Маргарет Питърсън Хадикс
В тунела (6)

Глава 6

Хамилтън Холт пусна момчето… всъщност момичето, чиято маска бе смъкнал току-що. Бързо скочи на крака. Ако сега риташе топка или държеше стик за хокей, щяха да го опишат като чевръст и повратлив. По време на надпреварата за ключовете той бе установил, че под напрежение мозъкът му може да е бърз и пъргав.

Сега случаят беше друг.

Точно в този миг очите и ушите му казваха, че хлапето, което е пуснал преди малко, е далечната му братовчедка Шиниъд Старлинг. А мозъкът му не бе в състояние да догони тази мисъл.

— Не! — възмути се Хамилтън. — Вие от семейство Старлинг излязохте от надпреварата още във Филаделфия. На втория ден. Онзи взрив в института „Франклин“… след него би трябвало да лежите цяла вечност в болница.

Усети как го жегва вина — именно те от семейство Холт бяха заложили взрива в института „Франклин“ и бяха причина за нараняванията на тризнаците Старлинг. Но само случайно.

„Защото всъщност се опитвахме да нараним Ейми и Дан — помисли си горчиво Хамилтън. Поклати глава в опит да разсъждава по-трезво. — Никой не знае — каза си. — Никой не знае, че сме го направили ние.“

Шиниъд му се хилеше.

— Ние сме гениални, забрави ли? — възкликна тя. — Докато лежахме с Тед и Нед в болницата, измислихме ново лечение, с което да се възстановим по-бързо. Освен това — подсмихна се момичето, — разчетохме ключовете към загадката и наваксахме с изоставането в надпреварата. Дори бих казала, че сме напред. Нали, Тед?

Хамилтън и досега не можеше да повярва, че именно Шиниъд е била нинджата в брича. Погледна с присвити очи другите двама нинджи, които още бяха с тъмните маски.

— Кои са Тед и Нед, онези с роклите ли? — попита той. — Нищо не разбирам.

— Понеже си с мозъче на неандерталец — завъртя очи Шиниъд. — Толкова ли не знаеш? Предрешили са се, за да не ги познаят и за да отдадат почит. Явно не си наясно с Шекспир.

Така си беше. Но покрай надпреварата за ключовете Хамилтън бе научил много за опасността и в този миг той я надушваше около себе си. Ако продължаваше да стои тук и да слуша Шиниъд, Джона щеше да се върне на сцената и да нападне повторно. Или Изабел щеше да започне да осъществява поредния си пъклен план. Или…

Или някой щеше да бъде изнесен оттук.

Всъщност това вече се случваше. Докато говореше, Шиниъд очевидно беше дала знак на братята си и те носеха Дан към балкона.

— Помощ! — пищеше той. — Ейми! Хамилтън! Някой да ми помогне!

— Идвам, идвам! — кресна Хамилтън и се втурна след тях.

Ейми се завтече по петите му.

На пътя им се изпречи Ромео.

— Марш оттук! — заповяда актьорът. — Махайте се от сцената! Оставете ни да доиграем докрай пиесата, да срещнем съдбата, за която сме орисани…

Айзенхауър Холт се блъсна като танк в Ромео.

— Съдбата ти се промени, мой човек… — промърмори Хамилтън.

Айзенхауър вдигна Ромео за яката и го метна към края на сцената, на която Изабел, Алистър и Джона се опитваха да се качат отново. Сякаш гледаха опитен състезател по боулинг, хвърлил невъзможна топка: докато падаше от сцената, Ромео бутна и тримата участници в надпреварата за ключовете и те паднаха в множеството.

— Ромео! — разписка се Жулиета.

После скочи след него. Изпаднала в паника, тълпата се разкрещя още по-силно.

— Съсредоточете се всички от семейство Холт! — ревна Айзенхауър като треньор в почивка между полувремената. — Не се разсейвайте! Не мислете за друго, освен за издирването на ключовете!

Хамилтън се втурна след Дан. Момчетата от семейство Старлинг го бяха завързали за балкона, който беше на два-три метра над сцената. Пресегнаха се да вземат листа хартия от ръката му. Той правеше всичко възможно да не го стигнат и същевременно се въртеше и се опитваше да се развърже.

