Джон Нанс
Полет 6 (24)

23

„Меридиън“ 6, в полет

17:25 ч

Робърт Макнотън продължи да наблюдава внимателно реакциите на Брайън Логан, след като старшата стюардеса напусна салона на първа класа. Докторът се взря в куфарчето си, сякаш го виждаше за пръв път, после го отвори, премести нещо вътре и го затвори отново. Пак забарабани с пръсти по кожената повърхност.

Три различни стюардеси влязоха в салона една по една и всяка специално погледна към Логан, преди да излезе. Стюардесата в почивка, която се беше представила като Джени Бретсън, се върна и отново се настани в мястото си до прозореца. Макнотън видя как тя тайно хвърля поглед по посока на доктора.

„И защо се притеснявам? — запита се той. — Ще пристигнат в Кейптаун готови да напишат триста гневни писма, а в най-лошия случай ще се наложи да арестуват горкия доктор.“ И все пак чувството оставаше.

Макнотън чу повишени гласове, а после шум от бягащи крака. Обърна се наляво навреме, за да види как Брайън Логан скача и оставя куфарчето си, за да се затича към шумотевицата. Той се поколеба, като си каза, че не би могъл да помогне с нищо, но любопитството се оказа по-силно. Макнотън отиде до завесата и видя как Логан се отдалечава.

После се огледа нехайно и забеляза куфарчето на лекаря, оставено без надзор на седалката. Тихо пристъпи напред, като се оглеждаше дали някой не го наблюдава, после се наведе и щракна двете ключалки. Внимателно повдигна капака и забеляза в горния джоб няколко папки и нещо като пачка самолетни билети.

В долната част нямаше нищо освен един малък метален контейнер, който взе в ръка. Беше доста лек и той се опита да го отвори. Капакът се махна лесно, вътре имаше само някакъв сив прах.

Робърт Макнотън отново затвори контейнера и куфарчето и ги остави на мястото им, като се питаше какво беше видял току-що.

 

 

Джуди Джаксън вече бягаше по стълбичката, когато Брайън Логан се появи от салона на първа класа. Преследваха я трима мъже и той хвана последния за ръката.

— Какво стана?

Мъжът кимна по посока на старшата стюардеса.

— Тази луда жена бутна едно бебе на пода. Можеше да го убие.

Брайън се поколеба, когато мъжът пое нагоре по стълбите, после тръгна назад, за да се увери със собствените си очи. Влезе в салона в момента, в който някой повика лекар.

— Аз съм лекар — заяви той и веднага забеляза мъжа, който лежеше на пода, свит от болка.

Брайън се отпусна на коляно, за да го прегледа.

— Какво стана?

Отговориха му някъде над рамото:

— … нарани се, за да хване бебето на жената, преди да падне на пода.

— … според мен е счупил едно-две ребра…

— … удари се тук, в крака на стола, мисля.

— Как сте? — попита Брайън.

— Боли — каза мъжът, като отвори очи. — Ще го преживея, но… Вие лекар ли сте?

— Да.

— Добре. Мога да дишам, човече, обаче боли. Сигурно съм счупил ребро.

Усилието накара мъжа да направи болезнена гримаса, докато Брайън го местеше и разтваряше ризата му, за да опипа внимателно гръдния му кош. Зад него се чуха още гласове, които допълниха историята на Джуди Джаксън и отвратителното й отношение.

— Детето добре ли е? — попита Брайън Карън Дейвидсън, която кимна и отпусна свитите си устни достатъчно, за да отговори.

— Да. Той я хвана във въздуха. Иначе щеше да падне на пода с главичката напред.

Брайън се опита да се съсредоточи. С облекчение откри, че няма следи от вътрешен кръвоизлив, сложно счупване или каквото и да е, което да изисква незабавното упражняване на професията му. След като се убеди, че пътникът е застанал възможно най-удобно, Брайън се изправи. Усети, че яростта на околните попива в него и се насочва право към Джуди Джаксън.

— Ще проверя как сте по-късно — каза той разсеяно и си запробива път напред.

Намери стълбичката и се качи горе, като вземаше по три стъпала наведнъж. Тримата мъже, които бяха преследвали Джаксън, бяха застанали нерешително до кухненското помещение. Докато приближаваше пилотската кабина, вратата на тоалетната се отвори и отвътре излезе един пилот с три нашивки на всяко рамо и съответното кисело изражение.

