Маргарет Питърсън Хадикс
В тунела (4)

Глава 4

Иън Кабра се промъкваше на пръсти в помещението със студен мраморен под. Беше потомък на почти всички известни шпиони от последните пет века. Бе обучен едва ли не от рождение за подривна дейност. Но това беше последното място, на което бе подозирал, че някога ще приложи шпионските си умения: в собствения си дом.

Някъде горе, на третия или може би на четвъртия етаж в огромната къща на Кабра изскърца дъска. Иън се смрази.

„Къщата е стара — каза си. — През цялото време издава такива звуци. Нали така?“

По принцип нямаше да обърне внимание. Но никога досега не му се беше случвало да се прокрадва в единственото крило на къщата, до което те с Натали нямаха достъп. Крилото, където бяха скрити всички тайни на семейство Кабра.

Иън зашари с очи — дали няма да съгледа първия лъч издайническа светлина, приближаваща към него. Заповтаря наум най-различни оправдания: „Няма такова нещо, мамо и тате, как изобщо можете да си помислите, че ще стана от сън посред нощ, за да върша нещо лошо? Да се промъквам и да мамя? Просто… отивам да пийна вода. Ожаднях и си казах, че водата тук долу е по-хубава, отколкото в стаята ми. Нали винаги сте ме учили, че заслужавам най-доброто от всичко? Как изобщо ви е минало през ума, че ще сляза, защото… защото вече не ви вярвам?“

Срещу него не блесна светлина. Не му се ухили усъмнил се родител или прислужник. Иън си пое дълбоко и тихо въздух и пак запристъпва предпазливо напред. Колкото и да внимаваше, всеки път, щом допреше до пода обутите си в чорапи крака, чуваше едва доловимото „скръц-скръц“.

„Какво ли ще стане, ако ме хванат? Струва ли си да рискувам?“

— Искам само да знам истината — прошепна Иън толкова отчаяно, че изрече с устни думите, а гласните му струни издадоха тихи звуци.

Той застина отново, но не се случи нищо.

„Истината…“

Още от малък го учеха, че истината е разтегливо понятие. Майка му можеше да озари с усмивка някоя жена и да възкликне пленително: „О, тази рокля ти стои като излята. Откъде я купи?“. А после зад гърба й да я одумва с часове, да я нарича грозотия и безформена дърта вещица и да заявява, че едва ли тя е могла да избере по-отблъскваща дреха. Освен това Иън беше чувал по различно време и майка си, и баща си да говорят по телефона със свои бизнес партньори и да ги уверяват: „Ама, разбира се, правим всичко във ваш интерес…“, а след като приключеха с разговора, нареждаха на някой подчинен: „Затвори тази фабрика. Не става за нищо“ или „Продай тези и тези акции. До последната“.

„Но те се държат така само с некадърниците. С чуждите хора. Които, за разлика от нас, не са от клана Лусиан.“

Иън си спомни как майка му се отнасяше с Ирина Спаска, която й беше вярна почти до края на живота си.

„Тя не беше от семейство Кабра. Мама и татко си имат установени правила, за тях важни са само хората от семейството. Такива са си. Да, могат да са безпощадни с всички останали, но всъщност го правят за семейството си. За Натали и мен.“

Дали заради това майка му го беше ударила днес по лицето? Защо ли вече й беше все едно дали те с Натали ще умрат, стига тя да спечелеше надпреварата за ключовете към загадката? Защо от седмици се държеше така, че на Натали постоянно й се плачеше? Иън открай време смяташе малката си сестра за доста досадна, но напоследък всъщност му беше мъчно за нея — тя непрекъснато се стараеше да угоди на майка им, на която все не можеше да се угоди.

„Какво се е променило? — запита се Иън. — Какво се е случило? Наистина ли просто… губим?“

Той се пресегна към дръжката на една врата. Наложи си да се успокои, за да не му треперят ръцете, и извади от джоба на копринената си пижама шперц, който пъхна в ключалката. Майка му и баща му бяха наредили да се научи да разбива ключалки, та ако се наложи, да може да краде информация от конкуренти, врагове на семейството, международни шпиони. Иън не бе очаквал да се обърка толкова и да не знае кои всъщност са истинските врагове.

