Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Turbulence, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Богдан Русев, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2015)
Издание:
Джон Нанс. Полет 6
Американска. Първо издание
ИК „Обсидиан“, София, 2002
Редактор: Кристин Василева
Коректор: Петя Калевска
Техн. редактор: Людмил Томов
Художник: Николай Пекарев
ISBN: 954-769-038-8
История
- — Добавяне
3
Пентагонът, Вашингтон, окръг Колумбия
12:58 ч
Полковник Дейвид Бърд оправи униформата си и влезе в чакалнята на заместник-началник щаба на ВВС. Заповед от типа „докарай си задника тук“, издадена от Овърмайър, беше с по-ниска степен на спешност от подобно нареждане от държавния секретар по отбраната, но все пак беше смразяваща. Генералът имаше репутацията на човек, който се разгневява много и бързо, макар че обикновено му минаваше със същата скорост.
— Добро утро, господин полковник — поздрави секретарката, без да се поколебае и за миг. — Генералът ви очаква.
Тя го поведе към малка заседателна зала, където генерал-лейтенант Джеймс Овърмайър седеше на отсрещната страна на масата заедно с двама мъже в цивилни костюми. Дейвид отдаде чест и генералът небрежно му отвърна, преди да посочи надясно.
— Полковник Бърд, запознай се с Били Монсън от военно разузнаване и Райън Смит от Централното разузнавателно управление.
Мъжете си стиснаха ръцете и седнаха. Дейвид предпазливо огледа генерала, който се усмихваше невесело.
— Е, Дейвид, вероятно се питаш защо свиках тази среща.
— Да, сър. Доколкото си спомням, употребихте някои обидни думи по адрес на моето свидетелстване и ми наредихте да докарам задните си части тук до трийсет минути.
Генералът се засмя и погледна часовника си.
— А ти успя да дойдеш с две минути по-рано. Добра работа.
— Имам ли възможност да се защитя, сър? — попита Дейвид.
Генерал Овърмайър поклати отрицателно глава и се наведе напред.
— Не. Административният директор на Федералната агенция по въздухоплаване ми се обади три минути преди да влезеш, за да потвърди, че той ти е наредил да свидетелстваш, но аз, така или иначе, вече знаех това.
— В такъв случай… малко съм объркан.
— Е, наистина би трябвало да се обадиш първо на мен, но няма значение. Дейвид, така и не съм ти обяснил защо се съгласих да те заема на агенцията миналата година.
— Не, сър, не сте.
— Просто исках някой от нас да държи под око проблема с нарастващото напрежение сред пътниците, защото е възможно там да има терористична следа.
Бърд изглеждаше объркан.
— Моля?
Овърмайър кимна.
— Както военното разузнаване, така и ЦРУ се тревожат, че някоя оцеляла терористична група може да инсценира взривоопасна ситуация на цивилен самолет и да я превърне в атака срещу граждански полет.
Дейвид Бърд местеше поглед от едно лице към друго.
— Но как? Инцидентите, породени от напрежение сред пътниците, са спонтанни по правило.
— Наистина ли? — попита генерал Овърмайър. — Можем ли да бъдем абсолютно сигурни? Или е възможно сред правилно подбрана група пътници да бъде провокирана експлозия от напрежение в момент, удобен за хора с други планове?
— Не знам — отвърна Бърд.
— Ние също — въздъхна генералът. — Мистър Монсън и мистър Смит ще ти опишат най-кошмарните възможности така, както те ги виждат. Всичко е строго секретно, или дори строго секретно и кодирано, и от този момент нататък наистина трябва да се съобразяваш с нарежданията ми. Ще говорим по-късно.
Генералът се изправи и кимна на Монсън, докато се отправяше към вратата.
— Били, имаш думата.
ЦРУ, Лангли, Вирджиния
13:00 ч
Сред безбройните съобщения, които се движеха през подобните на заешка бърлога коридори в Лангли, едно малко комюнике, написано от някой от постоянно увеличаващите се оперативни работници, беше преминало първоначалния преглед и беше пристигнало в електронната пощенска кутия на съответната работна група. До 6:30 ч сутринта групата, състояща се от двама мъже и една жена, беше прочела информацията, за която оперативният работник вероятно беше рискувал живота си, и беше решила, че именно това е липсващото парченце от една постепенно запълваща се мозайка.
— Все още нямаме представа какъв тип самолет ще използват, нито какво оръжие — заяви жената, докато обясняваше заключенията си пред заместник-директора.
Един от мъжете я прекъсна.
— Но все пак можем да заключим следното: Ако информацията ни е вярна, самолетът, носещ оръжието, ще излети от Африка, и то от Централна Африка. Това вероятно означава трансконтинентален полет.
— Нещо като „Боинг 777“ или „Боинг 747“, насочен към Европа?
— Точно така, или „Еърбъс 340“, или DC-10, или MD-11. Някой от тези.
— Но нямаме представа за възможната цел?
Те поклатиха глави едновременно.
— Който и да е град в Европа.
— Време?
— През следващите четирийсет и осем часа. Предполагаме, че оръжието ще бъде антракс или нещо също толкова ужасно. Ако е антракс, разбира се, трябва само да скрият заряда в колесника. Щом се отвори, вирусът също ще излезе.
Заместник-директорът кимна и се изправи.
— Добре. Вдигнете тревога и започнете да наблюдавате всичко, което лети над Африка през следващите два дни.