— Ей! Капитане! — излая Брайън.

Пилотът се обърна и вдигна ръка.

— Аз не съм командирът. Аз съм вторият пилот.

Брайън влезе в малката ниша и препречи пътя му към затворената врата.

— Имате ли представа какво става на този самолет?

Гари Абът изсумтя и завъртя очи.

— Да, сър, според мен имам ясна представа за това. Но не съм командир, така че не мога да го контролирам. Мога ли да попитам кой сте вие?

Нещо в гласа на втория пилот спря атаката на Брайън. Това беше врагът, но на едно по-дълбоко ниво Логан изпита внезапно чувство за съпричастност, което не можеше да обясни или локализира. Осъзна, че всъщност протяга ръка към втория пилот.

— Аз съм доктор Брайън Логан. Благодарение на вашата старша стюардеса долу е ранен човек. Току-що се погрижих за него. Има няколко пукнати ребра.

Брайън чу собствените си думи, премерени и спокойни, сякаш ги произнасяше някой друг. Искаше да крещи, да ръмжи и да размахва ръце, но ако този човек му беше съюзник…

Вторият пилот въздъхна и поклати глава.

— Бива си я тази жена. Какво точно е направила?

Брайън набързо му разказа, преди да посочи към затворената врата на пилотската кабина.

— Мисля, че се крие там вътре.

— Вероятно. Какво мога да направя за вас, докторе?

Брайън не беше очаквал този въпрос. За момент осъзна, че няма представа какво да отговори. Искаше неща, които никой не можеше да му даде. Искаше Дафни обратно. Но тъй като това беше невъзможно, искаше бясно отмъщение. Искаше да фалират заради това, което му бяха причинили… което бяха причинили на съпругата му, поправи се той. Искаше парите им, живота на компанията им, пълно и крайно обществено порицание. Искаше хората да се срамуват, че „Меридиън“ изобщо е била наричана „авиокомпания“. Искаше командирът, който беше убил Дафни, да бъде уволнен, преследван по съдебен път и напълно съсипан.

А тук имаше един вражески пилот, който го питаше какво иска.

Устата на Брайън се отвори два-три пъти, докато се опитваше да изплюе отровата, която горчеше в устата му.

— Докторе? — подкани го пилотът.

— Искам тази жена да се върне в салона и да се извини на всички.

Гарт остана напълно неподвижен няколко секунди, после закима.

— Разбрано.

— Няма нито един пътник в този самолет, на когото да не му е писнало от екипажа, особено от тази идиотка.

— Имате предвид Джаксън?

— Ако се казва така. И къде е тя сега? Крие се в пилотската кабина ли?

Гарт кимна.

— На практика да, макар че твърди, че е прекалено отвратена от пътниците, за да излезе.

— Тази кучка трябва да бъде уволнена — извика Брайън и отново посочи затворената врата, докато пилотът търкаше брадичката си. — Имате ли представа какво направи?

— Да, но командирът не знае това и… според мен трябва да го чуе лично от вас. — Гарт хвърли поглед към цифровата ключалка на вратата и отново погледна Брайън. — Докторе, бихте ли седнали на свободната седалка на първия ред в салона, моля. Не мога да разговарям с командира, ако някой друг стои тук.

Брайън се подчини, а Гарт вдигна слушалката и поиска да влезе, преди да постави ръката си в необходимото положение върху цифровата ключалка.

— Кой е с теб? Не виждам никого на монитора — каза Фил.

— Не, седнал е както е по правилата, Фил. Но според мен трябва да говориш с него.

— Сигурен ли си?

— Да. Трябва да го изслушаш.

Той чу как ключалките се отварят, обърна се и кимна на Брайън Логан да се приближи. Пусна го да влезе в пилотската кабина, последва го и заключи вратата.

Стреснатата Джуди Джаксън вдигна очи от мястото на втория пилот като хваната в капан.

— Фил, Джуди почти ги е докарала до бунт там, долу, а изобщо не си направи труда да ни информира какво е станало в действителност. Един от нашите пътници ще ти каже истината.

— Вие! — възкликна Джуди, като се изправяше, и се втренчи в Брайън Логан.