„Време е да разбера“, каза си хладно.

Точно тогава ключалката изщрака. Едно движение на китката и вратата се отвори широко.

Иън погледна през рамо, после влезе в тайното крило и затвори след себе си вратата.

* * *

Джона Уизард махна за последно с ръка на феновете си, струпали се около лимузината, и седна вътре. Шофьорът затвори добре вратата и изблъска няколко десетки момичета, за да мине пред автомобила.

— Много си сладък, Джона — викна едно от момичетата и точно когато колата потегляше, целуна прозореца.

По стъклото остана размазано червило.

Джона го погледна. Беше накарал баща си да насрочи в последния момент този концерт в Лондон. През последните три часа, докато беше пял и танцувал, бе дал всичко от себе си. Накрая дори бе изненадал всички, като беше излязъл още веднъж на бис. Тълпите, писъците и вълнението — ето каква беше неговата награда и точно сега той се нуждаеше именно от това: от доказателства, че феновете го обичат. От доказателства, че той заслужава тази любов.

Защо тогава все му се струваше, че размазаното червило прилича на кръв?

„Заради надпреварата за ключовете — каза си Джона. — Ако феновете ми знаеха какво съм щял да направя… ако знаеха какво очакваше майка ми от мен… и ако го бях извършил…“

След Китай мислеше така: с непълни изречения. Не можеше да довърши мисълта, защото това означаваше да вземе невъзможно решение. Необратимо решение, с което щеше да се наложи да живее до края на дните си.

— Хубав концерт — похвали го баща му Бродерик от отсрещния край на седалката в лимузината. Смяташе на блекбърито, с което не се разделяше. — Деветдесет хиляди души по седемдесет и пет лири стерлинги на човек минус разходите, получава се…

Джона изтика устройството и за малко да го избие от ръцете на баща си.

— Ох, тези пари — каза с пресеклив глас. Напомни си, че трябва поне да опита да говори овладяно. — Не мислиш ли за друго, освен за бенджаминки^[1]?

— Мисля и за Елизабет — възрази Бродерик.

Джона го загледа неразбиращо.

— За кралица Елизабет. Върху британските лири.

— Да, да — сети се момчето. — Но…

Пак стигна до поредното недовършено изречение.

„Какво според татко трябва да направя? И колко изобщо знае? — запита се Джона. — Какво иска за мен? Само пари ли? Или…“

Беше му непоносимо дори да мисли за това.

Винаги бе получавал всичко с лекота. Първия път, когато бе взел в ръце музикален инструмент: детска китара, бе успял да изсвири по слух „Блещукай, блещукай, звездице“. (Беше описал случката в книгата си „Блещукай, блещукай, малък рапър…“) Дори на началните етапи от надпреварата за ключовете му вървеше като по вода. Той беше от клана Джанъс: не беше кой знае колко трудно да пее, да ходи по турнета, да прави записи, да води блог в Туитър, да рекламира и междувременно да намира ключове към загадката. Наложи се да прави налудничави неща, да се понапрегне малко, но му се получаваше. Джона вече бе повелител на музикалния свят. Струваше му се, че след като спечели надпреварата за ключовете, следващата му стъпка е да покори останалия свят.

До Китай.

В Китай беше застанал лице в лице със злото.

Със злото вътре в него.

За малко да допусне Дан Кахил да бъде жертван заради ключовете. И да умре. Ужасен, Джона се беше отказал. Спомни си какво облекчение бе изпитал в мига, в който бе заявил на майка си, че не иска повече да издирва никакви ключове, да заплашва роднините си, да лъже и да крие тайни. В онзи миг си беше представил живота като дълъг щастлив концерт, като поредица от страхотни изпълнения: слава и състояние без никакви усложнения.

Майка му обаче беше казала „не“. Беше казала, че той не може да се откаже току-така. Беше казала още, че…

Електронното устройство на Бродерик иззвъня, беше получено ново съобщение. Той го прочете, сетне подаде блекбърито на Джона — да го види и той.

