Илса Бик
Пепел (59)

58.

Продължаваше да вали сняг. Седмиците се топяха една подир друга, докато накрая не останаха само два дни до Коледа. Алекс виждаше как шансовете й за бягство намаляват все повече и повече, как се свиват до една съвсем малка точица, подобно на зрението и ума й през онзи ден на паркинга пред бензиностанцията, когато едва не бе умряла. Не че се бе отказала, не и в пълния смисъл на думата, но с всеки изминал ден заминаването й губеше своята неотложност и ставаше все по-трудно, сякаш волята й бавно се задушаваше под всичкия този сняг.

И наистина, нима тук беше толкова зле? Осемстотин километра бяха много път, особено когато не знаеше какво ще намери там и кой ще я чака, да не говорим за Трансформираните и хилядите отчаяни хора, на които можеше да се натъкне. Тук не се държаха зле с нея. А и нима си въобразяваше, че ще намери по-безопасно място от този град?

И все пак не беше се предала напълно. Събрала бе доста полезни неща, които държеше скрити в една непотребна кофа, закачена в най-тъмния ъгъл на гаража, където нощуваше Хъни. Всяка вещ, която добавяше вътре — къс въже, кибрит, буркан с фъстъчено масло, скалпел, задигнат от хосписа и скътан в подплатата на палтото й — за нея беше истинска победа, макар и само за миг. Искрица мимолетна надежда, която угасва бързо като бенгалски огън. С това темпо щеше да изкара тук цялата зима или поне докато на чудовището в главата й не му писнеше да се преструва на мъртво. Е, може би все пак да изчака до пролетта не беше лоша идея. Как би могла да тръгне при всичкия този сняг? Така щеше само да си навлече още повече, при това излишни, неприятности.

Животът й придоби определен ритъм: работата с Кинкейд, домакинските задължения в къщата, ездата с Крис. Двамата се чувстваха добре заедно. Отношенията им можеха да се нарекат дори приятелски, въпреки че не бяха приятели. След онази вечер в дома на Джес Крис отново се бе скрил в черупката си, обгърнат плътно в сенки, сякаш се притесняваше, че бе казал повече, отколкото е трябвало. Но това не я тревожеше. Тя също си имаше своите тайни, а и бездруго не искаше да го опознава прекалено добре. Осъзнаваше и причината за това. Том също би разбрал. Все едно да дадеш име на врага си. И тогава никога не би могъл да дръпнеш спусъка.

Алекс се страхуваше. Беше започнала да забравя Ели и Том.

Нощем, докато Сара спеше, тя се опитваше да елиминира далечния пукот на пушките и да си припомни лицето на Том, мириса му, някакъв ярък момент, каквото и да е. Но колкото по-упорито се мъчеше да улови някой от тези спомени, при всеки отекнал изстрел те се пукаха като сапунени мехури. По-лесно би било да задържи в ръцете си шепа мъгла. А Ели се бе превърнала само в неясно розово петно.

От тези усилия се чувстваше премаляла и готова да се разплаче, разяждаха я отвътре, докато накрая устата й не се изпълваше с вкус на ръжда. Нещо с нея не беше наред и може би то нямаше нищо общо с чудовището. Къде се изгуби онази Алекс, която бе грабнала праха на родителите си и бе избягала? И която бе казала на Барет: „Този път ще се играе по моята свирка“. Да пукнеше, ако знаеше.

Може би Рул всъщност я убиваше лека-полека с обещанието за сигурност. Тя се криеше в ъгъла като подплашен заек, надявайки се, че никой няма да я забележи. А може би бе позволила на Рул да я зарази с отровата си. Градът бе пречупил волята й, накарал я бе да забрави коя е всъщност и към какво се стреми.

Никога не бе позволявала на чудовището да ръководи живота й, а начини за борба имаше много. Тогава защо не се бореше?

Защото нещо в нея се променяше. Отново. Усещаше го съвсем ясно, докато изпадаше бавно, но сигурно в това сковаващо волята й примирение.

„Както когато ми поставиха диагнозата. Преминах през различните етапи на гнева. Първо бях шокирана, а после ми дойде до гуша и взех да се боря като луда… и накрая ме обзе вцепенение. Казаха ми, че това била фазата на приемане, но не беше така. Човек изпада в такова състояние, когато е изправен пред два възможни избора: да живее с чудовището в себе си или да се самоубие.“

Само че никой нямаше да ти позволи да се самоубиеш. Това беше престъпление и бе глупаво. Докторите не биха ти помогнали — нали ги чакаше сигурен затвор. Познаваше едно момиче, също в последна фаза на болестта, което бе опитало да се самоубие. С хапчета и „Джак Даниелс“. След като изпомпаха стомаха й, докторите я изпратиха в психиатричното отделение, защото решиха, че е депресирана.

Пълни глупости. Нека някой се опита да живее с едно такова чудовище в мозъка си, да видим тогава дали няма да се депресира.

В такъв случай имаш само две възможности. Или се научаваш да живееш заедно с чудовището, или правиш каквото бе направи тя — carpe diem^[1] и бягаш.

А сега беше моментът да избяга. Зима или не, трябваше да се махне оттук, преди да е станало прекалено късно. Вярно, че сигурно щеше да намери смъртта си, при това съвсем сама, но ако изчакаше още малко, имаше опасност да приеме заблудата, че Рул, животът, който бяха предначертали за нея, и Крис са най-добрата й възможност. И тогава щеше да се примири с онова, което те искаха.

Сега като се замислеше, всъщност чудовищата бяха две — това, което се бе настанило в главата й, и Рул.

И в двата случая щеше да бъде еднакво мъртва.

„Бягай! — рече си тя. — Бягай, глупачке, бягай!“

Само че не избяга. Не можеше да избяга. Просто… не можеше.