Нино Ричи
Житията на светците (17)

Седемнайсета глава

Към Коледа отпуснатите рокли на майка ми започнаха да се издуват около кръста й, заради което висяха като палатки над глезените й. С всеки изминал ден напрежението в нашата къща все повече се сгъстяваше, сякаш нейното подуване беше мерило за тази промяна. И тогава, точно на връх Коледа, сутринта, дядо ми най-неочаквано наруши мълчанието си, което вече траеше поне от два месеца.

— Облечи се — заповяда той на майка ми. — Трябва да дойдеш в църквата.

Майка ми нищо не му отвърна, само го изгледа учудено.

— Съвсем е полудял — промърмори тя, когато дядо ми отиде в стаята си да се преоблече; но само след миг тя изведнъж престана да търка, избърса ръцете си в престилката и се запъти към нейната стая.

Аз пръв успях да се облека и останах да чакам край кухненската врата, издокаран в неделния си костюм, с грижливо лъснати черни обувки, загледан надолу по улицата. Сутринта беше студена, но ясна и кристално свежа. Селото ни беше с нова бяла премяна заради снега, който бе навалял през нощта; от студа ме заболяха глезените и китките, а пък костюмът ми вече ми бе отеснял, защото ми го бяха купили преди около две години, ама тази година не ми го смениха с нов от магазина в Рока Сека, както се бях надявал. Накрая църковната камбана заби празнично, със страховита, от нищо неограничавана сила, а звуците отекваха кристално ясно в мразовитата зимна утрин, разтърсвайки въздуха в цялата долина с екота си. Камбаната бе покрита със слой от чисто сребро; разказваше се, че през войната тогавашният свещеник — предшественик на падре Николо — заповядал да зацапат камбаната със сажди, за да не я плячкосат германците, само че — според майка ми — оттогава падре Николо нито веднъж не се сетил, че тя отдавна трябвало да бъде почистена и лъсната. Но странно… тази сутрин камбаната бе лъсната до блясък, величествено издигаща се на камбанарията, защото в нея се отразяваха ослепително слънчевите лъчи, сякаш посребряваше въздуха с чистия си кристален звън.

Дядо ми най-после се появи от стаята си с меката си шапка и провисналия си костюм от рипсено кадифе, окачил всичките си медали в редица над джобчето на гърдите си. Сребърните и бронзовите медальони бяха току-що лъснати. Показа се през вратата и огледа улицата, мръщейки лице на силната светлина.

— Да тръгваме — рече най-после той.

Но вратата на мамината стая сега се открехна и майка ми се появи на най-горното стъпало, само че сега не облечена в някоя от разпуснатите си рокли, а с бяла блуза и черна пола, която беше здраво пристегната около кръста й, така че подуването й стърчеше много по-малко. През раменете се бе загърнала с бял шал, косата й се спускаше на дълги къдри, а на лицето й бе изписана сериозност и твърда решителност; очите й внезапно, за пръв път от много месеци насам, се бяха изпълнили с живот, сякаш бяха уловили блясъка на слънчевата светлина и я разпръскваха като от стъкло.

Навън слънцето вече бе започнало да топи падналия през нощта сняг. От стрехите на къщите се стичаха кристалночисти капки, като образуваха ледени висулки по козите рогове, заковани от селяните над портите, за да пазят къщите от зли сили. Сега камбаната спря да бие, но селяните продължаваха да се струпват на площада. Зад нас изскърца една врата и улицата се изпълни с познатите шумове. Чуха се сърдити подвиквания и бебешки плач — това бе семейство Мастронардис, явно закъсняващо за началото на литургията. Но макар да тръгнаха по-късно от нас, те скоро ни застигнаха и задминаха, защото дядо ми заради крака си не можеше да крачи бързо. Направи ми впечатление, че щом се изравниха с нас, гласовете им притихнаха. Извърнаха се от нас, дори отклониха погледите си, като само промърмориха едва чуто някакви поздрави, на които дядо ми отговори доста сдържано.

Ние бяхме последните от всички, дошли за коледното богослужение. Църквата днес бе запълнена до предела си, като отвън все още имаше напиращи да влязат богомолци, но все пак на предната скамейка хората пазеха няколко места за дядо ми — това бе негова неписана привилегия, която никой не дръзваше да му отнеме. В един момент семейство Мастронардис, вече изкачило стъпалата пред църквата, също се скри от погледите ни, а когато ние най-после се добрахме до площада, стъпките ни отекнаха необичайно шумно по снега. Всичко наоколо ми се стори пусто и голо, оголените дървета на брега на реката се сведоха към нас като смълчани магьосници, разпръскващи кристалночистите си капки долу по топящия се сняг.