Пол Ливайн
9-те скорпиона (21)

19.

Димящият пистолет

Лайза бе кълбо от противоречиви чувства. Прекалено много неща се бяха случили за твърде кратко време.

Тони й говореше от гроба си… изглежда, търсеше помощта й.

Джери Клайн бе мъртъв и тя обвиняваше себе си за това.

Сам Труит беше неин любовник… но за колко време?

И Грег. Къде беше той? Бе телефонирала на Мери Кингстън в Бодега Бей, но тя не бе чувала нищо за внука си.

Щом се сетеше за Тони, потъваше в неизразима скръб. Тъга и вина я обземаха заради смъртта на Джери, а затвореше ли очи с мисълта за Сам, тръпнеше в очакване.

Макс Уонакър й се бе обадил с надеждата да чуе добри новини. Да, беше отвърнала тя, получила е делото и Труит все повече клонял на страната на „Атлантика“.

„Стъписващото е, че това е истината. Но когато му кажа, ще презре името на «Атлантика».“

Чувстваше, че губи контрол над събитията. Последната нощ сънува, че е на сал, който, подмятан от бързи бушуващи вълни, се приближава все повече към смъртоносните скали. Тя гребеше с бясна скорост, но не се справяше със сала. Другите салджии не й помогнаха, дори не вдигнаха греблата си. Тогава разбра, че те всички са мъртви. Там беше Тони в пилотската си униформа, Джери Клайн и другите, които познаваше само по име — Хауард Лобах, Рита Заславска, стюардесата Марша Снайдер. Безжизнените им очи се бяха втренчили в нея. Зави й се свят, салът се удари в една скала, тя изхвръкна и падна в ледената вода. Събуди се като крещеше и риташе, опитваше се да прегази водата, замръзнала до мозъка на костите си.

Сънят още беше пред очите й, докато се обличаше за работа — два дни след като Сам пръв напусна леглото и остави топла вдлъбнатина в чаршафите както мечката оставя следи в бърлогата си. Тя разтвори вертикалните щори. Ранното слънце влезе в стаята и пропълзя до отсрещната стена.

Странен проблясък привлече погледа й. С леки стъпки тя приближи стената, като гледаше към леглото, и я видя. Взираше се в нея от картината на Шагал. Отразяваше слънчевата светлина право в очите й и й причиняваше болка. Щом проумя какво е, изтръпна от ужас.

„Шанк е шпионирал стаята ми.“

Като обезумяла Лайза пъхна пръсти в мекия пластир и измъкна малка леща от видеокамера, прикрепена с гъвкав кабел. Счупи си един нокът, но успя да увие китката си около кабела и го издърпа. Приличаше на змия, която се подава от дупката си. Тя дърпаше кабела по продължение на стената и го следваше из апартамента. Отведе я в дневната, където изчезна под килима, а след това се появи на другата стена. От вратата излизаше в коридора и завиваше към килера, където бе климатичната инсталация. Там на стената под някакви проводници тя откри малка видеокамера. Канеше се да натисне бутона и да извади касетката, но забеляза, че апаратът вече е отварян.

И празен!

Може би никога не бе имало касета или Шанк вече я бе взел. При мисълта, че я гледа как се люби, кожата й настръхна. Тя гневно взе телефонната слушалка и се обади на Шанк в Маями.

— Копеле! — извика Лайза, щом чу гласа му. — Върни ми лентата.

— Добро утро и на теб, сладко зайче.

— Изпълних задачата и получих гласа му! Не е нужно да го изнудваш.

— Добре, тогава ще я прибавя в личната си колекция. Ще я сложа между „Лорънс Арабски“ и „Малката русалка“.

— Да не си посмял да я използваш! Ще ме уволни и ще гласува против „Атлантика“.

— Както кажеш, Лайза. Ще запазим тайната помежду си. — Той изсумтя и се разсмя. — Освен това на мен ми харесва как се движи задникът ти в забавен каданс.

Шанк седеше до масата и нетърпеливо чакаше Макс Уонакър да завърши обиколката си на връщане от шведската маса. Подобно на политик в предизборна кампания, Макс спираше да поздрави всеки банкер и всеки адвокат. Заслепяваше ги със служебната си усмивка, подхвърляше шеги за резултатите от голфа, разпитваше ги за съпругите и децата, за двайсетметровия „Хатерас“, обзаведен с мебели от тиково дърво, и обещаваше да се видят в клуба в събота.

