Нино Ричи
Житията на светците (19)

Двайсета глава

Докторите казаха, че дядо ми имал фрактура на бедрото. За нещастие това бе същият негов крак, който бил пострадал през войната. Държаха го в болницата почти цял месец, като майка ми и аз го посещавахме редовно — пътувахме до Рока Сека с автобуса камион на Казингуло веднъж или два пъти седмично. Около бедрото му докторите бяха поставили метална шина, като кафез, а счупеният му крак, по-точно бедрото му, бе скрито под дебел слой от гипс, закрепен с тел към една метална греда, опъната над него, сякаш се бе превърнал в някаква странна скулптура, оставена да съхне и да се втвърдява. Кожата му си оставаше все така бледа като гипса, а когато с мама влизахме в стаята му, за да го видим, той само ни мърмореше нещо, като че ли бълнуваше на сън, и едва ли разбираше за присъствието ни. Лицето му бе посърнало от умора и изтощение. Веднъж дойде докторът заедно с една сестра, за да му постави инжекция. Беше същият лекар, който се бе грижил за мама, когато я ухапа змията. Очите му се плъзнаха по корема на мама и за миг просветнаха, сякаш те двамата имаха някаква своя обща тайна, свързана с подуването на корема й.

— Надявам се, че сте добре? — заговори я той със своя изискан италиански, сетне пое спринцовката от подноса, който сестрата държеше до него и я напълни с малко прозрачна течност от една ампула.

Но майка ми побърза да го отведе настрани.

— Необходимо ли е да го тъпчете с всичките тези лекарства? Вижте, той вече не ни познава. Дори не се досеща, че аз съм неговата дъщеря.

Ала докторът отметна одеялото на дядо ми и с чевръсто движение заби иглата на спринцовката в меката тъкан на бедрото му.

— Костта на крака му е натрошена като стъкло — обясни й той, след като привърши с манипулацията. — Ние направихме каквото можем, но все още са останали дребни частици от костта, които се раздвижват при всяко вдишване. Знаете ли какво ще чувствате, ако такива частици се отъркат о някой нерв? — Той остави спринцовката обратно на подноса, държан от сестрата. — Ще е като да режат плътта ви с остър нож.

— Той през целия живот е живял с болките си — отвърна ми майка ми. — По-скоро предпочитам да го боли, отколкото да го гледам такъв.

— Може би сте малко по-себична от останалите — хладно отбеляза докторът.

Веднъж, по време на поредното ни посещение в болницата, дядо ми ме извика по име, а майка ми махна с ръка да седна на ръба на леглото до него.

— Виторио — зашепна дядо ми, като пое ръката ми в своята и я стисна немощно. Но дланта му бе много изпотена и лепкава, та аз побързах да издърпам моята веднага щом пръстите му се отпуснаха.

Докато дядо ми още беше в болницата, вкъщи започнаха да пристигат писма от Америка. Отначало дойдоха само няколко, но скоро започнаха да идват почти ежедневно. Пощальонът Силвио ги връчваше на майка ми всеки ден с все същото стеснително свиване на раменете. Всяко от писмата беше надписано с ужасно нечетливия почерк на баща ми. Беше се случило неизбежното: някой бе наговорил отровни думи в ухото на баща ми. Беше плъзнала мълвата от някой негов приятел или роднина или пък от някой от пратениците, които редовно пътуваха от Кастилучи и Вале дел Соле за Америка (пък и в самото село Вале дел Соле вече имаше трима заминали за Америка след празника). И тя, мълвата, най-после бе стигнала до баща ми, беше разкъсала мистерията, в която бе забулен животът на баща ми там, отвъд океана; а сега той изпращаше гневни писма, като майка ми всеки път ги четеше с широки разтворени очи, преди да ги смачка и запрати в огъня. „Той е полудял“, мърмореше тя и през останалата част от деня от нея струеше мълчалива, но едва сдържана ярост. Много добре знаех, че в такива дни не биваше много да й се пречкам пред краката. Все се надявах скоро след това тя да седне до масата в кухнята, за да му напише отговора така, както тя си знаеше, след което ще ме изпрати за пощенски марки в магазинчето на Ди Лучи, а накрая ще трябва да отида и до пощенската кутия пред пощенската станция. Но този път чух писалката й да дращи по хартията чак късно през нощта. А на сутринта тя стана по-рано от обичайното и замина за Рока Сека. Но не разбрах какво си бе наумила.

