Илса Бик
Пепел (28)

27.

Том вдигна поглед от големия умивалник, в който миеше съдовете. Кацнал на перваза над мивката, един фенер „Коулман“ излъчваше, съскайки, ослепително бяла светлина.

— Заспа ли?

— Около трийсет секунди, след като ми каза, че никога вече нямало да заспи — отвърна Алекс, след което взе една кърпа и започна да бърше подадената й мокра чиния. — Всъщност мисля, че се успокои благодарение на Мина и на това, че ти хрумна да свалиш матраците и да приготвиш легла пред камината. Къде си се научил така да се оправяш с децата?

— Дванайсет години помагах за четирите си малки сестри. — Том извади шепа вилици от сапунената вода, изтърка ги и ги изплакна.

— Четири? Майчице! Какво толкова лошо си направил?

Том й подаде приборите, за да ги подсуши.

— Родителите ми се разделиха, когато бях на осем. След това баща ми се ожени повторно и с мащехата ми почнаха да бълват бебета. Но какво пък. Децата са сладки.

— Къде е семейството ти сега? — попита тя.

— На възможно най-лошото място.

— Какво имаш предвид?

— Живеят в Мериленд, на границата с окръг Колумбия. — На светлината на фенера лицето му изглеждаше мрачно и лишено от цвят, с изключение на тъмните сенки под очите. — По-близо до кота нула от това, здраве му кажи.

— А казваш, че аз гледам много филми. Мисля, че си прекалено мнителен. Все още не знаем със сигурност какво става.

— Имаш право — въздъхна той. — Като изкараш повечко време в някоя военна зона, ставаш изключително черноглед. Извинявай. Е, разкажи ми за твоите родители?

Изобщо не й хрумна да го съобщи по-деликатно:

— Те са мъртви.

— Съжалявам — рече той натъжено.

— Недей. Нямаше откъде да знаеш.

— От колко време си сама?

Въпросът я изненада. След първоначалния шок и неудобство — въпреки че не можеше да си обясни защо хората се чувстваха неловко, като изключим онази напълно естествена реакция „по-добре ти, отколкото аз“ — обикновено се интересуваха как са починали родителите й. Притесняваше я начинът, по който я питаха, сякаш изпитват глад за лоши новини. Като например когато се спират, за да видят някоя катастрофа или да погледат как хранят лъвовете в зоопарка.

— От две-три години, но всъщност не съм сама. Живея с леля си близо до Чикаго. — Направи пауза. — Наистина ли смяташ, че в градовете не е безопасно?

— Зависи. — Замълча за миг, загледан в мътната вода в умивалника. — Мисля, че има начин да разберем.

 

 

Постоянният леденостуден вятър, който духаше от северозапад, от Канада, фучеше толкова силно между гредите на наблюдателната кула, че караше метала да бучи. Загърната в тежкия рейнджърски кожух, Алекс трепереше колкото от стенанията на метала, толкова и от студ. Наситената смарагдова светлина на намаляващата полупълна луна бе окъпала пейзажа в мрачни сиво-зелени оттенъци. Цветът напомни на Алекс за океана в разгара на лятото, когато цъфтят водораслите.

На самия връх на кулата, седемдесет стъпки над земята, имаше квадратна кабина, опасана с тераса от четирите страни. Вътре в кабината имаше висока до кръста маса, върху която откриха два уреда, единия в пластмасова защитна обвивка, а другия във военна, наглед тъмна, метална правоъгълна кутия с шест закопчалки. Под пластмасовата обвивка имаше дигитално, захранвано с батерии радио за предаване на къси вълни, което беше също толкова безжизнено, колкото и собствената им електроника. Алекс държеше фенерчето си насочено към металната кутия, докато Том се опитваше да разбие покритите с ръжда закопчалки.

— Не исках да казвам нищо в присъствието на Ели — рече той и напъна последната закопчалка. — Почти бях решил да изчакам до утре, на разсъмване. Всичко изглежда по-добре на дневна светлина, но този момент е не по-малко подходящ от всеки друг.

— Какво е това? — Основният корпус на апарата беше светлосив, а лицевата му страна — сиво-зелена на цвят, също като луната, и осеяна с копчета — част от тях от типа на плъзгачите, които могат да превключват от една настройка на друга, а останалите приличаха на кръглите бутони на газовата печка на леля Хана. В средата имаше голям контролен бутон, отговарящ за черен циферблат, покрит с бели цифри и разграфен на деления. Алекс прочете удебелените сребристи букви ХИЙТКИТ, а над тях с доста по-дребен шрифт: SB-101.

— Предполагам стар любителски радиоприемник. Виждал съм да използват такива в ловните хижи. — Том посочи навитите на ролка жици, които бяха свързани към акумулатор за кола. — Трябва ти само преобразувател като този тук, за да не изпържиш радиото, и това е всичко.

— Дали ще проработи?

— Би трябвало. Радиото е старо, което ще рече суперздраво. Работи с тръбни проводници, а не с транзистори. Това, разбира се, предполага, че някой трябва да предава.