— Ето какво иска майка ти да направиш утре следобед — обясни бащата.

Както седеше в лимузината, Джона изопна гръб. Присви очи толкова много, че едвам разчете буквите. От няколко дни гледаше да стои по-надалеч от майка си. Не беше отговарял на съобщенията й. Пък тя да си мисли каквото ще! Но дали точно сега беше мигът? Мигът, в който Джона трябваше да направи избор?

Беше се трудил неуморно, само и само майка му да се гордее с него. Беше Джона Уизард, звезда от световна величина. Дали майка му не очакваше утре той да стане и убиецът Джона Уизард?

* * *

— Време баща и син да се сближат! — кресна с цяло гърло Айзенхауър Холт.

Удари сина си Хамилтън по корема толкова силно, че щеше да повали и бик. Но откакто беше навършил две години, Хамилтън тренираше като човек, подготвян за олимпийски шампион. Той само се усмихна на баща си.

Айзенхауър местеше поглед и следеше зрелището пред тях. Мъжете в червено-бели екипи долу на игрището гонеха топка, която се търкаляше бързо. Хилядите хора на стадиона станаха на крака и започнаха да викат почти в хор:

— Британци! — ревна Айзенхауър. — Най-добрите фенове във вселената.

— Тук ги наричаме запалянковци, тъпанар такъв — изръмжа някой зад него.

Айзенхауър и Хамилтън Холт се обърнаха едновременно. Айзенхауър беше с ръст метър и деветдесет и синът му почти не му отстъпваше. Но мъжът отзад бе по-висок и от двамата. Беше без риза и се виждаха мускули, които сигурно щяха да приличат на камък, ако не бяха покрити — както и безизразното му лице — с червена и бяла боя.

Айзенхауър се ухили на мъжа.

— То се знае! — съгласи се. Побутна с тяло мускулестите гърди на непознатия: сякаш се удариха два огромни камъка. — Хайде, „Манчестър Юнайтед“!

Трябваше да мине една минута — камъните се движат бавно. Но после мъжът също му се усмихна.

„Татко е страхотен — помисли си гордо Хамилтън. — Знае какво да прави във всяко положение, свързано със спорта.“

Двамата с баща му отново загледаха мача.

— Татко — подхвана след няколко минути момчето, — ти нали не си много разстроен, хм… че изгубихме следата. В издирването на ключовете към загадката де.

— Ще я намерим отново — увери го самоуверено Айзенхауър. — Ние от семейство Холт знаем как да превърнем поражението в победа.

Хамилтън кимна, както всеки път, когато баща му споделяше с него мъдростта на семейство Холт. Дори когато не вярваше особено в нея.

Напоследък това се случваше все по-често.

— Пък и на майка ти й трябваше време да купи на Рейгън и Мадисън нови анцузи — продължи баща му. — Тези момичета не спират да растат, нищо чудно накрая да станат по-високи и от мен! — грейна той гордо. — А как изобщо е възможно да дойда в Англия и да не отида заедно със сина си на футболен мач?

— Да, не е възможно — съгласи се Хамилтън.

Известно време двамата наблюдаваха в мълчание сложните финтове долу на игрището. Преди надпреварата за ключовете Хамилтън щеше да бъде повече от щастлив да бъде само с баща си. Но нещо го мъчеше.

„С тази надпревара за ключовете… Е, да, искам да победим не по-малко от татко. Но начинът, по който се опитваме да го направим…“

След Южна Африка, затвореше ли очи, Хамилтън все си представяше едно и също: плувнал в пот мъж с бомбе — Алистър Ох. Плувнал в пот, защото бащата на Хамилтън се заканваше да го убие.

Понякога, върнеше ли се към този миг, Хамилтън си представяше, че се изпречва пред баща си и крясва: „Недей, татко! Няма да убиваш Алистър!“.

Друг път си представяше, че Алистър умира.

