Джон Нанс
Полет 6 (5)

4

Изход В-33

Летище „О’Хеър“, Чикаго, Илинойс

12:04 ч

Мартин Нгуме усети как тялото му се разтърсва още преди клепачите му да се отворят в претъпканата чакалня. За момент го обхвана паника дали не е проспал полета си. На отсрещната стена имаше дигитален часовник и циферблатът му показваше дванайсет и една минути. Самолетът на Мартин излиташе в един и половина.

Той се отпусна, но само за миг. После отново се сети, че на единствената врата на миниатюрното жилище на майка му виси катинар. Катинар? А къде беше тя?

В къщата нямаше телефон. Бараките в Совето понякога дори нямаха тоалетни, а за да използваш телефона, трябваше да слезеш четиристотин метра по улицата до един прашен магазин, което майка му правеше един път месечно в неделя, за да приеме обаждане от сина си.

Но този път някой друг вдигна слушалката, непознат човек, който не бе чувал за майка му. Трябваше да се обади още няколко пъти, докато успее да открие местен жител, който да измине разстоянието до къщата, и още няколко, за да го повика обратно на телефона.

— Няма я.

— Погледна ли вътре?

— Не можех да погледна вътре; на вратата има катинар.

— Какво?

— Един малък катинар. Автоматичен, нали знаеш. Сложен е на вратата.

— Попита ли дали някой не я е виждал?

— Да, но никой не знае къде е.

Мартин разтърка очите си. Не беше спал от два дни, докато се опитваше да разбере какво се е случило. Как така една болна стара жена, която беше дала последните си пари, за да изпрати сина си да учи в Америка, беше изчезнала безследно?

Обзе го паника и той не успя да я превъзмогне. Беше пропуснал два дни лекции, за да говори по телефона. В крайна сметка не му остана нищо друго, освен да хване самолет до вкъщи. Просто в Южна Африка нямаше човек, който да си направи труда да я издири.

— Извинете — обади се един женски глас от лявата му страна. — Добре ли сте?

Погледът му се плъзна по празната седалка до него към задната редица и срещна очите на една привлекателна жена, която го наблюдаваше.

— Да, благодаря ви.

— Изглеждахте толкова стреснат, когато се събудихте. Помислих си, че ще си счупите врата, както спяхте — усмихна се тя.

Отдясно, малко надолу по коридора, имаше редица обществени телефони и умът му вече се занимаваше с този факт, но Мартин си наложи да се концентрира върху думите й.

— Съжалявам… не разбирам за какво говорите.

— Постоянно се унасяхте и главата ви бавно се спускаше, ето така… — Главата й клюмна напред, после подскочи нагоре. — А после пак отначало.

— Съжалявам — повтори той. По някакъв начин се почувства виновен.

— Няма за какво да съжалявате. Но вратът ме заболя само като ви гледах.

Той кимна, като отвърна на усмивката й. При обикновени обстоятелства щеше да изпита задоволство, че една красива американка се притеснява за него, но сега можеше да мисли само за редицата телефони и оставащите импулси в картата му. Мартин пъхна дясната си ръка в джоба на панталона. Имаше само осемдесет долара и кредитна карта „Виза“, за да изкара следващите няколко дни. Самолетният билет беше друго нещо. Добрината на хазяйката му го беше просълзила, когато тя му каза да не се притеснява и предложи да му купи двупосочен билет.

— Ще ми отнеме време да ви се издължа — беше казал той.

— Това не ми струва нищо — бе отвърнала тя. Тримата му съквартиранти й бяха разказали в какво положение се намира. — Имам право на намаления за редовен пътник, които нямам време да използвам, така че не е кой знае какво.

Беше успяла да го включи в списъка на чакащите за Лондон, и той отново доближи гишето и тихо застана отстрани, за да изчака служителката да въведе данните на полета в компютъра си.

— Извинете, аз…

— Все още не съм готова, сър. Ще направя съобщение. Моля, седнете.

— Но аз съм в листа на чакащите, разбирате ли, и се притеснявам…

— Сър! Казах, моля седнете и аз ще направя съобщение, когато съм готова. Окей?