— Е, не може да сме единствените нормални хора в целия свят — рече тя. — Сигурно има и други стари радиоприемници като този тук и дори акумулаторите да не работят, все има всякакви други батерии. Но дори и при най-лошия сценарий, ако се окажеш прав и цяла Северна Америка е засегната, нали има и други страни. Все някъде трябва да има някой.

Радиото работеше. Том занули честотата, след което започна бавно да върти стрелката на големия циферблат, като работеше с изключителна предпазливост, подобно на касоразбивач, който се ослушва за издайническото щракване на заключващия механизъм. Тъй като нямаше високоговорители, двамата трябваше да използват един и същ комплект слушалки, като Том бе усилил дотолкова звука, че статичният шум трополеше като дъжд по ламарина. Имаше много статичен шум, твърде много, каза Том, особено в такава безоблачна нощ, което означаваше, че трябва да има множество атмосферни смущения.

— Какво значи това? — попита Алекс.

— Шшт. — Той местеше голямата стрелка, като въртеше внимателно копчето с два пръста. — Мисля, че…

През статичния шум Алекс долови неясен говор, различавайки една-единствена дума: … контрол…

— Чакай, чакай! — извика тя. — Ето там!

— Чух го, чух го. Един момент. — Радиото издаде внезапно накъсано пращене. — Ето тук — рече Том. — Струва ми се…

— … огнени стихии… — изпращя гласът по радиото. — … лантическото крайбрежие…

— Какво? — възкликна Алекс.

— … аварии в мрежата… базирани на земята… вторични ядрени последици…

— О, боже — обади се Том.

— Какво? Ядрени ли каза? Какво означава това? — питаше Алекс. — Разбираш ли какво говори?

— Мисля, че да.

— Е, казвай!

— Успокой се. — Свободната ръка на Том намери ледената й длан и я хвана. — Знам, че искаш веднага да разбереш всичко, но нека видим какво още можем да научим. Щом този човек предава, сигурно има и други, и то от най-различни страни, така ще получим по-пълна картина.

Картина ли? На какво? Нима в деня на страшния съд може да има надежда? Не искаше да чака, искаше да чуе отговора сега. И все пак тя стисна зъби и се съсредоточи върху откъслечните думи, които долитаха до тях през статичния шум:

— … на възраст под… деца… паника…

От слушалките се отрониха още няколко думи, накъсани от ефирни смущения — думи, които като фантоми, изтъкани от безплътен въздух, рисуваха картината на един кошмар. Когато сигналът заглъхна, те прихванаха друг, този път от Англия, а после и още един, от Африка.

Когато всичко свърши, очите й бяха сухи, но Том стискаше ръката й до болка.

— Затова луната е зелена. — В кухнята, седнала до печката на дърва, Алекс бе обгърнала с ръце канчето с чая, който отдавна бе изстинал. Само преди два часа си похапваха бисквитки „Орео“, а сега светът бе в пламъци. Всъщност половината страна, но и това бе достатъчно. — Сега си спомних. По история на света учихме за Кракатау. След избухването на вулкана залезите били кървавочервени, а луната синьо-зелена заради огромното количество пепел във въздуха. Учителят ни каза, че такова било небето в онази известна картина на Мунк „Викът“. Нарисувал го е по този начин, просто защото е бил там точно след избухването на Кракатау. — Тя хвърли поглед към Том. — Същото е, нали?

— Може би — поколеба се Том. — Ако онова, което чухме, е вярно. Но може и да не е.

— Том, чухме го няколко пъти от хора от различни страни — в това трябва да има поне зрънце истина.

— Освен ако всички не повтарят една и съща история.

— Но в тази история има логика, нали? Чисто и просто прекъсваш електричеството и комуникациите с няколко електромагнитни бомби. Бум. Токът спира, нищо не работи. Онзи човек от Англия каза, че в цял свят имало достатъчно такива бомби, за да бъде опустошена почти всяка страна.

— Но това може да са само слухове. Хората се паникьосват. Не могат да бъдат сигурни без сателитите.

— С които е свършено. Нали ти беше човекът, който каза, че това ще се случи. Вече няма и Космическа станция. Без компютрите не могат да се върнат тук, а и там горе нищо не работи. Така че или са се задушили, или са замръзнали — и сега се носят в орбита в онази огромна, мъртва консервна кутия; ще останат там горе, докато орбитата им не се разпадне и не изгорят в атмосферата.

— И все пак може да не е навсякъде — заинати се Том. — Уловихме само пет сигнала.

— Което си е чист късмет. Освен това преди няколко дни ти спомена за този сценарий. Как го нарече? Взаимно ядрено унищожение? Е, беше прав, браво на теб.

— Знаеш, че не съм искал да се оказвам прав.

— Може би, но чуй ме добре. — Алекс се изсмя горчиво. — Ти го предрече.

— Не всичко. — На светлината на фенера лицето на Том изглеждаше восъчно бяло. Устата му образуваше черна ивица. — Не съм си и помислял дори, че биха могли да хвърлят електромагнитните бомби над хранилищата за ядрени отпадъци.