Когато най-после дядо ми се върна у дома — пренесоха го до селото в каросерията на камиона, разнасящ пощата, кракът все още бе скован в металния кафез, а бедрото му — гипсирано. Изглежда унесът, в който бе прекарал дните в болницата, бе започнал леко да се прояснява.

— Ще изгния в това легло! — провикна се той от спалнята си. — Ще умра и ще изгния тук, така че по-добре още от сега ме спуснете в гроба!

Мускулите на лицето му обаче така и не се отпуснаха, вечно свити в гримаса, а очите му бяха зачервени от някаква инфекция, която бе пипнал в болницата и изглеждаше така, сякаш бе плакал. Майка ми му поднасяше храната върху една дървена поставка, която дърводелецът бе сковал тъй, че да стои над леглото му. Всяка вечер мама изпразваше гумената торба, която се пълнеше от една дълга пластмасова тръбичка, слизаща от слабините му. Приблизително на всеки два дни дядо ми викаше на майка ми с гневен, сърдит тон, при което тя затваряше вратата на спалнята му след себе си и слизаше след няколко минути от там с купчина ленени превръзки в легена.

— Станал съм като някое бебе — оплакваше се той. — Вече съм на шестдесет и шест години, а дъщеря ми трябва да ми сменя пелените.

Но след месеците, прекарани в тъй тягостна тишина, ругатните на дядо ми като че ли ми се струваха едва ли не успокояващи. Като буря, която внезапно бе помела това, което доскоро ни застрашаваше много повече. А пък майка ми също си възвърна своя дар слово, благодарение на почти непрестанното заяждане между нея и дядо. Главната тема бяха писмата от баща ми, които продължаваха да прииждат като поток в къщата ни. В дядовата спалня ежедневно се водеха дълги спорове. Често се случваше напрежението да наближи критичната точка, но като че ли никога не я прекрачи. Споровете в крайна сметка приключваха с възцаряването на същата онази напрегната тишина, която от толкова време ме измъчваше, но все пак бе по-успокояваща след стихването на разразилата се буря, отколкото преди нея.

— Той вече сам не знае какво иска! — негодуваше майка ми. — Един ден ме заплашва, че ще се върне, за да ми извие врата, а на следващия, че ще ме нареже на парчета и с тях ще нахрани кучетата, а пък на по-следващия иска да потегля за Америка още с първия параход. Миналата седмица ми изпрати писмо, което да предам в посолството в Рим, за да получа виза. Като че ли мога в сегашното си състояние да пропътувам половината свят. И то за какво? За да се сблъскам там със същата идиотщина, която съм принудена да понасям тук!

— Как можеш да говориш така, Кристи? Идиотщина ли? И кой, според теб, е идиотът тук? Имаш късмет, ако той не ти спука главата от бой и не те изхвърли на улицата!

— Тогава вървете по дяволите всичките вие! Аз пък ще отида в Рим, Неапол, където и да е…

— А, чудесно! Ще скиташ като циганка. А от какво ще живееш, с онези жалки няколко хиляди лири, които си спестила от парите, които той ти изпрати? Защото, кълна се в гроба си, от моите пари пукнат грош няма да докопаш. А като ще трябва сама да се грижиш за две деца, няма да ти остане друг избор, освен да станеш уличница. Безсрамница!

— А, да, а пък той там сега сигурно не спи с всяка уличница в Америка, но аз съм била безсрамницата? Жените прекалено дълго са се свивали. Все те са били унизяваните и пренебрегваните, защото са се оставили на мъжете да ги тъпчат и подритват като добитък, а после припадат от щастие, ако мъжът се върне у дома и ги натупа едно хубаво!

— Браво, браво! А пък ти, като някоя комунистка, си решила да промениш всичко това. С твоя приятел комунист, на всичкото отгоре чужденец, който не е нищо повече от един страхливец и просяк. Да, ти все си мислиш, че съм сляп, но аз зная всичко за него. А къде се е скрил сега, този твой приятел комунист? Хайде, върви, върви в Рим, върви в Америка, върви по дяволите, ако щеш! Махай ми се от главата и само ме остави да умра спокойно. Ще продам къщата на някой богаташ от Рим, за да я ползва като лятна вила, или пък ще я изгоря до основи и ще подклаждам огъня със собствените си кости, както и с костите на прадедите ми, които толкова са се трудили, за да я построят!