— Добре.

Мартин се обърна и пое към един свободен телефон. Чу звъна на апарата от отсрещната страна, в малкия магазин, в който пазаруваше майка му, но никой не вдигна. Отново затвори очи, като се опитваше да се убеди, че просто е заминала на някое малко пътешествие. Може би е решила да отиде с влак до Кейптаун, каза си той, въпреки че не вярваше в това. Тя се страхуваше да пътува, а зрението й толкова беше отслабнало, че понякога се препъваше в собствената си къща. А и катинарът…

Знаеше, че тя беше имала проблеми с хазяина. Той беше заплашил да я изхвърли още преди една година и Мартин се беше хванал на допълнителна работа в университета, за да може да й изпрати парите за наема. Дали хазяинът не беше заключил къщата, за да я изгони? Господи, не.

Но Мартин беше обмислил какви ли не възможности и всичко се свеждаше до следния простичък факт: една жена, която не беше напускала селото си от трийсет години, изведнъж беше изчезнала, а домът й беше заключен с катинар.

Сбърчил чело от напрежение, Мартин се върна на мястото си, като почти не забеляза жената, която го беше заговорила. Но тя все още го наблюдаваше. Очите им отново се срещнаха и той успя да се усмихне — трудна задача в сегашното му състояние. Тя изглеждаше към средата на трийсетте, беше изключително висока и много елегантна, с дискретен грим. Пясъчнорусата й коса беше дълга до раменете. Не точно красива, помисли си той, но впечатляваща бяла жена.

— За Лондон ли си? — попита го тя.

— Не, Кейптаун — отвърна Мартин и преди да се усети, започна да й разказва причината за пътуването си.

— И ти смяташ, че още е в къщата, нали? — попита го жената. — Притесняваш се, че й се е случило нещо. Разбирам те, но съм сигурна, че всичко е наред.

Той отново я погледна и видя в очите й топлина, която започна да пробива защитата му и да освобождава част от мъчителния страх и самота, които беше натрупал. Очите му плувнаха в сълзи, независимо колко усърдно се опитваше да играе ролята на силния, непоколебим 21-годишен отличник със стипендия от Северозападния университет, с когото толкова се гордееше майка му. През ума му пробяга мисълта за лекциите, които пропускаше. Но той трябваше да се върне у дома, при това бързо. Това беше единственото нещо, за което можеше да мисли в момента. После щеше да навакса.

 

 

На седем метра от него Джими Робъртс погледна плика със самолетния си билет и премести чантата си на другото рамо, докато се взираше нагоре към номера на изхода. Ароматът на храна от прекомерно скъпия ресторант наблизо го дразнеше. Беше гладен, но нищо не предизвикваше интереса му, особено на тези цени.

— Този ли е, Джими? — попита жена му, посегна да остави чантата си на мръсния под, после се отказа и отново я вдигна на рамо.

— Да, скъпа, така мисля. Изход В-33.

Ненормално усиленият глас на говорителя в другия край на коридора изръмжа нещо неразбираемо, като за момент заглуши досадния музикален фон.

— Доста дълга опашка — отбеляза Бренда, като погледна към гишето.

— Искаш ли да намериш две свободни места, докато аз чакам? — предложи Джими.

Тя се огледа.

— Няма свободни места, мили. Ще стоя при теб и ще разпъждам жените.

Джими се обърна, за да изгледа съпругата си. Той не беше никаква примамка за противоположния пол. Тя беше. Не можеше да не се усмихне, толкова беше красива — руса коса, 180 см, перфектно изваяна в джинсите си. Джими ясно осъзнаваше, че повечето мъже наоколо я проследяват с поглед, когато преминава покрай тях. Джими смяташе, че докато се държат на разстояние, интересът им към жена му е по-скоро забавен и ласкателен.

„Боже господи, какъв късмет извадих!“ — помисли си той за хиляден път. Късмет, че това беше собствената му съпруга и любовница, и невероятния късмет, че тя обичаше да участва в томболи и лотарии, въпреки че винаги я подиграваше за това — докато не пристигна служебното писмо, в което ги уведомяваха, че са спечелили безплатно пътуване с „Меридиън Еърлайнс“ до всяка точка на света, която си изберат.

