Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
9 Scorpions, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Пол Ливайн. 9-те скорпиона

Американска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 1999

Редактор: Иван Тотоманов

История

  1. — Добавяне

27.

Граждани

— Умееш ли да управляваш това чудо? — Лайза се опитваше да надвика шума на двигателя.

Сам Труит не можеше да я чуе. И двамата си бяха сложили шумозаглушители, така че той вдигна палец в знак, че всичко е наред. Тя го изгледа скептично, а той й изпрати въздушна целувка.

Лайза се бе обадила на Грег в болницата, за да го уведоми, че ще намине да го види, но той отказа. Каза й да свърши онова, заради което е дошла. Освен това една хубавичка медицинска сестра била на път да отнеме жизнените му сили, които били наистина жизнени, увери той Лайза.

Двамата със Сам се носеха с моторницата над прерията от морска трева и покрити с лилии тресавища. Минаваха над скали със стриди, край индиански могили и мангрови дървета, край туфи с хиацинти и жълти мехунки.

Плуваха между борови гори и палми, над плитчините прелитаха бели чапли и сиви рибари.

Джимбо Сандърс им бе казал, че би било грешка да тръгне с тях. Старият Маклинток или щял да офейка навътре из островите, или щял да насоли лодката им с куршуми още щом забележи униформата. Затова той им даде карта, компас, детектор за метали, а също и една моторница, конфискувана от продавач на наркотици — шестметрова лодка, по която, слава богу, нямаше нито един от отличителните знаци на лодката на Сандърс.

Труит бе седнал върху едно ведро за вода и с десния си крак направляваше дросела, а руля — с лявата си ръка. Зад него в метален кожух се въртеше двуметрово дървено самолетно витло, задвижвано от невъобразимо шумен хиляда и двеста кубиков двигател на кадилак от 1968 година.

Сам се наслаждаваше на мощта на гърмящия двигател. Той обичаше чувството за свобода, което го обземаше, когато плуваше из води, неотбелязани на карта. Тук нищо научено от юридическите книги през последните двадесет и пет години не можеше да му помогне. Връщаше се към уроците, които бе научил като момче. Спомняше си за баща си, който можеше да управлява лодка нощем, като се ориентираше само по звездите.

В началото му бе трудно да свикне с чувствителния рул — подаваше много газ и те се носеха из водата като автомобил върху лед. След няколко завоя обаче вече управляваше руля с малки и пестеливи движения. Мина доста време. По Потомак или Чарлс човек не можеше да види много моторници. Срещаха се по-малки лодки, но не и тези виещи бързодвижещи се машини, които подскачаха по водите със сто и двадесет километра в час.

Търсеха малкия остров, наречен „Острова на мишелова“. Там живееше Би Джи Маклинток, когато не оставаше да спи на някой от хилядите острови или дълги ивици пясък и варовик, които се издигаха от водата към пущинаците.

— Водните пътища и островите са разположени на около три хиляди и двеста квадратни километра площ — бе им казал Сандърс. — Ако той не иска да го намерите, никога няма да го откриете.

Труит отпусна дросела и шумът утихна. Сам внимателно оглеждаше всяко тясно заливче, чийто вход бе скрит от покрити с мъх дъбове и кипариси. Виещите се във въздуха растения и дивото кафе придаваха на мястото вид на джунгла. Той проучи картата на Сандърс, провери позицията на слънцето, което потъваше на югозапад, и погледна компаса.

— Мисля, че е това — каза той на Лайза, която бе свалила защитните си слушалки.

Тя погледна през тъмния тунел към заливчето. Водата имаше цвета на чай.

— Тук е призрачно, Сам.

Но за Сам бе възбуждащо. Пулсът му се ускори. Бяха пред прага на неизвестното — чувство, което не можеше да се сравни с никое друго, изпитвано в мраморния палат. Дълги години той бе седял на пиедестал — иначе казано на бюрото си, на дебело тапициран стол. Там всяко движение бе програмирано от правилата. Тук нямаше правила. Влязоха в заливчето точно когато оттам излезе моторница, натоварена с алигаторски кожи. Двама смугли мъже, облечени в раирани жилетки, типични за микосуките, се втренчиха в тях.

В сянката на тясното заливче въздухът бе по-хладен. Из него се носеше зелен мъх от дърветата. От време на време някоя риба подскачаше с плясък във водата. Видяха и муцуните на няколко алигатора.

Труит никога не бе заставал пред физическа опасност и се чудеше как ще реагира, ако се наложи. Да не би любовта към Лайза да бе превърнала мозъка му в желе? Не, той бе твърдо решен да скочи напред в тъмнината, независимо че не бе сигурен точно какво ще срещнат.

Плъзгаха се по водата в продължение на половин час, после, следвайки картата, завиха наляво и продължиха. След около двадесет минути техният ръкав се съедини с друг и двата оформиха по-широка река. Движеха се срещу течението.