В Южна Африка всъщност се беше случило следното: Хамилтън се беше намесил тайно, баща му дори не го заподозря. Двамата с Дан Кахил се бяха съюзили и бяха спасили живота на Алистър.

„Бях длъжен да го направя! — помисли си момчето. — Нямах друг избор! Това не означава, че съм предал семейството си. Рейгън и мама също не искаха Алистър да умира!“

Но това не беше единственият случай, когато Хамилтън бе проявил неподчинение. Баща му не беше наясно колко пъти се е съюзявал той с Дан и Ейми, колко често се е опитвал да помогне на тях, а не на другите от семейство Холт.

„Предател ли съм? — запита се Хамилтън. — Или просто… постъпвах както беше редно?“

До издирването на ключовете му се виждаше лесно да различи добро от зло. Смяташе, че постъпва добре, когато изпълнява желанията на баща си. И зле — когато върви срещу волята му. Сложностите бяха за футболната стратегия, а не за нравствените решения.

Ами ако в издирването на ключовете бащата на Хамилтън не беше прав още от самото начало?

Момчето погледна още веднъж баща си.

— Татко — рече, — как мислиш…

— Аз не мисля — побърза да го прекъсне Айзенхауър. — Старая се да го правя възможно най-малко. Пречи на развитието на мускулите — засмя се той на собствената си шега.

— Сериозно те питам… — подхвана още веднъж Хамилтън.

— Сериозно ли? — сниши глас баща му. Огледа се, сякаш за да се увери, че не ги подслушва никой. — Ако говорим сериозно, ще ти кажа нещо за мен, което не знае никой друг. Не ме бива много да мисля. Никога не ме е бивало. Но за вас с момичетата искам повече. Точно заради това е толкова важно да спечелим надпреварата за ключовете.

Хамилтън преглътна. Сега как щеше да каже онова, което беше намислил?

Точно тогава иззвъня мобилният на Айзенхауър и разговорът прекъсна. Той долепи телефона до ухото си.

— Да, сладкишче — каза.

Неколцина от хората наоколо се обърнаха и се изхилиха. Но Хамилтън ги изгледа на кръв. Не виждаше нищо лошо в това, че майка му и баща му си говорят нежно. Нищо.

Хората наоколо побързаха да извърнат погледи.

— Виж ти! — рече в телефона Айзенхауър. После се провикна: — Яху! — Закри с длан телефона и рече на сина си: — Казвах ли ти аз? Ние, семейство Холт, отново сме в играта. Майка ти и момичетата са попаднали на следа. — Той заподскача на едно място, все едно танцуваше танца на победата. Майката на Хамилтън очевидно продължаваше да говори в другия край. — Добре, добре, обадили са ти се по телефона и… — продължи Айзенхауър. После за малко да изпусне апарата. — Трябва да отидем къде?

* * *

Иън Кабра седеше насред десетки папки от груба амбалажна хартия. Беше се надявал, че всичко е вкарано в компютър в тайното крило на Кабра. И че на него само ще му се наложи да разкодира тайната парола, да прехвърли всичко на флашка и после да се усамоти в стаята си, където да го прегледа. Беше забравил, че майка му и баща му изпадат в ужас само при мисълта за хакери. Трябваше да претърси папките с листовете в тях, а това означаваше, че могат да го спипат всеки момент.

Иън въздъхна и взе решително следващата папка. Разрешени убийства, одобрени предателства… хиляди и хиляди безпомощни хора, пратени на сигурна смърт от едно или друго поколение в рода на Иън.

Предполагаше, че който и да прочете тези папки, ще изпадне в ужас. И че когато и да са решили да му ги покажат — може би, след като навърши осемнайсет — майка му и баща му очакват той да се почувства горд. Папките наоколо съдържаха смайващи разкази за власт. Сурова, неподправена власт, упражнявана век след век по блестящ начин.

Но Иън не изпитваше нито ужас, нито страхопочитание. Просто… не беше изненадан. Открай време знаеше, че семейството му е и могъщо, и безпощадно. Точно както подобава на хора от клана Лусиан. Очакваше се и Иън да постъпва като предците си. Вече беше показвал — на детската площадка, преди да тръгне на училище, на смехотворните сбирки на рода Кахил в Нова Англия, като човек, пратен от майка си и баща си да участва в издирването на ключовете към загадката, — че е напълно способен да оправдае наследството на Лусиан.

