сириус. Казва им, че ги оставя, за да не им влияе, а всъщност знае колко много ще им липсва и че оставяйки ги сами, ще им повлияе най-силно.

Вратите на Националната галерия тихо се отвориха. Понго, Мисис и Изтърсачето бавно поведоха останалите вътре. Биг Бен удари един часа.

Може би, мислеше си Понго, този един час ще бъде последният им на Земята. Може би само след час всички кучета на света ще потеглят към звездите.