Ед Макбейн
Изборът на убиеца (8)

ОСМА ГЛАВА

„Ригъл Олдсмобил“ се намираше в квартал Ривърхед^[1]. Всъщност в тази част на града нямаше устие, нито дори река. По времето на старите холандски заселници цялата горна част на Изола била собственост на някой си Риерхерт. Земите на Риерхерт били хубави, макар и донякъде каменисти. По-късно Риерхерт продал част от земите си на общината, други й подарил, докато постепенно всички те станали градска собственост. Името Риерхерт е трудно, за произнасяне, така че Риерхерт се превърнало в Ривърхед още преди 1917 година, когато всичко, дори бегло звучащо като тевтонско, престанало да се радва на уважение. В интерес на истината, в Ривърхед все пак имаше вода. Става дума за един поток, на който обаче не му викаха Потока, а Езеро Пет Мили. Не беше широко пет мили, нито пет мили дълго, нито се намираше на пет мили от някоя забележителност. Беше просто поток, наречен Езеро Пет Мили, разположен в квартал, наречен Ривърхед, където нямаше нито устие, нито река. Ривърхед спокойно може да обърка всеки.

„Ригъл Олдсмобил“ се намираше в сърцето на Ривърхед на авеню „Барбара“, под повдигнатата конструкция на магистралата. „Ригъл Олдсмобил“ имаше два отдела, по-скоро три. Лесно можеше да се сбърка и да се помисли, че отделите са само два, защото сградите бяха две. В едната обаче се помещаваха изложбеният салон за нови коли и автосервизът. Другата сграда бе приютила кантората за продажба на употребявани коли. Две сгради, три кантори. Объркваща работа. Като названието на Ривърхед.

Детективите Котън Хоуз и Стив Карела се интересуваха преди всичко от автосервиза на „Ригъл Олдсмобил“. Там завързаха разговор с един мъж на име Бък Мосли. Бък бе-ше целият омазан в масло. Когато детективите пристигнаха, той тъкмо бе започнал; да сменя един диференциал. Бък не си падаше много по разговорите. Силата му бе в ръцете и на повечето монтьори им беше направило впечатление, че той предпочита да разговаря с колите. Не му се сърдеха за титлата „старши механик“, защото знаеха, че е най-добрият автомонтьор в „Ригъл“. Малко хора умеят да разговарят с автомобила. Още по-малко получават от-говор. Бък можеше да върши и двете. С хората се държеше различно — някак сдържано. С хора-, които освен това бяха и ченгета, Бък бе словоохотлив като стрида.

— Нали вие отговорихте на нашето циркулярно писмо? — попита Хоуз.

— Ъхъ — отвърна Бък.

— Мислите, че „Додж“-ът, модел четирийсет и седма, е боядисван при вас, нали?

— Ъхъ.

— В какъв цвят го боядисахте?

— Зелен.

— Какъв оттенък?

— Бутилков.

— Тъмен?

— Ъхъ.

— Кога стана това?

— Преди три седмици — каза Бък и с това изречение се квалифицира за рекордите на Гинес като най-речовит лектор.

— Кой го поръча?

— Един мъж.

— Знаеш ли как се казва?

Бък кимна с глава към канцеларията. И тръгна натам. Хоуз и Карела го последваха.

— Не му позволявай много да говори — прошепна Карела. — Ще вземе да се умори клетият.

Хоуз се ухили. В канцеларията Бък проговори едва след като намери копие от фактурата.

— Тук — каза той и го подаде на Карела.

Карела огледа фактурата.

— Чарлс Фетерик — каза. — Познаваш ли го?

— Не — каза Бък.

— Ей така, идва от улицата и прави поръчка? — попита Хоуз.

— Ъхъ.

— Колата да не е била катастрофирала?

— Не.

— Или крадена?

— Проверих, списъка — разприказва се Бък.

— Искал е само да я пребоядисат — каза Хоуз. — Странна работа.

Карела отново погледна фактурата.

— Може да фигурира в друг списък с откраднати коли и това да е наложило пребоядисването. „Боксър“ номер сто двайсет и седем. Не е далеч. Дай да го преслушаме.

— Дали да не проверим преди това дали няма досие?

— Защо?

— Бих искал да знам при какъв човек отиваме-отговори Хоуз.

— Докато проверяваме, той може да отпраши за Калифорния — възрази Карела. — Дай по-добре да го преслушаме, докато знаем къде е. Ако е посочил истинския си адрес.

— Както кажеш — рече Хоуз и се обърна към Бък. — Много ви благодарим.

— Няма защо — отвърна Бък и разговорът приключи.

Стив Карела оживя този ден само по чудо. Когато всичко приключи, можеше да благодари на Котън Хоуз за избегнатия непосредствен допир с черния ангел. Когато обаче всичко приключи, той не беше настроен да благодари на Котън Хоуз.

— Мамка ти, мръсно копеле! — каза му вместо това, макар че и Хоуз бе отнесъл своята дажба цицини и да лежеше проснат по гръб върху една стълбищна площадка.

Бяха излезли от „Ригъл Олдсмобил“ в дванайсет без десет по обяд. Хоуз поиска първо да обядват някъде. Карела настоя преди това да спипат Фетерик. Хоуз отстъпи.

