Пол Ливайн
9-те скорпиона (30)

28.

Океанът е безбрежен

— Разбира се, че си я спомням — каза Би Джи Маклинток. — Да не би всеки ден да падат самолети.

Спомняше си и за Джо Дрейтън.

— След експлозията искаше да отиде на изток. Отведох го на петдесетина километра в тази посока. Там нямаше много останки. Кабели, тръбопроводи, нещо, което приличаше на малка перка…

Сам и Лайза седяха до дървената маса в кухнята на Маклинток. В къщата имаше една отворена стая с кухня в единия край, баня без стени, голо бюро и единично легло, разположено под прозореца. Всичко бе направено от дърво и изглеждаше, че Маклинток го е майсторил сам. Стените бяха украсени с глави на различни животни, включително на един глиган и на елен с четиринадесет разклонения на рогата — по тях бяха накачени шапки. Точно до вратата стоеше препариран рис с озъбена муцуна.

Маклинток бе включил газовия генератор и стаята беше осветена от две крушки, висящи от тавана. Той стоеше до кухненския плот, направен от дъбов дънер, и с един водолазки нож кълцаше опашките на няколко омара и хвърляше белите хапки в тигана, където се запържваха лук и блатни чушки. Олиото цвъртеше и изпълваше къщата с остър мирис. Сам бе донесъл хладилната чанта от стиропор и предложи на Маклинток прекрасен дар: студена бира. Подаръкът бе приет с ентусиазъм и в момента Маклинток се занимаваше с бутилка номер три, като едновременно с това готвеше и задаваше въпроси.

Труит се забавляваше от ролята си. Отново беше адвокат и то на бойното поле, а не пасивен юрист в черна тога, настанил се върху трон.

„Може би съм си въобразявал, че принадлежа на онзи атински храм, но колкото и налудничаво да звучи, тук започвам да се чувствам като у дома си.“

— Какво намерихте? — попита Сам.

— Някакви чудновати предмети, които можеш да наречеш дело на човешката ръка. Неща, които никой друг не би поискал.

Труит тъкмо се канеше да попита „какви чудновати предмети“, но спря, защото Маклинток внезапно замахна с едно мачете и го заби в дъбовия дънер.

— Хей! — извика Труит и отстъпи назад.

Мачетето бе срязало един кокосов орех точно на две половини. Маклинток се ухили.

— Ти извади ядката, а аз ще свърша с омарите.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита Лайза.

— Можеш да разбъркаш задушената риба.

Лайза вдигна капака на димящата тенджера, в която имаше парчета сьомга, картофи, нарязано солено свинско месо и лук, плуващи в доматен сос. Огледа се за лъжица, но не откри. Тогава Маклинток й подаде нещо, което наподобяваше кост на животно. Бе дълго около половин метър и в края бе заоблено като бейзболна бухалка. Тя започна да разбърква яденето като изучаваше топчестите бучки в двата края.

— Това прилича на…

— Да, това е бедрена кост — каза Маклинток.

— Човешка кост? — извика тя ужасено.

— Бедрената кост се свързва с хълбока — напевно изрече той, а мътното му око гледаше в далечината. — А хълбокът е…

— Гадост! — Лайза захвърли бедрото и ястието се разля върху печката.

— И това е човешко, както и преспапието ми. — Той посочи към бюрото и към нещо, което приличаше на сивкавобял камък, поставен върху разбъркана купчина хартия. — Предполагам, че е капачка от коляно.

— Господи! — Лайза обезумяло се обърна към Труит. — Сам, да си вървим.

— Два човешки черепа съм сложил на кол на входа на заливчето — каза Маклинток. — Държат туристите надалеч.

— Сам… — Лайза тръгна към вратата.

— Можех да си намеря още, но и алигаторите трябва да хапнат, нали. — Той невъзмутимо наля вино в тигана и започна да пуска парчетата от кокосовия орех толкова бързо, колкото успяваше да ги нареже Сам. След това добави доматено пюре и къри. — Надявам се, че сте гладни.

— Гладни сме. — Труит допи бирата си.

— Не сме. — Лайза го дръпна за ръкава.

— Успокой се, Лайза. По този начин Маклинток само ни показва кой е и ни предупреждава да не се доближаваме много. Това е местен обичай.

— Ти си доста умен за градско момче. — Маклинток спря да бърка ястието и се втренчи в двамата си посетители. — Кажете ми какво точно искате от стария Маклинток?