„Какви глупости. Местните членове на клуба в костюми по поръчка и златни ролекси мислят, че играят хардбол с техните сливания и придобивки. Щом искате да играете хардбол, аз ще взема бухалката и ще смачкам мозъците ви във вашето гаспачо^[1].“

Бяха във „Флеглър Клуб“ на върха на един небостъргач на Бискейн Булевард с изглед към Бейфронт Парк и Атлантическия океан под него. Шанк бе приключил с нарязаното филе алангле и чакаше Макс да свърши с обиколките си. Бе напълнил за втори път чинията си с раци и скариди. Накрая Макс седна, направи знак на келнерката да му налее студен чай от манго и погледна Шанк. Върху лицето му още стоеше усмивката на застрахователен агент.

— Изтрий тази лайняна усмивка от лицето си и ще ти съобщя някои добри новини — каза Шанк.

— Какво? — Усмивката на Макс помръкна.

— Дрейтън е мъртъв.

— Ти не си… — Макс го изгледа подозрително.

— Спокойно, Макси. Или се е опитал да прекоси океана, за да отиде в Китай, или се е самоубил. Няма кал под ноктите ти.

— Добре — въздъхна Макс. — И аз имам добри новини. Снощи говорих с Лайза. Възложили са й делото и тя е оптимистично настроена. Очевидно след смъртта на другия стажант…

Шанк чакаше, любопитен да чуе как Макс ще подслади нещата.

— След трагичния инцидент — продължи Макс — тя и съдията доста са се сближили.

„По-близки са, отколкото мислиш. Ще се радвам да видя усмивката ти, след като видиш симфонията с шибането в цветове и дигитален звук. Ще удари в земята хотелската «Спектровизия».“

— Ще кажа само за протокола — Макс пъхна вилицата за коктейли в черупката на рака и измъкна месото му, — че не намирам извинение за онова, което си направил.

— Какъв е тоя шибан протокол? — високо изрече Шанк и една жена със син костюм и къдрава копринена папийонка го изгледа над салатата си. Преди това пак го бе изгледала с възмущение, защото пушеше. — Ако не си скрил жица в ръкава си, няма да има никакъв протокол, а освен това не ми пука дали намираш извинения, или не.

Макс се огледа притеснено.

— Бях просто шокиран от случилото се с онзи млад мъж.

— Аз съм шокиран… шокиран съм да разбера, че тук се играе хазарт — каза Шанк, като имитираше Клод Рейнолдс.

— Въпросът е дали бяха необходими тези радикални мерки и във всеки случай аз не биваше да науча пост фактум.

— Това е моя работа, Макси — каза Шанк и насочи вилицата си към масата. — Яж си скаридите и раците, радвай се, че можеш да се наслаждаваш на времето, и не ми казвай какво да правя или че трябва да търся одобрението ти преди или пост фактум.

Шанк се изправи, захвърли вилицата в чинията си и тръгна към асансьора. Цялата сутрин беше в отвратително настроение. Един от подчинените на Кацушика Коширо бе поискал да му докладва и Шанк го бе заблудил. Убийството на Джери не беше в програмата и нямаше да се приеме добре. Спонтанността рядко бе одобрявана от японските му шефове. Шанк предпочиташе да почака, докато има наистина добри новини.

Двадесет минути по-късно пред бюрото си Шанк мислеше за Джо Дрейтън. Той винаги бе представлявал опасност, защото знаеше прекалено много. Шанк се опита да се постави на мястото му, обзет от чувство за вина, но не бе в състояние да усети какво е това чувство, а и никога не би могъл.

„Шибан неудачник.“

За Шанк чувството за вина бе толкова чуждо, колкото и любовта. Любовта изисква да се вълнуваш от нуждите на другия човек повече, отколкото за своите — концепция, която му беше безкрайно чужда. Чувството за вина се появява, когато човек наруши собствените си морални закони. Ако нямаш морални закони, няма вина.

„Животът е прост, когато го разглобиш на основните му части!“ — помисли Шанк, доволен от себе си. Когато знаеш кой си, всичко е наред. Шанк се чувстваше в мир със себе си.

Телефонът иззвъня. Обаждаше се Кацушика Коширо.