— С един удар два заека.

— Не, хранилищата не могат да избухнат като ядрена бомба.

— Голяма разлика, няма що. Но не си единствената откачалка във вселената. Имах един много странен учител по физика, който беше страшно вманиачен на тема края на света, особено след земетресението в Япония, когато реакторите във Фукушима започнаха да излизат от строя. Освен това няма нищо за разбиране. Просто пускаш бомбите над складовете, водата, охлаждаща горивните пръти, се изпарява, прътите се разтопяват и отделят радиоактивни изпарения и тогава БУМ! Също като Чернобил през осемдесетте. Знаеш ли колко бързо прегрява ядрото?

— Не.

— Само няколко секунди след аварийното спиране на реактора. — Очите й засмъдяха и тя усети изгаряща паника в гърдите си. — Нали ти казах, че беше пълна откачалка. Цели два дни стояхме на урока за Чернобил. Температурата се покачила за около четирийсет секунди и радиоактивните пари нараснали до такава степен, че избухнал първият котел. Четирийсет секунди. Пожарът продължил седмици наред и това довело до още по-голяма радиация. Ето какво става там някъде, отново и отново и отново, само дето последиците са хиляди пъти по-разрушителни, защото хранилищата са по-големи. Хайде, кажи нещо. Нали ти си специалистът по взривни вещества; ти си човекът, който разбира от огнени стихии и ударни вълни, причинени от ядрени експлозии. Всичко се разтопява или изпарява и това е само през първия ден.

— Алекс…

— Защото без електричество няма как да се охлаждат останалите реактори, както и горивните пръти в хранилищата, които не са ударени…

— Алекс, успокой се.

— Което означава, че те също ще избухнат: всяка атомна централа и хранилище за отпадъци в страната, в целия свят, навсякъде.

— Хей. Спри! — Той стана от стола си. — Няма смисъл да продължаваш.

— Не ми пука! Луната е зелена, Том. Зелена! — Имаше чувството, че крещи — думите режеха като с нож гърлото й — но от устата й излизаше само едно пресипнало силно хриптене. — Това е краят на света! Въздухът е пълен със зараза, прах и пепел и хората са мъртви. Строполиха се мъртви, когато избухнаха електромагнитните бомби, а онези, които не са, също ще умрат. От глад или от радиационно отравяне, или просто ще се избият помежду си — помниш ли онези деца? Ами Джим? Все още нямаме обяснение какво се случи с тях, дали и други хора ще се променят, или кога и ние самите…

— Но с нас всичко е наред. Ние не сме мъртви, не сме се променили и няма да се променим.

— Не знаеш със сигурност.

— Напротив, знам. — Той коленичи пред нея и хвана ръцете й. — Погледни ме, чуй ме добре. Не вярвам в бог, но вярвам в съдбата.

— Какво искаш да…

— Млъкни и ме слушай. Оцелявал съм в престрелки, каквито не можеш да си представиш. Не знаеш колко често съм смятал, че с мен е свършено, колко често съм си казвал: „Това беше, този път ще умра“. Но все пак се върнах у дома. Върнах се тук. — Вдигна ръка и я постави на тила й. — Върнах се навреме, за да ви спася.

— Това беше късмет.

— Не късмет, а съдба. Бях на правилното място в правилния момент. Отказвам да повярвам, че преминахме през всичко това само за да умрем — заяви яростно той. — Сега сме живи. В безопасност сме. И няма да позволя нищо да се случи нито на теб, нито на Ели, и това е обещание.

„Съдба или не, това обещание няма как да го спазиш. В главата ми има чудовище, което може да има нещо друго наум.“ И все пак искаше да му повярва. Цялата трепереше, разтърсваха я дълбоки вътрешни тръпки, толкова силни, че се уплаши да не се разпадне на парчета.

— Но к-къде ще о-отидем? Н-не можем да се върнем. К-къде?

— В момента не се налага да ходим никъде. Ще измислим нещо. Хайде, аз съм до теб, успокой се. — По някакъв начин той я бе издърпал от стола и сега двамата седяха на пода — Алекс бе увила ръце около врата му, всеки мускул на тялото й бе напрегнат като навита пружина — след това той я притисна към гърдите си и двамата взеха да се олюляват напред-назад. — Всичко е наред, аз съм до теб — рече той, прегърнал я силно. — Спокойно. До теб съм, Алекс, до теб съм.

И тогава тя заплака — за Джак и Ели, за бедната вярна Мина и за мъртвите си родители, които бе изгубила завинаги; за леля си, която никога вече нямаше да види. Плака за Том, но най-вече за малките му сестри, които живееха недалеч от окръг Колумбия, тоест на възможно най-лошото място. Плака дори за астронавтите, които се носеха по своята обречена орбита под една чужда и студена луна.

Плака също и от страх. Колкото и лошо да беше положението, помисли си тя, щеше да става все по-лошо.

Щом имаше един Джим, една Руса конска опашка и едно баскетболистче, можеше да се появят и други. Да не говорим, че някой от тях би могъл да се окаже следващият.