Маргарет Питърсън Хадикс
В тунела (3)

Глава 3

Ейми нареди по бюрото подслушвателните устройства. След като Нели бе унищожила бръмбара на Кабра, Ейми и брат й бяха претърсили с известно закъснение педя по педя хотелската стая, както трябваше да направят още от самото начало. Бяха намерили още три бръмбара: един мъничък и красив в лампата, един изискан върху рамката на картината, който в началото Ейми бе помислила, че е част от нея, и под леглото един доста груб, все едно го е правил футболист с дебели пръсти.

— Екатерина — посочи тя красивия.

— Джанъс — допълни Дан за изискания.

— Томас — заяви Нели за другия, после завъртя очи.

— А устройството на Кабра е изработено от Лусиан, така че присъстват всички — уточни Ейми.

Изброяваха клановете в рода Кахил, които също издирваха ключовете към загадката. Всеки водеше началото си от някое от четирите враждуващи помежду си деца на Гидиън и Оливия Кахил: Катрин, Джейн, Томас и Люк. Само Мадригалите — кланът, към който се числяха Ейми и Дан, знаеха, че след като семейството се е разпаднало, се е родило и пето дете: Маделин.

„Нашата прапрапрабаба“, помисли си Ейми.

Беше й приятно да знае откъде тръгват корените й. Копнееше за това още откакто бяха тръгнали да издирват ключовете към загадката.

„Но дали наистина съм вярна на корените си, щом не се опитвам да изпълня желанието на Мадригалите?“, запита се тя.

Дан премести малко трите бръмбара върху бюрото, за да са по-наблизо един до друг. Вдигна над тях юмрук, готов да ги натроши с един-единствен удар.

— Три, две, едно… — започна да брои мелодраматично отзад напред.

В последния момент Ейми го сграбчи за китката.

— Какво правиш? — попита той и се помъчи да се отскубне. — Да не си превъртяла?

— Трябва да поговоря с теб — обясни сестра му.

Сетне показа към банята и го дръпна за ръката. Дан се свъси и тръгна след нея. Нели се посочи и вдигна вежда, сякаш питаше: „И аз ли?“.

Ейми кимна.

В банята пусна до края крановете на мивката и ваната. Все едно се чуваше водопад. Наложи се Нели и Дан да доближат глави до нея, за да я чуват какво казва. Нямаше опасност думите й да бъдат засечени от никакво подслушвателно устройство.

— Ако наистина се опитваме да осуетим победата на Кабра, дали да не помогнем на другите отбори? И да им съобщим каква следа сме получили? — попита тя. — И не отговаря ли това на желанието на Мадригалите?

— Ти да не се шегуваш? — ахна брат й. — Искаш ей така да разкрием онова, което сме узнали с толкова труд?

— Ами ако споделим отговорите, до които си стигнала, и накрая… знам ли, стане така, че онези негодници от семейство Холт завладеят света? — попита Нели.

Те: Айзенхауър, Мери-Тод Холт и трите им деца Хамилтън, Рейгън и Мадисън, бяха от клана Томас.

— Хамилтън не е чак толкова лош — заяви Дан.

— Хамилтън да, но Айзенхауър? — попита Нели.

Той беше мускулест тъпанар без грамче мозък в главата.

„И е присъствал, когато са загинали мама и татко“, помисли си Ейми. Стисна юмруци, сякаш така щеше да разбие на парчета недодяланото подслушвателно устройство на семейство Холт.

— Чичо Алистър също е добър — допълни Дан. — Не ни е предавал… напоследък.

Алистър Ох от клана Екатерина се беше съюзявал неведнъж и два пъти с тях. Но и ги беше предавал отново и отново. После, по време на ужасния пожар на един от островите в Индонезия, беше направил всичко възможно те да се измъкнат преди него здрави и невредими. Дори изглеждаше готов да рискува заради тях живота си. Това не беше ли достатъчно, за да му простят?

„После ни излъга в Китай — спомни си Ейми. — И също е присъствал, когато са загинали мама и тате. Не е подпалил пожара, който ги е погубил, но и не ги е спасил.“

— Откъде знаеш, че бръмбарът на клана Екатерина е сложен от Алистър, а не от Бае Ох? — попита свъсена Нели.

Бае Ох, ужасно неприятен старец, беше чичо на Алистър. В Египет щеше да остави Ейми и Дан да умрат, но добре че Нели им се притече на помощ.

Ейми стисна още по-силно юмруци. Налагаше се да унищожат и бръмбара на клана Екатерина.

— Значи остава кланът Джанъс — каза Нели. — Искате да споделите тайната с Джона Уизард ли? За да добави към всички други звания и „краля на света“?

