Нино Ричи
Житията на светците (29)

Трийсета глава

Трапезарията на главната палуба бе пуста. Тишината в нея се нарушаваше единствено от поклащането и скърцането на мебелировката и от търкалянето на изпопадалите на пода предмети, тряскащи се понякога в затворените врати. Сега пустееше дори и помещението на поддържащия персонал, който обикновено по това време на денонощието започваше да почиства и подрежда всичко за следващата сутрин. Очевидно всички се бяха залостили в каютите си, макар че по стъпалата на няколко пъти ми се наложи да прескачам петна от повръщано, оставени там просто да изсъхват, докато не отмине бурята. Светлините по главната палуба обаче не мигаха като лампите в нашата каюта. Притичах до амбулаторията и заварих вратата й зееща, само че вътре бе тъмно. Надникнах в приемната и намерих там само няколко тапицирани стола и едно голямо метално бюро. Откъм вътрешното помещение обаче, зад разделящата стена от матово стъкло, долетя тих стон. Щом прекрачих по-навътре, благодарение на слабата светлина, процеждаща се от трапезарията, успях да различа една дузина високи болнични легла от метални тръбни конструкции, които силно се друсаха и дрънкаха при клатенето на кораба. Дори болтовете им скриптяха от люлеенето. На едното от тях, с гръб към мен, се присвиваше една дребна жена с бяла униформа — със сестринско боне и престилка, притиснала корем към матрака.

— Извинете — провикнах се аз от вратата. Само че жената не се извърна към мен.

— Извинете — отново извиках аз, ама този път по-силно. — На майка ми й прилоша.

Жената от леглото отново простена.

— Сега на всички ни прилошава — отрони тя най-после, ама гласът й бе трудно доловим, заглушаван от възглавницата. Пак простена, а после сви крака си, за да го почеше под коляното. Обувката й прошумоля върху леглото.

— Мама ми нареди бързо да й доведа лекаря — добавих аз.

— И на доктора му е зле — промълви сестрата. — Сигурно се е затворил в някой клозет, като всички останали. — За миг останах така, обзет от несигурност, като все пак се улових за най-близкото легло като опора.

— Има пристъпи, ама само през десетина минути.

— Има късмет — изохка сестрата. — Моите едва сега започват.

Едва сега обаче, най-ненадейно, ми хрумна къде мога да намеря корабния лекар. Нали преди няколко часа го бяхме оставили излегнат на една от койките в капитанската каюта, уморен, като кит, изхвърлен на брега. На бегом изскочих през вратата на амбулаторията и продължих все така забързано. Само един начин познавах за изкачване до горната палуба — през външната стълба, затова се насочих към двойните врати в края на трапезарията, през които се излизаше на палубата.

Корабът все така се олюляваше най-хаотично и бурно, рязко променяйки положението — ту се издигаше остро нагоре, ту се гмуркаше право надолу или се завърташе; но аз май попривикнах с тези сътресения. Илюминаторите, от които можеше да се надзърне навън към палубата, сега бяха замъглени от дъждовните капки, пък и бяха твърде високо, за да мога да стигна до тях. Примирих се, че ще се измокря до кости и натиснах здраво един от лостовете, които освобождаваха ключалката на вратата. Само че вратата не подаде. Запънах крак в издатината на пода и с цялата си тежест притиснах вратата, после още веднъж, този път по-силно, обаче тя и сега не се помръдна. Отстъпих два-три метра назад и устремено се нахвърлих върху нея. Сега рамката й изскърца, може би нещо в нея се разцепи, ала вратата пак не се отвори. Тогава, при второто ми засилване, самото море ми се притече на помощ, като ме запрати силно към вратата и с шумно скърцане вратата най-после се разтвори, а аз изхвърчах навън сред бурята.

Озовах се на палубата, обкръжен от талази пенеща се вода. Течеше отвсякъде, очите ми се замъглиха от вятъра и дъжда, сипещ се отгоре ми. Опитах се да запазя равновесие, но нов прилив ме събори на колене и ме повлече към парапета. Може би цели пет секунди останах като прикован там от мощното завъртане на кораба и от леещата се върху гърба ми вода, преди да успея да помръдна. Зяпах изумен и безпомощен как морето се разтвори като гигантска паст пред мен, способна да ме погълне за миг, след което отпред се надигна една колосална вълна, готова да се стовари със замах върху мен. Но за част от секундата, преди вълната да връхлети, целият ми страх внезапно се стопи и усетих страховит прилив на енергия, сякаш бях израсъл като чутовен, богоподобен герой, способен да заповядва на света според собствената си воля; и точно когато светът като че ли застина покорен пред мен, когато всичко сякаш се укроти и притихна, а пък на мен ми се стори, че този миг ще трае вечно, аз си представих как ще се гмурна в търбуха на морето и ще намеря това, което властва над бурята. Още бях унесен от този блян, когато вълната най-после ме обгърна и светът около мен потъна в мрак.