Жилищните блокове от двете страни на улица „Боксър“ бяха може би за предпочитане пред тези, които се срещаха в района на 87-и участък. Къщите в района на 87-и участък обикновено имаха само студена вода и се отопляваха с нафтени печки. Последните бяха причина пожарната команда в района да бъде най-натоварената в града и да се отзовава годишно на около 2500 обаждания, най-често през зимата. Къщите на ул. „Боксър“ имаха парно отопление. Като се изключи този факт, разликата между тях не беше кой знае каква. Жилищата под наем са си жилища под наем.

А ченгетата са си ченгета. Свикнали са с жилищни блокове. Свикнали са да влизат в мъждиво осветени входове и да оглеждат разбити пощенски кутии. Свикнали са с кофите за боклук, наредени една до друга на партерния етаж, и с тесните стълбища, водещи към коридори, от двете страни на които са наредени апартаменти под наем. Свикнали са с миризмата на тези апартаменти и с техните звуци. Жилищният блок, в който живееше Чарлс Фетерик, крадец, не се отличаваше е нищо от останалите жилищни блокове по света. Името на Чарлс Фетерик, крадец, фигурираше върху разбита пощенска кутия. Номерът на апартамента, изписан върху малкото бяло картонче, бе 34. Котън Хоуз и Стив Карела, детективи, започнаха да се изкачват по стълбите към третия етаж с надеждата да заловят Чарлс Фетерик, крадец.

На площадката на втория етаж задминаха един старец. Старецът веднага разбра, че са ченгета. Разбра само като ги погледна. Застана на площадката и ги зяпна с любопитство, като се питаше кого ли са погнали.

На площадката на третия етаж Карела извади служебния си револвер. Хоуз го изгледа безстрастно и също извади своя, калибър 38. Чу как Карела щракна предпазителя и стори същото. В мрачния коридор откриха апартамент номер 34. Карела долепи ухо до вратата. Отвътре не долиташе никакъв звук. Той се отдръпна и опря гръб в отсрещната стена, готов да се изтласка от нея и да разбие бравата със стъпалото на левия си крак. Беше си спомнил, че Чарлс Фетерик е може би човекът, убил Роджър Хавиланд, като го бе блъснал в стъклото на една витрина. Беше си спомнил, че Роджър Хавиланд не беше дребосък и явно е била необходима доста голяма сила, за да бъде блъснат във витрината. Беше си спомнил също така, че има очарователна съпруга на име Теди и че няма намерение да я оставя вдовица. Затова именно неговият револвер бе със свален предпазител, стиснат в дясната му ръка. Затова беше заел позиция за разбиване на бравата-операция, която бе извършвал петдесет хиляди и шестдесет милиона пъти, откак бе станал полицай. Операция, която за него бе проста и банална като думите „Тук 87-и участък, детектив Карела на телефона“, които произнасяше, когато вдигнеше слушалката.

Когато Хоуз взе, че почука на вратата, Карела премига.

Когато Хоуз, без да изчака отговор на своето почукване, обяви: „Тук е полицията, Фетерик, отваряй!“, Карела онемя. Той въпреки това щеше да разбие бравата с крак, ако от вътрешността на апартамента внезапно не се бяха разнесли изстрели, ако вратата не се беше разхвърчала на трески и ако куршуми не бяха започнали да свистят край ушите му и да се забиват в стената, на която се беше облегнал, откъртвайки едри парчета мазилка. Тогава престана да мисли за каквото и да е, освен ЗАЛЕГНИ! Просна се на земята с пистолет в ръка; тогава вратата се отвори и Чарлс Фетерик, или който, по дяволите, се намираше в апартамента, се подаде от вратата и стреля още веднъж, а Хоуз го зяпна с отворена уста, при което Фетерик — или който, по дяволите, се измъкваше от апартамента, — без да каже дума, халоса Хоуз по главата с пистолета си. Хоуз инстинктивно вдигна ръка към сцепеното си слепоочие, от което бликна кръв и се стече в окото му. Тогава Фетерик — или който, по дяволите, размахваше този пистолет — фрасна още веднъж с него Хоуз и му разкървави носа и го блъсна така, че той се строполи заднишком върху Карела, който тъкмо се опитваше да се прицели така, че да не улучи високото метър и осемдесет и пет туловище на Хоуз. Хоуз рухна като чувал с картофи. Точно върху дясната ръка на Карела, та заклещи пистолета. Фетерик — или който, по дяволите, беше обут с обувки четирийсет и четвърти номер — ритна Хоуз по лицето, при което му сцепи устната, и побягна надолу по стълбите. Докато Карела успее да отмести Хоуз от себе си и да се изправи, Фетерик вече беше на улицата и вероятно бе успял да се отдалечи поне на осем преки разстояние. Карела се върна при Хоуз. Там, където допреди няколко секунди се беше намирала главата на Карела, имаше дупки от четири куршума. Хоуз лежеше на пода с лице като кайма, с бликаща отвсякъде кръв.

— Мамка ти, мръсно копеле — каза Карела. — Добре ли си?