— Сам, какво е това?

Лайза посочи брега. Върху дървен кол бе забит човешки череп.

— Знак „Преминаването забранено!“ — отвърна той. — Мисля, че сме на прав път.

Известно време плуваха в тишина срещу течението. Чуваше се само бръмченето на двигателя.

— Много е страховито, Сам — каза накрая Лайза. — Сигурно Маклинток е опасен колкото Шанк.

— Всичко ще бъде наред. — Той се опита думите му да прозвучат така, сякаш вярва в тях.

Невидимо животно изпляска във водата и стресна Лайза.

— Страх ме е — каза тя. — Ние наистина не сме на мястото си тук.

— Всъщност — бодро заяви Сам — тук аз съм точно на мястото си.

Запита се дали наистина е така. Щеше ли да оцелее в дивата природа? О, той знаеше как да си приготви ядене от филизите на папура и как да пие чиста дъждовна вода от шишарка. Но когато падна нощта и като видя как една гърмяща змия се плъзга по синята като мастило вода, той отново се запита доколко е подготвен за онова, което им предстои.

 

 

Бяха минали три часа от падането на нощта. Труит управляваше лодката с помощта на два мощни прожектора, монтирани на палубата. Плуваха край малък остров, разположен по средата на реката. И изведнъж разбраха, че са стигнали. Зад ивица махагонови дървета от тъмнината изплува необикновен силует. Сам угаси двигателя и обърна прожекторите към горичката. Ето я там — клиновидна къщичка на подпори, тъмна и зловеща, без следа от живот.

— Това е — заяви Сам. — Поне така се вижда на картата на Джимбо.

— Сам, прилича на някакво леговище. — Въпреки топлата и задушна нощ Лайза се разтрепери.

На светлината на прожекторите Труит разглеждаше конструкцията, чиито части бяха строени през различно време. Част от дървото бе чамово, а другата — махагоново. Верандата бе отворена от двете страни, сякаш майсторът се бе уморил или не му бе достигнал дървен материал. Къщата бе килната на една страна, като че ли някой пияница подпираше уличен стълб. Стръмният покрив на някои места бе от лъскав набръчкан материал, а на други бе покрит с катранена хартия. Улуците се изливаха в цистерна. За пристана бяха завързани моторница и малка лодка. На няколко крачки от него разкривени стъпала водеха към входа, на около пет-шест метра от земята.

— И Робинзон Крузо не би живял тук — каза Лайза.

Няколко минути двамата мълчаливо наблюдаваха къщата. Чуваше се само нощната симфония на квакащите жаби.

— Няма никой.

— Защо шепнеш?

— Страхувам се.

Сам Труит приближи лодката до пристана и я завърза. Угаси прожекторите и останаха в тъмнина. Дърветата над тях спираха лунната светлина. Той й подаде фенерче, което тя включи щом стъпи на пристана. Той едва бе прекрачил, когато Лайза простена:

— Сам! Сам! — Тя отстъпи назад и почти го принуди да коленичи във водата.

— Какво?

— Виж! — Тя насочи лъча на фенерчето в тъмнината и двамата се озоваха пред мъртва сърна, вързана за врата за един кипарис на около два метра от тях. Езикът й висеше навън. От стомаха й се процеждаше кръв и образуваше тъмна локва върху земята. Сам постави ръка върху трупа на животното.

— Сам, какво…

— Още е топла. Не е далеч оттук.

Лайза нерешително пристъпи към къщата.

— Господи!

— Сега какво има?

— Погледни!

За малко не бе настъпила зейналите челюсти на един алигатор. Или на това, което бе останало от него. На опъната тел висяха осем кожи на алигатори.

— Какво ли ще е следващото? — попита тя. — Яма, пълна с гърмящи змии?

— Следващото — долетя смразяващ глас от тъмнината, — е, че вие, гражданите, ще трябва да ми обясните какво правите в моята собственост!

— По дяволите! — Лайза отново подскочи, насочи светлината на фенерчето по посока на гласа и замръзна. Лъчът освети една грубо изработена маса. До нея седеше жилав мъж без риза, който можеше да е и на шестдесет, и на осемдесет години — не можеше да се определи. Всяко сухожилие и всеки мускул изпъкваха под твърдата му като подметка кожа. Вниманието на Лайза и Сам обаче не бе приковано в мъжа, а в онова, което той държеше — ловджийска двуцевка.

— Угаси тоя проклет фенер! — изкомандва мъжът и очите му се присвиха.

Лайза се подчини. Вече не виждаха мъжа, но той сигурно ги виждаше — бе притворил очи, за да защити очите си от светлината. Лайза виждаше единствено тъмни кръгове.

— Попитах ви нещо — чу се гласът в тъмнината. — Какво правите в моята собственост и защо шумите и крещите като двойка разбеснели се рисове?