Когато се освестих, лежах откъм другия край на палубата. Пижамата ми беше разкъсана и свлечена от кръста ми, а ходилата ми стигаха на един метър от парапета. Някак си инстинктивно се досетих да протегна ръка към някаква дръжка, стърчаща наблизо. Когато я дръпнах, се озовах в подножието на стълбата, водеща към горната палуба. Корабът едва започваше следващото си завъртане, но аз успях да се изкача по първите няколко стъпала, където водата не заливаше всичко наоколо, както бе на долната палуба. Останах за дълго така вкопчен в парапета на стълбата, кашлящ от солената вода в устата и ноздрите ми. Повръщах, докато не ме заболяха вътрешностите ми. Доста бавно мозъкът ми излезе от унеса и започнах отново да осъзнавам, че вятърът и дъждът ме шибат най-безжалостно от всички посоки. Щом си поех дъх, се надигнах и се затътрих по стъпалата към горната палуба.

Когато натиснах дръжката й, вратата на капитанската каюта се блъсна навътре. Порив на вятъра нахълта вътре и силно разлюля стъклените висулки под свещника. Не успях да затворя вратата след себе си и я оставих да се блъска в стената. Все пак, въпреки мрака, успях да забележа двата крака в бели чорапи, стърчащи от края на койката в дъното на каютата. Докторът хъркаше там кротко като агне, още притискайки до гърдите си празната бутилка от виното за вечерята. Тънка струя от слюнка се точеше от единия ъгъл на устата му.

— Докторе — развиках се аз с все сила, надявайки се да надвикам вятъра и тряскащата се врата, — майка ми иска да отидете при нея.

Докторът отдръпна рамото си от мен.

— Остави ме — промърмори той. По челото му проблеснаха ситни капчици пот.

Отново го раздрусах, този път по-силно.

— Майка ми настоява да дойдете.

— Остави ме сам — пак се размърмори той, като тежко се завъртя към другата страна на койката. — Нищо по-добро не мога сега да направя.

— Докторе, на мама й е много зле. — Вече го друсах с двете си ръце. — Каза веднага да дойдете.

— Хм… Ама ти кой си? — Отново се превъртя и вдигна длани, за да разтрие очите си. Бутилката с трясък падна и се търколи на пода.

— Майка ми е зле.

— А?… За бога, защо крещиш така? — Докторът избърса слюнката от брадата си с опакото на ръката си, след което се надигна на лакти и впери в мен смаян поглед изпод наполовина спуснатите си клепачи. — Ама ти кой беше?

— Виторио.

— Така ли? Я се погледни! Отдръпни се, целият капеш, ще ми намокриш костюма. — Започна да се надига едва-едва от койката. — Какъв си палавник. Ами как се престраши да излезеш в такова време? И на всичкото отгоре по пижама. А при този толкова силен вятър дори вратата не си затворил. Да не си роден в обор? Кой каза, че си? Виторио?

— Виторио Иноченте. Майка ми е зле, каза да дойдете при нея.

— Зле ли е? — Докторът с гримаса на лице замислено потри тила си. — Сигурно е заради времето. Иди и затвори вратата, за бога. Мъчи ме главоболие, способно и кит да умъртви.

— Не можах да я затворя — опитах се аз да му обясня. Вече започвах да треперя от студ. Сякаш хиляди чукове блъскаха по тялото ми.

Докторът най-после се надигна с ругатни и се заклатушка към вратата.

— Не беше ли ти синът на онази, бременната, която се мисли за принцеса? Виж сега каква бъркотия е по пода. — Той успя да затвори вратата, като силно я натисна с рамото си. Вътре веднага утихна, дори висулките на свещника отчасти се успокоиха и намалиха ужасното си дрънчене. Облегнат отвътре на вратата, докторът измъкна една малка бутилка от вътрешния джоб на сакото си и пое една глътка от златистата течност в нея, след което пак се опъна на койката.

— Ей, какво е това? — Той с труд се надигна на койката и пусна ръка към обувките си на пода. — Чорапите ми се намокриха. По дяволите!