— И защо Южна Африка? — беше попитал Джими, когато първоначалният шок премина и тя назова тази дестинация.

— Защото никога не съм била там, а имам един чичо, който преди живееше там, и винаги съм искала да я видя и защото…

— Добре, добре, добре — изкикоти се той. — Отиваме в Южна Африка. По дяволите, скъпа, така или иначе, единственото място, в което съм бил, е Далас, и то само веднъж. Южна Африка наистина ще е нещо, с което можеш да се похвалиш.

Полетът от летище „Форт Уърт“ в Далас до Чикаго беше вълнуващ. И преди бяха летели със самолет, но само на „Саутуест“, когато трябваше да отидат до Ел Пасо за едно погребение, а цената на билета едва не ликвидира банковата им сметка. Бренда си мислеше, че с „Меридиън“ е различно. Сервираха истинска храна, а не фъстъци, но стюардесите изглеждаха някак разсеяни и ядосани. Съвсем не като в „Саутуест“, където по думите на Джими всички бяха „наши момчета и момичета“ и страшно се забавляваха.

— Най-добре да се обадя на Рой, за да съм сигурен, че всичко е наред — каза Джими.

Бренда познаваше това изражение. Свързваха двата края, като държаха малък гараж в западните покрайнини на Мидланд, и братът на Джими беше обещал да го наглежда за две седмици. Идеята да остави бизнеса си в ръцете на някой друг беше ужасила Джими, но брат му беше завършил бизнес колеж и трябваше да е в състояние да се справи с нещата, въпреки че не познаваше механиците, които работеха там.

— Мили, остави брат си на мира. Няма да има проблеми.

— Сигурно ще уволни всички още преди края на работното време, когато види какви чешити са. Ние работим с луди хора, Бренда.

Джими посочи една табелка над главите им.

— Искаш ли да пробваш тази тоалетна?

Първата, в която беше влязла по-надолу по коридора, беше толкова мръсна, че тя беше излязла веднага с изкривено от отвращение лице.

— Ще стискам — каза Бренда. — Нямаш представа колко беше зле другата. Виждала съм външни тоалетни, които са по-малко отвратителни.

— Тук навсякъде е мръсно — съгласи се той, като отстъпи назад, за да пропусне един носач, който буташе човек в инвалидна количка.

Опашката бавно се източваше към гишето, докато отпред останаха само двама души. Силен глас привлече вниманието на Джими. Той проточи врат и се изненада, когато откри, че една от служителките е повишила тон на клиентка.

— Мадам, вие не сте на този полет. Окей? Окей? Коя част от израза „нямате резервация“ не ви е ясна?

Пътничката, дребна жена в строг костюм, държеше лаптоп и почти се повдигаше на пръсти, за да погледне над гишето. Джими прецени, че не може да е по-висока от 158, най-много 160 см.

— Вижте, трябва да е там — обясни жената спокойно.

Джими трябваше да се напрегне, за да я чува.

— Как ви беше името? — попита намръщено служителката, като хвърли поглед на опашката, която се образуваше зад дребната жена.

— Дъглас. Шарън Дъглас.

Служителката затрака по клавиатурата, после шумно въздъхна.

— Както ви казах, мисис Дъглас, вие не сте на този полет, а вече нямам свободни места. Всичко е продадено. Ако седнете в чакалнята, докато самолетът излети, ще видя какво мога да направя за следващия полет.

Жената бе започнала да рови в дамската си чанта, после внезапно вдигна очи и подаде на служителката един сгънат лист хартия.

— Какво е това?

— Номерът на резервацията ми.

Служителката предпазливо хвана листа, сякаш беше заразен с нещо. Прочете какво пише, после го плъзна обратно.

— За друга дата е.

— Днес шестнайсети ли сме? — попита Шарън Дъглас с равен тон.

— Да.

— Значи не сте прочели правилно. Погледнете отново, моля.

Джими хвърли поглед към Бренда, която слушаше същия разговор с изражение на пълно объркване. Тя отвърна на погледа му с вдигнати вежди, сякаш казваше: „И аз не мога да повярвам!“.

