Илса Бик
Пепел (17)

16.

Във вторник следобед, три дни след онова, което мислено наричаше Енергиен срив, Алекс не бе видяла, нито чула никакъв самолет, луната приличаше на тъмносиня бездна, а запасите им от храна бяха намалели само до две пакетчета полуготов желатин „Джелоу“ и половин енергиен десерт. Главата на Алекс пулсираше от глад и от недостиг на кофеин, стомахът й се бе свил като стафида, а мислите й бяха объркани, лениви и тромави. Хубавото беше, че бе стопила още килограми. Все се налагаше да придърпва нагоре туристическите си панталони, а в колана на Ели бе пробила допълнителна дупка, в противен случай дънките на момичето щяха да се смъкнат до глезените.

Когато спряха за почивка, през цялото време Ели седя с отнесен поглед, докато накрая Алекс не я придума да тръгнат отново. Въпреки че си позволяваха едва по половин чаша вода на ден, сега в шишето на Алекс бяха останали само две глътки. До реката имаше още много мили, което ги поставяше в огромна беда.

И то заради онова проклето разклонение на пътя.

Алекс стоя там няколко секунди, напълно оглупяла от изумление. Пътеката, минаваща през долината, бе обозначена със синя маркировка, избеляла до такава степен, че от сълзящата дървесна смола бе станала сива. Освен това онази разнебитена табела беше единствената, на която се натъкнаха по пътя си. А сега и това разклонение с избелялата синя маркировка на двете пътеки, всяка от които обрасла с гъст буренак. Никоя от тях не даваше признаци, че наскоро е била използвана.

— Кой път ще изберем? — попита накрая Ели.

Тогава от паметта й изплува нещо, което баща й обичаше да казва: „Попаднеш ли на вилица^[1] на пътя, вземи я!“

— Какво искаш да кажеш?

— Това е шега — отвърна Алекс. И все пак този спомен я наведе на една идея.

— Какво правиш? — попита Ели.

— Просто… почакай — Алекс затвори очи и пое дълбоко въздух. Долови собствената си миризма, каква изненада! Дни наред бе киснала в потта си, оставила по кожата й смъдящ скреж, страните й бяха сухи като пергамент от солта, устата й лепнеше, а езикът й бе толкова подпухнал, че едва успя да преглътне желатина, който бе погълнала неразтворен, за да пести вода. Долови също така отличителната миризма на Ели, както и уханието на гората с нейния букет от аромати: острия боров дъх на терпентин и сухия мирис на мъртви листа. И тогава го усети: едва доловим повей на влага.

Тя отвори очи.

— Насам — рече тя и посочи лявото разклонение.

— Сигурна ли си?

— Доколкото е възможно. Хижата се намира на североизток, а слънцето е зад нас, леко вляво. Ако поемем надясно, значи да тръгнем на юг, а това не е правилната посока.

Вървяха чак докато денят не започна да преваля, а залезът запали небето с онова особено кървавочервено сияние. Миризмата на влага се усили или може би това се дължеше на силното й желание. Алекс би продължила да върви, ала се беше мръкнало и Ели беше изтощена до пълна изнемога, а последното, което им трябваше, беше момичето да изкълчи глезен или да счупи крак.

Алекс свали чантичката си от кръста си и подаде на Ели шишето с водата.

— Вземи. Аз ще се погрижа за заслона.

— Не съм жадна — поклати глава детето.

— Изпий я, Ели — Алекс приглади шумата на земята. — Утре ще стигнем реката. Вече сме близо.

— Но за теб няма да остане.

— Не се тревожи за мен — отвърна Алекс по-скоро по навик, а не защото го мислеше. С пълни ръце, тя се вдигна на крака, но внезапно изпъшка в пристъп на световъртеж.

— Алекс?

— Добре съм. — Пълни глупости! Беше обезводнена и в момента караше на последни издихания. По лицето й бе избила пот, а цялото й тяло трепереше от треска и слабост. Изчака, докато се увери, че няма да припадне, след което се примъкна до рамката от клони, която бе стъкмила в подножието на един бял бор. Изсипа шумата от ръцете си и я избута вътре в заслона. — Просто съм изморена. Хайде, пий.

Ели се поколеба, но въпреки това изцеди в гърлото си последната останала им вода. Видът, клокочещият звук и уханието на тази прекрасна течност беше направо болезнено. Усещаше го с мозъка на костите си. Алекс се извърна, мушна се в заслона и се зае да подрежда леглото им от шума.

„Утре ще има вода — помисли си яростно тя. — Просто се съсредоточи върху…“

Отвън се разнесе тихо ридание и Алекс сви вежди.

— Ели?

— Аз… — рече сподавено момичето. — Аз…

Обезпокоена, Алекс бързо изскочи от заслона.

— Какво има?

— А-аз съжалявам. С-съжалявам за всичко. — Лицето й се сгърчи, но сълзи нямаше, тъй като беше прекалено обезводнена. — А-аз с-съм в-виновна.

— Никой не е виновен. Всяка от нас прави каквото може.

— Но не и аз! Аз отк-краднах х-храната ти, а ти ми д-даваш водата си. Не умея да върша нищо важно. А ти п-палиш огъня и казваш по к-кой път да в-вървим. Ти можеш да правиш всичко!