От тези ожесточени спорове и ругатни започнаха да ме спохождат странни видения. Най-внезапно ми се привиждаше баща ми, изведнъж появил се на прага на коридора, за да изпълни някакво неописуемо жестоко наказание. Или пък виждах, съвсем ясно, как майка ми и аз бродим из улиците на Рим или Неапол като просяци. После ненадейно се озовавахме на палубата на някакъв кораб, който ще отплава към мрачното ни бъдеще, очакващо ни отвъд океана. Но няколко седмици след завръщането на дядо ми от болницата пристигна последното писмо от баща ми, което като че ли тежеше доста повече от предишните.

— Той си въобразява, че още сме в мрачното средновековие — възмутено изрече майка ми в деня, в който пристигна тежкият плик, — когато жените посред нощ са захвърляли бебетата си в задния двор на манастира и са ги оставяли там да умрат от студ. Нека да носи плод в корема си девет месеца, пък да видим дали после ще мисли така.

— Ще направиш каквото той ти нарежда — каза дядо ми. — Сиропиталищата и днес са пълни с изоставени незаконородени бебета като твоето, така че не си въобразявай, че си някакъв специален случай. Не искам това копеле да живее под моя покрив!

Сега в нашата къща се наложи някакво неспокойно примирие. Като че ли въпреки опасенията на майка ми нещата щяха да се уредят. Това, което тя носеше в корема си — „онова копеле“, както ядосано го наричаше дядо, а пък аз с ужас си представях бебе със змийска глава, както ме бе предупредил Алфредо — щеше да бъде предадено на сиропиталището в Рока Сека, така че занапред нямаше да се тормозим нито от опасенията за внезапното пристигане на баща ми, нито от притесненията около нашето заминаване при него. Постепенно в нашия дом започна да се налага някаква по-спокойна атмосфера. Майка ми още се държеше — както винаги — презрително-надменно с другите селяни, но вече свободно се движеше навън, а пък нашите съселяни повече не я отбягваха, както доскоро бяха свикнали. Само й кимаха за поздрав и си продължаваха по пътя. Освен това наближаваше краят на март. Последният ден от този месец бе определен от комитета за датата на избора на новия ни кмет. Един ръчно изписан плакат обявяваше това решение от предната стена на кръчмата на Ди Лучи. Малко преди тази дата неколцина от старците в селото започнаха все по-често да посещават дядо ми в спалнята му, за да обсъждат разни стратегии и политики до късно през нощта.

Но аз вече знаех, че хората във Вале дел Соле могат да имат не по едно, а по няколко лица.

— Още си вири носа, като че ли е кралица! — чух един ден Мария Майале да мърмори в магазинчето на Ди Лучи. — Като Дева Мария! Кой знае пък, може да е заченала непорочно.

— А може би прилича повече на другата Мария, на Мария Магдалена — отвърна Ди Лучи.

— Ще видим какво ще стане, когато мъжът й се върне. Главата ще й счупи от бой. Всички помним какъв е див и буен, същият като баща си. И тогава тя най-сетне ще проумее колко й е било добре да е тук сама, без него.

Но и други скандали ставаха, при това по-загадъчни, отколкото изглеждаха на пръв поглед. Като че ли изборите бяха пробудили неподозирано силни емоции в селото. Партията на дядо ми бе избрала за свой кандидат Алфредо Мастроантонио — бившият председател на комитета за празника, който трябваше да замени дядо ми. Но този път изборите нямаше да бъдат решени лесно, както е било по времето, през което дядо ми е бил кмет. Комунистите също излъчиха свой кандидат — Пио Даньело, син на Анджело Червения, който всяка вечер събираше сподвижниците си в една барака на площада. Лицето му всеки път беше много развълнувано, докато обясняваше на селяните как правителството в Рим все ги пренебрегвало, още от края на войната, защото никой в селото не смеел гневно да надигне глас. Отначало нашите съселяни не му обръщаха много внимание, може би понеже приемаха за нормално, за нещо дадено, че правителството в Рим е забравило за съществуването им. Пък и каква полза имаше да се питаш може ли да бъде другояче? Но вечер след вечер тълпата около бараката на Пио Даньело ставаше все по-многобройна. Докато Алфредо Мастроантонио не изнасяше речите си на площада, а в задната стая на кръчмата на Ди Лучи. Той видимо започна да се тревожи за изборните резултати. Един ден всичките стени по „Сан Джузепе“ осъмнаха облепени с негови плакати, които били отпечатани в Рока Сека — нечуван разход за онова време. От всеки от тях ни гледаше неговото червендалесто, бузесто лице, опънато в напрегнат опит за усмивка. Но въпреки плакатите селяните продължаваха да се тълпят около бараката на площада, заслушани в гневните речи на Пио Даньело, който благодарение на нарасналия интерес към него ставаше все по-дързък в изобличенията си за това кой е главният виновник за нищетата в нашето село.