Какво точно оспорваше сега?

Забеляза, че надписът върху папката, която държи, е по-нов: ПОЛОЖЕНИЕТО С ХОУП КАХИЛ И АРТЪР ТРЕНТ.

Сърцето му заби по-ускорено. Иън позна имената. Това бяха майката и бащата на Ейми и Дан Кахил, хора, загинали преди години в случайно избухнал пожар.

Или може би не чак толкова случайно.

Иън прегледа набързо листовете в папката. Бяха предимно писма. Той видя колко умело родителите му са организирали представителите на другите кланове в рода Кахил: Кора Уизард от клана Джанъс, Алистър Ох от клана Екатерина и двама души от клана Томас — Айзенхауър и Мери-Тод Холт, така че те да притиснат Хоуп Кахил и Артър Трент за ключовете към загадката, които вече са събрали, за предимството, което са спечелили. Заради общата цел Изабел и Викрам Кабра бяха обединили по блестящ начин заклети врагове.

Но самата среща беше преминала зле. Изабел Кабра беше драснала клечка кибрит, за да принуди Хоуп и Артър да играят по нейните правила.

И… Хоуп Кахил и Артър Трент бяха предпочели да умрат, но да не предоставят на Изабел Кабра пълната власт, до която тя се е домогвала.

Иън усети как листовете се изплъзват от ръката му.

„Майка ми е причинила смъртта на родителите на Ейми и Дан“, каза си той, сега вече ужасен. Плисна го още една вълна на потрес при следващата мисъл: „Дали Ейми и Дан знаят?“.

Той си спомни как Ейми му се усмихваше в Корея, как допускаше той да флиртува с нея, как пелтечеше и се изчервяваше от вниманието, което й беше оказвал. По онова време със сигурност не е могла да знае истината.

„А след това?“

След Корея Ейми и Дан със сигурност се държаха малко хладно с него, но той си мислеше, че е заради предателството му, когато изкара нещата така, сякаш ги оставя да умрат. Не че те наистина бяха в опасност. (Или бяха? И ако бяха, дали на Иън щеше да му пука? Дали изобщо се различаваше от майка си?)

„Те, разбира се, знаят, че заради надпреварата за ключовете може да има и такива обрати…“

Най-неочаквано Иън си спомни още нещо, което го преследваше от седмици. Още от връх Еверест. Той падаше, носеше се към сигурна смърт. Беше платил на цяла тълпа шерпи, които да го качат безопасно и после да го свалят от планината, но само Ейми беше наблизо, за да го хване. Тя обаче бе изправена пред избор: кое да спаси, дали стъкленицата с безценния серум на Джанъс, който всички издирваха под дърво и камък, или Иън.

За стотна от секундата той осъзна, че е било най-логично и разумно Ейми да избере серума. На нейно място Иън щеше да постъпи точно така. Серумът нямаше цена, вероятно не можеше и да бъде заменен с друго. А Иън беше лъгал Ейми, без да му мигне окото, и после неведнъж и два пъти я беше предавал.

А ето че тя го беше спасила и бе оставила серума да падне.

Иън и досега не проумяваше защо го е направила. Изобщо не беше в стила на клана Лусиан… на целия род Кахил.

Там, горе, всички бяха омотани в дебели дрехи, всеки сантиметър от кожата им беше покрит, за да се предпазят от хапещия студ на Еверест. Затова в онзи миг Иън не видя изражението на Ейми и не долови какво си мисли тя. Но зърна очите й. И от тях разбра… че тя знае.

„Знаеше, че майка ми е причинила смъртта на родителите й. И въпреки това ме спаси.“

От това всичко ставаше още по-неразбираемо.

Иън взе отново папката за Хоуп Кахил и Артър Трент. Може би бе пропуснал нещо. Може би майка му се беше постарала да заличи някак вината си за гибелта на родителите на Ейми и Дан.