Ейми беше успяла да изтика Ромео и Айзенхауър и да стигне балкона преди Хамилтън. Тя подръпна за ръката едно от момчетата от семейство Старлинг, но то само я избута.

— Тъжна гледка — прошепна Шиниъд, която беше зад Хамилтън. — Кой е допуснал тези негодници да остават толкова дълго в надпреварата? Пак добре, че ние от семейство Старлинг се върнахме, вие не ставате за нищо.

Думите на Айзенхауър Холт още кънтяха в съзнанието на Хамилтън: „Не се разсейвайте! Не мислете за друго, освен за издирването на ключовете!“.

Всъщност той не трябваше да прави друго, освен да грабне хартията от ръката на Дан и да побегне. Но вече се беше разсеял. Нямаше как да не забележи болката и страха върху лицата на Ейми и брат й, както и надеждата, която ги озаряваше всеки път, щом те погледнеха към него.

Хамилтън отиде при Нед и Тед и им блъсна главите една в друга. После плъзна по сцената едно от момчетата към Шиниъд — разновидност на техниката, която баща му беше приложил, за да избута хората като кегли за боулинг. Шиниъд падна така, че на Хамилтън не му струваше никакво усилие да я сграбчи здраво. Хвана я отзад за брича и я пусна да виси до Дан от балкона.

— Прояви малко уважение към приятеля ми Дан — започна да я наставлява той, приближил лице към нейното. — И към Ейми. Пропуснахте доста от надпреварата за ключовете и са настъпили промени. Ейми и Дан, те са, те са… — Хамилтън си спомни един израз, употребен от треньора му по американски футбол. — Те са достойни съперници. Ясно ли е?

— Нед! — простена Шиниъд. — Тед! План „Б“!

Хамилтън дори не си направи труда да погледне — само замахна с юмрук в едната, после и в другата посока, при което удари Нед по дясната, а Тед — по лявата буза. И двамата се свлякоха на земята.

— Благодаря, Хам! — ревна Дан. — Нали нямаш нищо против?

Хамилтън развърза умело възела, с който Тед и Нед Старлинг бяха пристегнали въжето около Дан, и го спусна на сцената.

— Така, така, внимавай! — кресна Айзенхауър, въпреки че заедно с останалите от семейство Холт пазеше в края на сцената. Те изтикваха назад всеки, опитал да се качи отново на нея. — А сега вземи ключа, той трябва да е в отбора на Холт! Хайде!

Хамилтън се пресегна по инерция над рамото на Дан. Той се опита със закъснение да премести листа хартия от едната в другата си ръка, така че Хамилтън да не го достигне. Не успя: момчето вече беше грабнало опърпаната хартия. Вдигна я победоносно.

— Браво на теб! — похвали го на висок глас Айзенхауър.

В същото време Дан се взря изумен в Хамилтън.

— Хам! — повика го той. Говореше така, сякаш се чувстваше предаден. — Мислех, че щом и преди сме си помагали…

Хамилтън се вцепени. Премести поглед от баща си, който ликуваше, към умърлушения Дан.

— Хм — каза.

— Достойните съперници пак са си съперници — ухили се Айзенхауър. — Нещастник!

— О, така ли? А някои съперници дори не са достойни — намеси се Шиниъд.

Откачи брича си от балкона и се спусна, за да грабне хартията в ръката на Хамилтън.

Той можеше да се дръпне. Разполагаше с време. Но за кой ли път мозъкът му го подведе с мудността си.

„Отборът на Холт — помисли си той. — Какво означава вече това? Да биеш малки деца — така ли се побеждава? Какво всъщност става тук?“

Шиниъд изтръгна листа хартия от пръстите му.

Останалите от семейство Холт се спуснаха от края на сцената към нея. Към тях се присъединиха и други роднини, които започнаха да хапят, да ритат, да дращят и да пищят. Алистър Ох заби лакът в ухото на Изабел Кабра, тя пък запуши с ръка устата на Шиниъд Старлинг, която на свой ред заскуба Мадисън.

А самият лист хартия беше разкъсан на малки парченца.