С още една шумна въздишка и отвратено поклащане на глава служителката отново взе листа, но този път повдигна вежда в знак на изненада.

— Хм… трябваше да ми покажете това по-рано.

— Дадох ви номера на регистрацията си. Това е всичко, което трябва да направи пътникът, когато има електронен билет. Този номер доказва, че аз имам резервация за този полет до Лондон на място 14-С. Очаквам да получа бордната си карта за това място.

— Е, мисис Дъглас, можете да очаквате каквото си искате. Това място вече е заето.

Жената леко поклати глава, сякаш се опитваше да прогони нарастващото чувство, че е попаднала сред извънземни.

— Добре. Знаете ли, наистина си мисля, че не чувате какво ви говоря, така че искам да повикате началника си.

Служителката поклати глава.

— Той няма време да идва тук.

— Аз не ви моля. Нареждам ви. Повикайте началника си. Знам правилата на компанията и вие нямате думата, когато клиентът поиска това.

— Сама си го извикайте — озъби се служителката. — Не ми плащат достатъчно, за да се разправям с грубияни.

— Аз ли съм груба? — Шарън Дъглас зяпна за няколко секунди, докато се опитваше да осмисли подобно нахалство. — Чуйте ме внимателно. Можете да загубите работата си. Нямате право да ми отказвате. Повикайте началника си!

Служителката се наведе към Шарън Дъглас и се ухили подигравателно.

— Но аз точно това правя! Отказвам ви! Как ви се струва, а? Няма да повикам началника си. И ако продължавате да създавате проблеми, ще трябва да напуснете опашката. А, и когато изпращате писъмцето си за оплакване, напишете името ми правилно.

Тя хвана значката с името си и презрително я протегна напред, докато следващият човек на опашката — мъж с делови костюм — внезапно пристъпи напред и почука по гишето, за да привлече вниманието й.

Служителката ядосано го погледна.

— Какво искате?

— Какво ще се случи според вас — попита мъжът тихо, — ако президентът на вашата авиокомпания, да не говорим за началника ви, разбере, че сте се отнесли към ВИП пътник по начина, по който го направихте с тази дама?

— Гледайте си работата, сър! — отсече служителката.

Той не й обърна внимание.

— А какво ще се случи според вас, ако ВИП пътникът, когото сте отрязали по този начин, се случи, да речем, председателят на Сенатската подкомисия на САЩ по въпросите на въздухоплаването, един от същите сенатори, които спасиха целия ви бизнес преди няколко години с няколко милиарда долара от хазната?

Шарън Дъглас сложи ръка на лакътя на мъжа, за да го задържи.

— Няма нужда. Всичко е наред.

— И кой сте вие, сър? — озъби се служителката. — Близък приятел на въпросния председател, както твърдят всички останали? Или може би вие самият сте щатски сенатор?

— Не — отвърна той, като посочи Шарън Дъглас. — Аз не съм сенатор. Но тя е. Дамата, която обидихте, съвсем случайно е сенатор от щата Илинойс.

Изражението на служителката бавно се промени от арогантно през объркано и предпазливо до изплашено, докато мъжът продължаваше:

— И след като се извините, предлагам да докарате началника си тук незабавно.

— Вие… наистина ли сте сенатор? — попита служителката.

Шарън Дъглас кимна.

— Да, но това не би трябвало да има никакво значение. Не бива да се отнасяте с никого по този начин. А сега ми дайте бордната карта.

Мъжът на опашката се беше обърнал назад. Той кимна на Джими и заяви:

— Сенаторе, тази авиокомпания се отнася по същия начин с всички нас през цялото време, всеки божи ден. Умоляваха ни да се върнем и да купуваме билетите им преди няколко години и ние го направихме, а сега отново се отнасят с нас като с боклук.

— Наистина впечатляваща демонстрация, признавам — добави сенатор Дъглас, като гледаше как служителката се суети с телефона си.

След няколко секунди навсякъде в терминала забръмчаха радиостанции. Служители в червени сака се втурнаха към изход В-33.