В папката бяха и двата документа, водещи към пожара, и цяло тесте писма, писани след това. Веднага след като пламъците станали неуправляеми, хората, които не бяха от клана Лусиан, изпаднали в паника. Явно никой от тях не е разбрал, че Изабел всъщност иска Хоуп и Артър да загинат. Накрая и Алистър Ох, и Кора Уизард, и Мери-Тод Холт се обадили в пожарната. Айзенхауър Холт грабнал градинския маркуч на съседа и го насочил към разгорелия се пожар.

А Викрам и Изабел си бяха измислили много умно прикритие и се бяха постарали да скрият всички улики, сочещи към тях.

— Чувствали са се виновни — прошепна на себе си Иън. — Иначе защо са се оправдавали?

Не беше кой знае каква утеха да се хваща и за сламка, само и само да се убеди, че майка му и баща му не са чак толкова лоши.

Иън обърна предпоследния лист хартия в папката и изненадан видя, че последният изобщо не е свързан със смъртта на Хоуп Кахил и Артър Трент. Приличаше по-скоро на отчет, който майка му беше написала за смъртта на Ирина Спаска.

„Тя ни предаде напълно — беше заявила Изабел Кабра. — Не изпълни пряката заповед, която й дадох, и макар и да й казах, че Алистър Ох и Ейми и Дан Кахил трябва да бъдат отстранени, е отишла да им помогне…“

„Отстранени.“ Само преди няколко седмици майка му се беше опитала най-хладнокръвно да убие Алистър, Ейми и Дан. Не погрешка, не защото е нямала друг избор, а преднамерено. Иън прегледа целия документ. Опитът за убийство дори не влизаше в някаква сделка, за да се постигне истинската цел. Беше подготвен внимателно — цел сама по себе си.

И Ирина беше загинала вместо другите.

„Когато видях какво прави, можех да се върна и да я спася — беше написала Изабел. — Но защо да си правя труда?“

Толкова хладнокръвно. Животът на една жена, зачеркнат с шест думи.

Не че Иън бе прибързан към Ирина Спаска. Тя се беше заканвала многократно да използва отровните си нокти, затова не беше близка с никого, никой не държеше на нея. Но преди години, когато Иън още беше малък, тя му беше казала тъжно: „Как мислиш, можеш ли да ме наричаш «лельо Ирина»? Сега си на същата възраст както едно момченце, което навремето познавах…“.

Веднага след това бе затулила с длан устата си, сякаш думите й са се изплъзнали случайно. И Иън нито веднъж не я беше нарекъл „лельо“. Насърчаван от родителите си, се бе държал с нея като със слугиня, която не заслужава вниманието му. Но години наред тя беше служила вярно на семейството му. Дори Ирина не заслужаваше да бъде оставена да умре с думите: „Но защо да си правя труда?“.

Сбърчил чело, Иън започна да прехвърля листовете, където беше описана смъртта на тримата души.

Нещо беше различно. В листовете за Ирина Спаска нямаше и следа от едва загатнатите угризения в документите преди това. Изабел сякаш вече дори не беше способна да изпитва угризения — угризения, вина, съмнения или вярност към никого, освен към самата себе си.

„Защо ли?“, запита се Иън.

Някой в стаята изтрака и Иън се смрази. Побърза да угаси малкото електрическо фенерче, на което четеше. Почувства се сляп във внезапно спусналия се мрак. Не знаеше какво да прави, дали да скочи и да се скрие, или бе по-разумно да не се движи и да стои възможно най-тихо.

„Шумът идва отвън, от семейната зоологическа градина на Кабра — каза си той. — Вероятно е онази проклета маймуна, която мама настоя да използваме днес.“

Пак се чу тракане и Иън вече не можеше да се преструва, че не е дръжката на вратата за тайното крило. Още преди да е успял да се помръдне, вратата се отвори и право в лицето му светна лъчът на фенерче.

Някой ахна. Иън позна кой.

— Натали? — възкликна той.

— Иън? — пошушна сестра му.