— Търсим Би Джи Маклинток — каза Труит.

— За какво ви е? Да не би вие — двамата любители на консерви в тенекиени кутии — да търсите водач да ви заведе до Водната дупка на дявола?

— Не сме туристи. Нямаме ламарина, нямаме ламаринени лодки нито ламаринени кутии и не замърсяваме вашия Глейдс.

— Поне знаете на кого принадлежи или на кого е принадлежал, докато не го разкопаха, пресушиха и замърсиха. Какво искате от стария Маклинток?

— Искаме да му зададем няколко въпроса за катастрофата на „Атлантика“ — прекъсна го Лайза. — Вие ли сте господин Маклинток?

В тъмнината се чу как той зареди пушката.

— Тук аз задавам въпросите, момиченце.

При звука от зареждането на оръжието Лайза застина. Сам успокоително постави ръка върху рамото й.

— Името ми е Сам Труит. Отраснал съм наоколо.

В миг се появи блещукаща светлина. Мъжът палеше една газова лампа на масата.

— На мен ми изглеждаш като градско момче — изсмя се той.

— Роден съм и съм израснал в Евърглейдс Сити.

— Имаш ли нещо общо с Чарли Труит? Ходеше с лодка на лов за скариди.

— Той беше моят баща. — Очите на Сам започнаха да привикват към светлината.

— Татко ти беше самодоволен моралист, нали?

— Не, сър. Не беше такъв.

— Ще ти разкажа една случка, Сам Труит, син на Чарли — каза мъжът, когото сега разпознаха от снимката на полицейския архив. Около врата си носеше наниз от зъби на акула. Лицето му бе набръчкано и загоряло, с цвета на кедрово дърво. Косата му бе побеляла и бе завързана на конска опашка с кожа на гърмяща змия. Но лицето имаше една придобивка: грозен пурпурен белег започваше зад едното му ухо и стигаше до ъгълчето на лявото му помътняло око. По пътя Сам бе казал на Лайза, че ловците на алигатори често губят по някое око от удара на опашката.

— Някъде в началото на осемдесетте баща ти влезе в „Дупката на рака“, където аз и някои от момчетата пиехме. Всеки знаеше, че Чарли има най-хубавата карта в района на Тен Таузънд Айландс.

— Начерта я сам — гордо изрече Труит. — Всеки пясъчен нанос, всеки остров, всяко заливче, местата за преминаване и дупките на рибите.

— Така чух и аз. И така, аз реших, че правя голяма услуга на баща ти и му предложих повече пари за една нощ, отколкото той изкарваше за цяла година, като ловеше кефал и барбун, ако дойде да разтоварва „квадратните пакети“.

Лайза изгледа Сам въпросително.

— Бали с марихуана. Искал е татко да стане контрабандист, да му помогне да плува из островите и да разтоварва балите.

— Исках да се позабавлява малко. Синко, докато не видиш лодката на бреговата охрана да засяда, все едно че не си живял.

— Мога да си представя какво е станало по-нататък — каза Труит. — Татко те е нахокал, вероятно те е набил.

— Господи, държа се наистина като голям моралист — каза Маклинток. — Нарече ме измет, а аз исках само да му сложа храна на масата. Федералните не ми разрешаваха да ловя раци, жаби или барбун. Синко, имахме нужда от разрешително дори за да дишаме. Искаше ми се да изнеса баща ти през стените на кръчмата и да му натопя задника в залива Дед Мен.

— За да сторите това, са щели да ви трябват и приятелите ви — твърдо заяви Сам.

— Така ли мислиш, гражданче?

— Сам — умолително изрече Лайза с очи, приковани в пушката.

— Така е. Татко беше упорит човек, умен и честен, и не е трябвало да го заплашвате с глупостите си.

— Сам. — Лайза го ръгна с лакът. — Наистина не е необходимо да си мерите пишките. Не ме впечатлявате.

Този път усмивката на Маклинток разкри, че му липсват два предни зъба.

— Момичето ти има мръсна уста, нали? Обзалагам се, че гледа прекалено много телевизия.

— Вие не сте били единственият, който е молил татко да пренася марихуана. Никога не го е правил, дори когато ловът на скариди не вървеше. Никога не правеше компромиси.

— Така е. Но и не свидетелства, когато Управлението за борба с наркотиците му прати призовка да разкаже какво знае за съседите си.

— В действителност той изгони служителя от Управлението с рибарската кука — поясни Труит.

— Затова го уважавах — кимна Маклинток. — Предполагам, че и старият Чарли Труит нямаше нищо против мен, макар че се правеше на сърдит задник, когато се нарушаваше законът. А сега искам да разбера дали приличаш на татко си.

— Приятно ми е да си мисля, че е така, но той беше по-добър човек.