— Мама ми каза да ви повикам — повторих аз, въпреки че зъбите ми тракаха. — Каза да ви спомена за болките й. Мята се нагоре и стене, като че ли в следващия миг ще умре. А преди това много повръщаше и стенеше след това. И аз много повръщах, ама никакви звуци не издавах или поне не като нея.

— Стонове ли? Я се погледни? Излязъл си бос. Сам ще си виновен, ако умреш от пневмония. — Сега той се изправи и се насочи към една друга врата, разположена в противоположния край на вратата, от която бях влязъл. — При буря всички се разболяват, ако не са свикнали да пътуват по море, така че нищо тревожно няма. Ще ти дам едни хапчета. Днес за всичко си има хапчета — за запек, за диария, за малария или за махмурлук. Съвсем скоро въобще няма да има нужда от лекари, а само от аптекари.

Вратата, през която преминахме, ни отведе в един тесен коридор, дълъг почти колкото цялата горна палуба. Илюминаторите тук бяха разположени по-високо. Спомних си, че бях минавал от тук при една от обиколките из кораба заедно с Антонио. Но сега не виждах Антонио сред офицерите и останалите членове на екипажа, които трескаво влизаха или излизаха от различните врати или пък бързаха надолу към трапезарията, за да поемат оттам в една или друга посока. Все пак някои от тях ме изгледаха през рамо, докато ни задминаваха.

— Къде си го повел този, докторе? Само не ми казвай, че е бил навън в това време. Ако капитанът разбере това, топките ще ти откъсне.

— Няма проблеми — небрежно махна с ръка докторът. — Всичко е под контрол.

Докторът ме поведе по една от вътрешните стълби и така стигнахме до главната палуба, недалеч от амбулаторията. Вратата, която преди бях отворил, сега бе затворена, макар че съседната трапезария още беше пуста.

— Ама ти наистина ли си влязъл отвън? — учуди се докторът. Докато вървяхме, снагата му се олюляваше като платно на вятър, макар че съумяваше да се придържа към централната пътека, без да се хваща по парапетите покрай стените. — Не мога да си обясня как ти е хрумнало да се измъкнеш навън. Защо първо не си потърсил сестрата? Луиза! — Докторът включи лампите още щом престъпи прага на приемната към амбулаторията. Надникна през гишето. — Луиза! Какво, още ли спиш? Нали си дежурна тази нощ и сега може би половината кораб те търси къде си. Как въобще можеш да спиш в толкова лошо време?

Докторът измъкна един ключ от джоба си и отключи вратата зад гишето. През коридорчето видях, че вътре имаше една маса, приличаща на болнично легло, с черна тапицерия, а над нея висеше голяма тъмна лампа като някакво сляпо око.

Щом се върна до вратата, докторът ми подаде едно малко стъклено шишенце, пълно с някакви хапчета.

— Ето — рече ми той и ми подаде шишенцето. — Кажи й да взима по две на всеки няколко часа. А ти трябва да се преоблечеш.

— Ама тя иска вие лично да дойдете — примолих му се аз. Идеше ми да се разплача. Вече бях започнал да губя надежда, че ще успея да го склоня да слезе до нашата каюта. — Тя ужасно силно стене. Каза ми непременно да дойдете. Каза още, че болките й били през няколко минути.

— Болки? — Докторът застина от изненада и се втурна обратно към гишето. Дъските по пода изскърцаха от тежестта му. — Какви болки?

Аз само безпомощно вдигнах рамене.

— Каза ми да ви кажа за тези болки.

— Пресвета Богородице — ахна докторът, целият пребледнял. — Тя ражда! Луиза! Луиза! За бога, скачай от това легло! Ще имаме раждане!

Докторът отново се втурна в стаята зад гишето. Чух го как трескаво отваря и затръшва чекмеджета, как ядосано хлопна по лавицата с купите. Само след минута изскочи с малка черна чанта в ръка. А Луиза със замъглени очи — едва сега видях, че беше малко над шестнадесет или седемнадесет, още момиче с големи черни очи и малко вирнато носле — се опря на рамката на вратата и панически се зае да пооправя престилката и бонето си.

— Ще имаме бебе?

— Донеси етер, Луиза, ама бързо! И леген! — Докторът и аз вече тичахме през глава надолу по коридора. Миг по-късно видях Луиза, стиснала легена до гърдите си с едната си ръка, а с другата все още се мъчеше да нагласи по-добре едната си обувка, когато изскачаше от вратата на амбулаторията.