— Седни! — заповяда Брайън, после се обърна към стреснатия командир.

— Абът, какво става?

— Кажете му какво е станало, докторе — обади се Гарт.

Брайън Логан описа случката. Фил Найт се обърна и се вторачи в Джуди Джаксън.

— Защо пропусна да ми кажеш това, Джуди?

— Не беше важно — отвърна тя.

— Командире — продължи Брайън, — искам да арестувате тази жена за нападение върху пътник, след като я накарате да се извини по уредбата. Също така искам вашето публично извинение, че отказахте да разговаряте с нас, както и за другите нелепи неща, които се случиха по време на този полет.

Фил намръщено погледна през рамото си към Брайън.

— Не можете да ми предявявате искания. Веднага излезте от пилотската кабина.

— Не, капитане — отвърна Брайън по-твърдо. — Вие ще накарате тази кучка да се извини.

— За какъв се мислите, по дяволите? — нервно се засмя Фил.

— Говоря от името на триста ядосани пътници, на които им е дошло до гуша от тази проклета авиокомпания, от обиди, лъжи и глупости.

Фил се опита да се изправи в седалката си, без да откъсва очи от Брайън Логан.

— Казах веднага да напуснете кабината ми!

— Не! Не и преди да се извините по уредбата и да накарате и нея да се извини публично.

Гарт сложи ръка на рамото на Брайън Логан, но лекарят се отдръпна рязко и посочи командира с пръст.

— В действителност вие вече не командвате този самолет, капитане. Ние го поемаме. Вашите пътници поемат властта и искат незабавни извинения и ареста на тази жена.

Джуди изсумтя презрително и завъртя очи.

— Най-много да си спечелиш десет години в затвора с тези декларации. Знаеш ли какво правим с хората, които отвличат самолети в днешно време?

Фил Найт улови погледа на втория пилот.

— Изкарай този мъж оттук — отсече командирът и махна към Брайън.

Гарт отново се опита да сложи внимателно ръце на раменете на Брайън, но този път лекарят се завъртя и вдигна юмрук към лицето му.

— Не ме докосвай повече!

Вторият пилот отстъпи, вдигнал ръце във въздуха, като си мислеше за пожарникарската брадва, окачена на стената до вратата. Бе предназначена за използване в случай на катастрофа.

Брайън долови промяната в позата на Гарт и бързо се насочи към вратата. Сложи ръка на дръжката и подозрително изгледа и тримата.

— Какво решавате, капитане? Времето изтече.

Фил с усилие се завъртя в седалката и погледна натрапника в очите. Сърцето му биеше лудо.

— Виж, тя остава тук, окей? Аз ще я задържа.

— Какво? — отсече Джуди. — Аз не съм проблемът тук, приятел!

— Млъкни, Джуди — отвърна Фил.

— Върви по дяволите, пилотче — изстреля тя в отговор, като тръсна глава и скръсти ръце на гърдите си.

— Няма да ви се пречка — каза Фил. — Но никой няма да се извинява по уредбата. А сега изчезвай от кабината ми, по дяволите!

Те се гледаха вторачено в продължение на няколко напрегнати секунди. Най-сетне Брайън кимна.

— Засега. Но все пак ще се извините.

Гарт му отвори вратата.

— Как ви беше името? — попита Фил, като се опитваше да си възвърне поне част от контрола върху ситуацията.

Ефектът върху Брайън Логан беше незабавен. Той се завъртя и се вторачи в тях един по един с изражение, което едва ли издаваше здрав разум.

— Казвам се доктор Брайън Логан. Между другото, защо не използвате телефона си и да попитате компанията коя беше Дафни Логан? — Той се обърна и затръшна вратата зад гърба си.

В пилотската кабина настъпи тишина, с изключение на жуженето на инструментите и вентилаторите на климатика. Джуди заговори първа.

— Видяхте ли с какво трябва да се справям? Не мога да повярвам, че му играете по свирката!

— Какво беше това? — попита Гарт. — Да питаме за Дафни Логан?

— Нямам представа — поклати глава тя.

Гарт погледна Фил Найт. Знаеше, че обвинението е неизбежно.

— Добър ход, Абът, да вкараш луд пътник в пилотската кабина — заяви сухо командирът. — Компанията вероятно ще те уволни заради това.

— Не знаех, че е неуравновесен.