— Да не би да си въобразявате, че той ще плати? Той бе първият, който ги приветства. И ви обещаваше, че ще бъдат прокарани нови пътища! Че ще има електричество! И накрая викаше: Да живее Дучето! И ви плашеше, че комунистите живи щели да ви изядат! Но къде са пътищата? Къде са електрическите лампи? Продаде ни на дявола за петдесет лири, и то, защото хората са като овце и са им нужни двадесет години, за да прогледнат. Затова сега няма да видите Алфредо Мастроантонио да обикаля и да чука от врата на врата. Той може да е конски задник, но не е идиот. Много добре знае, че старият кмет ни продаде.

Колкото повече наближаваха изборите, толкова повече оредяваха посещенията на селските първенци при дядо ми. Отбиваха се само неколцина от най-преданите му почитатели, за да мърморят съчувствено, докато дядо ми споделяше с тях все по-злъчните си нападки.

— Казвам ви, че селото ни ще отиде по дяволите. Даньело е лъжец и страхливец. Какво направи той през войната? Ще ви кажа какво стори: скри се в миша дупка там горе, в планината още в същия ден, когато му дойде повиквателната за армията. Ако тогава имах поне наполовина от ума, който имам днес, щях да го предам на властта. А сега се прави на голям герой, и то само защото половината от братовчедите му ги избиха през войната. Затова сега къщата им остана само за него. Но и Мастроантонио не е по-добър, този пусти глупак. Него можете да го купите само с дребните монети, търкалящи се из джобовете ви.

Към края на февруари за майка ми пристигна още едно писмо. Но този път то бе надписано със светлосиньо мастило и с дребен, спретнат почерк, а не от грубата ръка на баща ми. Мама веднага отнесе писмото горе в стаята си и затвори вратата след себе си. По-късно, когато се качих горе при нея, я заварих да тъпче някакви дрехи в един плетен кош.

— Утре рано ще тръгна за Рим. Ще остана там за няколко дни — рече тя. — Ще доведа Марта да се грижи за теб и дядо ти.

Отвори чекмеджето на писалището, разрови някакви хартии, грабна част от тях и натъпка в коша при дрехите.

— Не искам Марта да идва — възразих аз.

— Моля те, Виторио, не започвай пак. Имам една много важна работа, за която трябва да се погрижа.

Същата вечер, когато майка ми занесе вечерята на дядо ми в спалнята му, аз успях да подслушам откъслеци от разговора между тях:

. — Ако искаш да знаеш мнението ми, той е също толкова глупав колкото теб — каза дядо ми. — Трябваше все пак да изчакаш, но ти решаваш какво да правиш. Но трябва само да знаеш, че той няма да приеме това дете в къщата си.

— И това ще го уредим — отвърна майка ми. Думите й сега обаче бяха някак си странно кухи, като мъртви, сякаш не говореше тя. — Говорила съм с леля Лучия. Всичко е уредено. Но искам на никого да не казваш, докато не се върна.

— Че какво значение има това? Ето, че сега ти си се загрижила за опазването на тайната. А трябваше да помислиш за това преди много месеци. Аз трябваше още тогава да те заставя да се махнеш от тук.

— И пак щеше да бъде както сега — възрази майка ми. — Всички щяха да научат.

— Не. Ето, това доказва колко си глупава, Кристина. Показваш срама си по улицата и принуждаваш хората да ни сочат с пръст. Но каквото си сторила, сторила. Вече е свършено. Може би Господ ще ти прости за това, но няма начин хората да ти го простят.

— Моля те, не започвай пак.

По-късно, когато вече бях в леглото си, отново чух скърцането на писалката на мама по хартията. Но когато се промъкнах до вратата й, тя бързо скри в чекмеджето листа хартия, на който пишеше нещо.

— Какво има? — раздразнено ме попита тя. — Нали си беше легнал?

— Защо ще ходим в Рим?

Тя първо си пое дъх, за да не се подаде на раздразнението. След миг–два като че ли гневът й спадна, притегли ме към себе си и ме сгуши между коленете си.

— Бедният Виторио. Никой нищо не му казва. — Обгърна ме с ръцете си и аз видях, че малко й оставаше да се разплаче. — Ако ти кажа, ще ми обещаеш ли, че ще го пазиш в тайна?

— Да.

Мама ме претегли още по-плътно към себе си и притисна бузата си о моята.

— Ще трябва да напуснем това село, Виторио — прошепна ми тя най-накрая. — След няколко седмици ще потеглим за Америка.