Тя изпусна фенерчето и лъчът светлина зашари напосоки из помещението.

Иън грабна фенерчето и го насочи право към пода, така че да ограничи светлината в по-малко пространство.

— Не… не… не трябва да се показва през прозореца — рече той задъхано.

Натали ахна още веднъж.

— Какво правиш тук, Иън? — попита едва чуто.

Иън започна да мисли бързо.

— Мама и татко ме пратиха да им занеса няколко папки — отвърна той. — Доверяват ми се. Защото съм по-голям от теб.

— Лъжеш — отсече едва ли не нехайно Натали. — Ако мама и татко знаеха, че си тук, нямаше да се притесняваш толкова, че светлината ще се покаже.

Той беше забравил, че Натали е преминала същото обучение по логическо мислене и анализ като него. Зачака я да каже: „Ще ти обясня“, за да отвърне: „Аз пръв“. И тогава вече знаеше как да преодолее мълчанието й.

Но Натали не каза нищо. Само подсмръкна.

Странно — именно заради това Иън реши сестра му да не разбира никога какво е научил току-що за родителите им. Не искаше тя да чете как е загинала Ирина Спаска.

— Връщай се в леглото — подкани я. — Няма какво да търсиш тук.

— Тук има тайни — възрази вироглаво сестра му. — Обяснения. — Тя вдигна очи към брат си. — И ти не им вярваш, нали? — попита го. — Затова и двамата сме тук.

Иън въздъхна. Понякога Натали беше прекалено умна, за да не си вреди.

— Не се притеснявай за това — рече й той. — Просто си мисли за следващата чанта „Прада“, която мама ще ти купи.

— Не — отсече момичето. — Искам да знам… какво е станало с нея? Защо е толкова гадна? Гадна през цялото време, дори към нас.

Иън сви безпомощно рамене. Както държеше светлината на електрическото фенерче насочена надолу, той отстъпи малко назад, та Натали да не вижда папките, разхвърляни по пода. Случайно се опря в едно бюро и залитна. Пресегна се да се хване за края му, но пръстите му опряха в нещо друго. В епруветка ли?

Иън се обърна рязко и я освети с фенерчето.

[img:epruvetka_27.PNG}

Беше стъкленица, която момчето бе виждало и друг път, със странни думи по нея. Знаеше, че самите думи вече са без значение. Бяха анаграми с указания, които Ейми Кахил беше изпълнила преди седмици в Париж. Беше изложила на опасност живота си, за да ги изпълни точно преди Иън да се приближи шеметно до нея и да открадне от ръцете й стъкленицата.

— Ето къде, значи, мама и татко държат серума на Лусиан — каза Натали, като надзърна над рамото на брат си. — Човек би си помислил, че ще го скрият на по-сигурно място.

Иън разклати епруветката — смяташе се, че в нея се съхранява една от най-ценните течности под слънцето. Вероятно дори най-ценната, тъй като серумът на клана Джанъс се беше изгубил и никой не знаеше какво е станало със серумите на клана Томас и на клана Екатерина, а също с първия серум, създаден преди повече от пет века от самия Гидиън Кахил. Иън бе почти сигурен, че именно този пръв серум е голямата награда в надпреварата за ключовете, и си спомни колко горд е бил в Париж, когато, ако не друго, то поне беше взел серума на клана Лусиан.

По онова време бе тънал в неведение.

— Няма значение какво ще се случи с епруветката — каза той на сестра си. После я обърна надолу. — Виждаш ли? Празна е.

Натали го погледна притеснена.

— Значи са изпили серума — прошепна тя. — Как мислиш, дали само мама? Или и двамата с татко?

— Все тая — отсече грубо момчето. — При всички положения не са ни оставили и на нас.

— Не е честно — възнегодува Натали и в гласа й прозвуча познатият хленч. Сега обаче той беше за Иън. — Именно ти намери серума. Трябваше да дадат мъничко поне на теб.

— За тях не сме нищо повече от слуги — заяви брат й. — Нищожества. Като… — Той преглътна огорчен. — Като Ирина.