Джона Уизард вече беше хип-хоп звезда от световна величина, пишеше и бестселъри и го имаше по кутийките с бонбони „Пец“. По-голямо от славата му беше само неговото самолюбие.

Ейми зачака Дан да защити Джона и след това тя да изложи всичките си доводи. В Китай брат й се беше сприятелил с него. Но върху лицето на Дан се изписа само удивление.

— Хм — подхвана той. — Сигурни ли сте, че Джона още участва в издирването на ключовете? Последния път, когато го видяхме, наистина ли ги търсеше?

— Не беше в Тибет. Нямаше го и на Бахамските острови. И в Ямайка — отбеляза замислена Нели. — Дали великият Джона Уизард наистина не се е отказал?

— Имаше бръмбар, който направо си крещеше, че е на клана Джанъс — изтъкна Ейми.

— Може би сега вече Кора Уизард сама си върши мръсната работа — рече Нели.

Кора Уизард. Майката на Джона. Ейми не помнеше да я е виждала. Не, всъщност помнеше.

„Онази нощ — помисли си момичето. — Видях и нея в нощта, когато загинаха родителите ни.“

Неволно стисна плота. Усети как пребледнява.

— Не можем да допуснем да победи Кора Уизард — прошепна тя.

Нели и Дан я погледнаха. И двамата явно я разбраха веднага.

— И така. Не можете да се доверите на никого от другите отбори — каза Нели. — Истински. Докрай.

— Ъхъ — съгласи се Дан. — Знаехме го и преди месец.

Ейми примига, явно беше на път да се разплаче. Надяваше се Нели и Дан да си помислят, че е от парата от пуснатите докрай кранове на мивката и ваната.

— Как изобщо Мадригалите смятат, че можем да… — подхвана тя.

— Власт — прекъсна я брат й. — Длъжни сме да победим. А след това… след това вероятно ще разполагаме с достатъчно власт, за да подчиним останалите.

За миг заприлича на мъничък Наполеон, който крои планове да завладее света. После отново си върна обичайния вид и изскочи радостно от банята.

— Ще стъпчем бръмбарите — провикна се през рамо. — Идвайте! Всеки ще унищожи по един. Аз съм пръв.

Ейми и Нели се спогледаха и вдигнаха рамене. Сетне се завтекоха след него. Тримата грабнаха от бюрото електронните подслушвателни устройства и започнаха да скачат по тях, при което те станаха на парчета.

* * *

В затъмнената стая седяха двама мъже. Единият беше с нос като клюн и с кисело лице. Другият беше облечен от глава до пети в сиво и беше със слушалки на ушите. Първият мъж: Уилям Макинтайър, все поглеждаше с очакване втория и го питаше:

— Сега чуваш ли ги? А сега?

Накрая мъжът в сиво — Фиск Кахил, избута назад слушалките.

— Разчитат следата в писмото — отвърна той. — Но… унищожиха всички бръмбари.

Известно време господин Макинтайър мълча.

— Освен нашия — каза накрая той.

— Имаме предимството, че е вграден в стената — уточни Фиск. — Отседнали са в стаята на Мадригалите. Както го уредихме — свъси се мъжът.

— Не одобряваш, че ги подслушваме — каза Макинтайър.

— Не одобрявам много неща в това издирване на ключове — поясни Фиск. — Играем си с деца. Играем си с живота им.

— Нима всяко поколение не си играе със следващото? — попита господин Макинтайър.

Другият мъж издаде звук като лай, прекалено горчив, за да е смях.

— И това го казва човек, предпочел да няма деца — отсъди той. — Но… и аз избрах това. — Фиск се вторачи мрачно в стената. — Още нещо, за което съжалявам — пророни той.

Уилям Макинтайър понечи да вдигне ръка, сякаш за да потупа по рамото Фиск. Но не беше от хората, които ще потупат някого, за да го утешат. Затова свали ръка.

— Мислех, че ще започнеш да гледаш по-оптимистично — каза. — Сега ходиш облечен вече не в черно, а в сиво.

— В тъмносиво — уточни Фиск. — Допускам съвсем малка надежда… — Той почука с пръсти по масата. — Жалко, че не можем да разберем какво си мислят. Защо са решили да унищожат подслушвателните устройства, но да продължат издирването. Явно са го обсъдили някак.

Представи си как децата си пишат бележки и си ги предават или разговарят, шепнейки, в гардероба, докато водата в банята тече и заглушава звуците, така че бръмбарите да не ги засекат. Познаваше добре Ейми, Дан и Нели и подозираше, че са го обърнали на шега. Самият той не бе от хората, познали отблизо забавленията.

— Знаят, че съдбата на света зависи от това, дали целият род Кахил ще се обедини отново — каза господин Макинтайър.