— Когато сте били двамата с Джо Дрейтън, сте намерили още нещо — парче от роторен диск — каза Труит.

— Не знам какво беше, но извадихме парче метал, което тежеше ужасно, ей толкова голямо. — Той раздели ръцете си една от друга на петдесетина сантиметра.

— Точно това е — каза Лайза. — Направено е от титаниева сплав.

— Човекът едва го бе взел в лодката и постави пръста си върху една драскотина, не по-широка от два сантиметра и половина. Разплака се като бебе и каза нещо в смисъла: „заради нокътя загубихме обувката“. Нали знаете старата поговорка?

— Обувката, конят и ездачът — каза Труит. — Двеста осемдесет и осем живота. Какво стана с него?

— Даде ми хиляда долара, за да го потопя в дълбоките води на Залива.

— Можете ли да го намерите? — попита Лайза. — Можете ли да ни заведете там?

Маклинток се почеса по главата и се опита да си припомни.

— Беше на километър и половина на изток, там където Лостман Крийк се излива в Санди Бей… дали пък не беше на запад? Доста надигах бутилката по онова време.

— Дадохте ли показания пред Националната дирекция за безопасност на транспорта? Казахте ли им изобщо за това?

Маклинток взе една дървена лъжица, опита яденето и сви устни в знак на одобрение.

— Не, като баща ти и аз не говоря с федералните.

Труит тихо изруга. Умряла работа.

— Да си представим само за миг, че мога да намеря онова, което търсите. Какво ще получи старият Би Джи?

— Ще ни помогнете да докажем какво се е случило в действителност — каза Труит.

— И хората, причинили катастрофата, ще бъдат предадени на правосъдието — добави Лайза.

— Аха. — Маклинток задъвка едно парче омар, което набучи от тигана.

— А аз ще ви дам най-добрата карта, която някога е правена на Тен Таузънд Айландс. — Труит си представи силната ръка на баща си, която очертаваше реките и заливчетата, запълваше ги със синьо и зелено и с тънък писец изписваше с печатни букви имената: Заливът на мишелова, Непознатия залив, Пътят на жабите.

— Татко ти ти е дал картата?

— Малко, преди да умре. — Труит си спомни думите, изписани в долния край на картата: „О, Господи, океанът е безбрежен, а моята лодка е толкова малка“.

— Що за човек е този, който би я взел от теб? — покашля се Маклинток неодобрително. — Не и аз.

После се обърна към Лайза.

— Какво имаше предвид като каза, че някой е причинил катастрофата?

— За да спести пари, авиокомпанията не е извършвала всички необходими проверки, а след катастрофата администраторите скрили всичко и излъгали. Карали са през просото, за да пестят, а после унищожили доказателствата. Ако имаме парчето от диска, можем да го докажем.

Маклинток кимна и каза:

— Може да ме мислиш за студенокръвен заради тези кости. Но те са просто кости. Не са нито хората, нито техните души. Не бих влязъл в гробищата на микосуките и уважавам традициите на калусас, които датират отпреди хиляди години. А ти ми казваш, че някакви отвратителни кучи синове в костюми са причина за онази катастрофа. Аз видях хора, разрязани на две. Видях глезени да се носят по водата, без обувки и без горната част на крака, прерязани от предната седалка. Видях разцепени по средата глави… — Той погледна Труит със здравото си око. — Не е нужно да ми даваш нито картата на баща си, нито пукнат цент. Едно просто „благодаря“ ще е достатъчно.

— Значи ще ни помогнете да потърсим другото парче — развълнувано попита Лайза.

— Не! Никога не бихме го намерили. Водата взима, но никога не връща взетото.

— Тогава…

— Казах, че онзи мъж ми плати, за да потопя проклетото нещо. Не съм казвал, че съм го направил. Това, което търсите, е заровено под моя навес.

— Той е у вас! — възкликна Лайза. — Дискът е тук?

— Канех се да си направя котва от него за малката ми лодка. Баща ми ме научи да не хвърлям нищо. Покрих покрива си с парчета от корпуса на самолета, запазих някои тръби и жици, за да си поправям лодката. Дори намерих цяла редица от три стола и я монтирах в рибарската лодка.

Лайза се затича към Би Джи Маклинток, обви врата му с ръце и го целуна по бузата. Той не би изглеждал по-удивен дори и ако някой алигатор се заключеше в дома му.

— Предполагам, че това минава за благодаря — почервенял каза Маклинток.