Алекс изненада дори себе си, като каза:

— Значи трябва да направим нещо по въпроса. Хайде, ще ти покажа как се пали огън със скорбяла.

Ели вдигна сепнато очи и преглътна сълзите си:

— Наистина ли?

— Да. Наистина. — Какво й бе казала леля Хана? „Не се съмнявам, че си оправна.“ Кадърността на Алекс беше най-добрата й защита срещу чудовището. А може би не й даваше нищо друго освен илюзията за сила, но тя никога не би се примирила с чувството на безпомощност. Тя смушка лекичко момичето. — Хайде, да потърсим гориво.

Ели веднага се подчини. Беше толкова нетърпелива, че довлече един малък повален бор — „цялото проклето дърво“, както би се изразила леля Хана. Дървото беше още твърде свежо, твърде зелено, за да им е от полза, но Алекс потисна желанието да изтъкне пред момичето това. Така че просто показа на Ели как да вземе от него само онова, което можеше да се използва — сухи иглички и по-тънки клонки — след което накара Ели да отдели и събере на едно място горивния материал.

— Основата е изключително важна. Ако не го подредиш както трябва, пропиляваш времето си. А сега идва най-хубавата част. — Тя разкъса пакетчето, съдържащо напоена със спирт кърпичка, и сбърчила нос при острия мирис на химически алкохол, Алекс издърпа навън с палец и показалец малко повече от половината влажна квадратна марличка, след което каза на Ели да я придържа с помощта на опаковката и запали една от водоустойчивите кибритени клечки — Така, сега хвани опаковката — рече тя и поднесе пламъка под кърпичката. Тя се запали с тихо съскане. Появи се мъничък, сякаш течен пламък, ярък и син.

— Уау — ахна Ели.

— Точно така, уау. Изглежда яко, защото гори по-дълго от кибритената клечка, но сега да видим как ще запалиш тази прахан. — Първо видя как Ели поднесе пламъка към праханта, а после забеляза и оранжево-жълтото зарево, когато дървото прихвана и едва-що не угасна отново. — Ето, виж — рече тя и раздуха нежно тлеещата прахан, която се разгоря жарка и кървавочервена също като онези огнени залези, — хайде, духай, само че полека.

Огънят изгасна два пъти: първия, защото Ели духаше твърде силно, а втория, тъй като не духаше достатъчно силно. На третия опит огънят се прихвана и разгоря.

— Успях! — нададе вик Ели. Алекс избухна в смях, когато Ели заподскача, изпълни някакъв танц и размаха победоносно юмрук във въздуха. — Успях, успях!

— Да, успя — рече Алекс и я прегърна. — Направо ме разби.

Следващите няколко часа прекараха седнали една до друга, като поддържаха огъня и се грееха на топлината му. Ели не искаше да оставя огъня да угасне, но накрая Алекс настоя, че трябва да поспят.

— Но нали ще затихне — възпротиви се Ели — Ще угасне.

— Не и ако го заградим. Ето. — С помощта на един дълъг здрав клон Алекс показа на Ели как трябва да нагласи горящите дърва, за да не угаснат от вятъра. — Ето тук въглените играят много важна роля — рече тя, след което загреба с пълни шепи от изстиналите въглени и ги посипа върху пламъците. — Въглените служат като одеяло. Те поддържат жаравата през нощта. А на сутринта само пускаме малко въздух и гориво на жаравата и огънят е готов.

— Но ако останем да го палим отново — Ели сбърчи лице от безпокойство — няма ли да се забавим?

— Не, това ще е полезен опит. Не се тревожи.

Когато стана време да пропълзят в заслона, Алекс се чувстваше по-добре, отколкото през последните няколко дни. Продължаваше да изпитва глад, но с това можеше да се справи. Скоро щяха да намерят вода, а и хижата не беше далеч. Всичко щеше да се оправи. Но ако се наложеше, биха могли да си позволят да отпочинат някъде за ден, да речем край реката. Това звучеше разумно. Дори да стигнеха по-рано при рейнджърите, това с нищо нямаше да помогне на Джак, а и трябваше да помисли за Ели. Може би, рече си сънено тя, щеше да е най-добре да поостанат край реката, да наловят малко риба…

— Алекс?

Мисълта й пропълзя обратно към настоящето.

— Ммм?

— Благодаря.

— Ммм — отвърна с прозявка. — Няма проблеми.

— Не само заради огъня. Благодаря, че не ме изостави.

Това я накара да се сепне. Голяма част от случилото се не беше ли нейна грешка? С изключение на Джак, разбира се, но ако не беше откачила, ако беше проявила повече търпение, вероятно щяха да се намират в доста по-добро положение, да имат храна, достатъчно вода и карти. А ето, че сега Ели й благодареше.

— Не биваше да те оставям — отвърна тя. — Тогава още не беше готова, а аз бях прекалено уплашена, за да го забележа.

— Повече няма да ме изоставяш, нали?

— Не, няма. — И наистина го мислеше.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. — Тя протегна малкия пръст на ръката си — Дай си кутрето.

След миг колебание Ели уви малкия пръст около кутрето на Алекс.

— Нали няма да се отметнеш?

— Никога — отвърна Алекс и си помисли, че това вероятно означаваше край на враждата помежду им. А утре, щом стигнат до реката, където има вода и риба в изобилие, най-лошото ще бъде вече зад гърба им.

Често срещана самозаблуда.