— Достатъчно ли е? — попита вторият мъж. — Не трябваше ли да им дадем точни подробности и да им обясним какви ще бъдат последиците, не трябваше ли да им кажем всичко?

Макинтайър се оттласна от масата.

— На какво бреме могат да издържат две деца? — попита той. Известно време мълча мрачно, после добави: — Можеше просто да ги попиташ какво мислят. В края на краищата ни разкриха за ключовете. Ние направихме същото. Знаят, че сме на тяхна страна.

— Да, но… не виждаш ли как тази надпревара ги научи да лъжат? — попита Фиск. — Научи ги да подозират всички?

Господин Макинтайър се смръщи.

— Знаят, че сме в един лагер — заяви той.

— И заради това ние си седим на сигурно в тази тъмна стая, а те ще се изложат на опасност, така ли? — попита вторият мъж. — Опасност, която не друг, а ние ще направим още по-голяма?

* * *

— И отговорът е… — Известно време Ейми мълча, за да подсили впечатлението. — Уилям Шекспир.

Дан примига.

— Добре де, Ейми, наясно съм, че явно си изчела всички книги, писани някога. И знаеш много повече от мен за думите и писателите — каза той. — Но как от „рядък, безплътен въздух“, „Праведния съд“, „вдън сърцевината на своето сърце“ и всичко друго стигна чак до Уилям Шекспир?

— Стигнах до него, защото именно той е въвел тези изрази — обясни сестра му. — Погледни. — Тя изтика с ръка каквото беше останало от натрошените подслушвателни устройства и придърпа стола, за да седне пред компютъра. Докосна един клавиш и картинката върху екрана се смени с електронна страница, която Ейми беше разглеждала, преди да намерят първия бръмбар. — Това е списък с всички думи и изрази, въведени от Шекспир. „Рядък, безплътен въздух“, „Праведния съд“, „вдън сърцевината на своето сърце“, „с душевния си взор“, „колелото“ може да „направи пълен кръг“^[1] — всички подчертани изрази са в списъка.

Дан гледаше как Ейми мести стрелката по думите и изразите. Бяха стотици.

— Охо, човек да си помисли, че преди Шекспир не е съществувал английски език — отбеляза Нели. — „Дъх ужасен“, „сплетни“, „прескочикобила“, „имитирам“…

— О, я стига. Да сте чували някой да казва „на описание не се поддава“?

— Днес някои звучат странно — призна Ейми. — Но има една дума, Дан, която употребяваш непрекъснато.

Тя му показа с курсора една от светещите думи: повръщам.

— Шекспир е въвел думата „повръщам“? — изуми се момчето.

— Да — потвърди Ейми.

— Е, явно си е разбирал от работата — рече Дан.

Нямаше намерение да го признава пред сестра си, но винаги бе смятал „повръщам“ едва ли не за съвършена дума. Звучеше си точно като онова, което описваше.

— А какво ще кажеш за… — попита Ейми, докато търсеше в списъка други хубави думи.

На Дан не му беше до езикови уроци. Предпочиташе надпреварата за ключовете да ги изведе при мъже, въоръжени с мечове, и специалисти по кунгфу.

— Добре, добре, вярвам ти. — Искаше да добави „щом твърдиш“, но се притесняваше да не би Шекспир да е въвел и този израз. — Вече знаем, че следващият ключ е свързан с Шекспир, какво ще правим от тук нататък? — попита той.

Точно тогава иззвъня телефонът в хотелската стая.

И тримата подскочиха, после Нели се пресегна и вдигна. Слуша известно време, сетне закри с длан слушалката.

— Обаждат се от рецепцията — обясни тя. — Питат дали искаме билети за някоя от забележителностите. Или… — Момичето изви многозначително вежди. — Или за театрални постановки.

Ейми грейна.

— А, без тия — простена Дан.

— Каква е програмата в „Глобус“? — попита въодушевено Ейми.

— Няма пък да ходя на пиеса на Шекспир! — започна да негодува Дан.

Нели не му обърна внимание.

— Да, три билета, ако обичате… — каза в слушалката. След като уточни всичко, затвори със замечтан поглед. — „Ромео и Жулиета“ — обясни на Ейми. — „Ромео и Жулиета“ в Лондон, където я е написал Шекспир, поставена в „Глобус“, точно както на премиерата…

Върху лицето на Ейми се изписаха същото благоговение и замечтаност.

— Изумително — прошепна тя.

— Жива мъка — промърмори Дан. — Необичайно жестоко наказание. По-страшно и от отровните змии и паяци в Австралия. По-страшно дори отколкото в Китай, когато щяха да ни направят на кайма. Най-страшното, което ни е сполитало някога.

Но не го слушаше никой.

Поне така му се струваше.