Ед Макбейн
Изборът на убиеца (6)

ШЕСТА ГЛАВА

Начинът, по който беше убит детектив Роджър Хавиланд, може да се нарече особен.

Много хора, в това съм сигурен, не биха нарекли убийството особено, независимо от начина, по който е извършено. А и убийството на Роджър Хавиланд не беше особено в смисъл на странно. По-скоро чудновато. За това поне нямаше две мнения. Тези, които познаваха Роджър Хавиланд, бяха принудени да го признаят.

Не беше лесно да си Хавиланд.

Едър мъж, ако за вас метър и деветдесет ръст и сто килограма тегло означава едър. А може и да не сте съгласни. Много мъже биха определили това като среден ръст и тегло и не малко жени искат мъжете им да са скроени по размерите на Примо Кариера^[1]. Може да сте съгласни с тях. Може за вас Хавиланд да е дребосък.

За ченгетата от 87-и участък той беше много едър, но това се дължеше на факта, че го бяха виждали в действие. Нямаше как да не забележиш Хавиланд в действие. Умираше да използва ръцете си. Той просто обичаше да удря хората. От друга страна, може и да не му е било приятно, но тъй като постоянно биеше някого, оставяше у околните впечатлението, че му доставя удоволствие.

Ченгета като Стив Карела и Бърт Клинг не намираха нищо странно във факта, че на Хавиланд му прави удоволствие да бие хората. Знаеха защо го прави. Не одобряваха, но знаеха причината. Беше им крайно несимпати-чен. Нямаше ченге от 87-и участък, униформено или цивилно, което да изпитва симпатия към Хавиланд. Всички съжаляваха, че е убит, но не защото им беше симпатичен. Просто не им беше приятно, когато убиваха ченгета. Това ги караше да се замислят дали да не се преквалифицират на водопроводчици или бармани.

Имаше обаче време, когато Хавиланд беше добър полицай. Това е самата истина. Всички — и Карела, и Майер, и лейтенант Бърнс, и много други ченгета от 87-и участък си спомняха времето, когато Хавиланд още не беше се превърнал в бик^[2].

Превърна се в Хавиланд бика по различен начин от Карела или Клинг. Превърна се в същински бик. Бик, който пръхтеше, хъркаше, пърдеше и ровеше пръстта като същински добитък. Хавиланд се превърна просто в бик.

Това стана, защото той реши, че е неизгодно да бъдеш мил, приветлив, симпатичен и усмихнат полицай. Имаше основания да стигне до този извод.

Веднъж се разхождаше из града, без да пречи никому, когато внезапно забеляза уличен бой. Тълпа момчета недвусмислено имаше намерението да смаже от бой едно симпатично, усмихнато, миловидно дете. Хавиланд реши да се покаже герой. Децата, които с удоволствие щяха да се задоволят о напердашването на член на конкурентна банда, решиха, че ще е далеч по-забавно да претрепят от бой Роджър Хавиланд. Той вече беше извадил служебния си револвер и бе дал няколко учтиви изстрела във въздуха, за да разберат всички, че Законът се е явил. Едно от момчетата, не дотам впечатлено от Закона, фрасна Хавиланд по китката с оловна тръба и му изби пистолета. Тогава и другите се включиха в концерта и изпълниха върху главата и тялото на Роджър Хавиланд цяла симфония от удари, като между другото успяха да натрошат ръката му на четири места. Освен това префасонираха лицето му на половинка мляно месо — „ако обичате да ми го минете два пъти през месомелачката, много ви благодаря“.

Счупената ръка болеше. Адски болеше. Болеше повече от адски, защото на лекарите им се наложи да я чупят отново, тъй като първия път не била зараснала добре. Хавиланд току-що бе станал детектив трета степен и се опасяваше да не го уволнят поради негодност заради счупената ръка. Не го уволниха. Ръката му зарасна. Той отново беше здрав и читав, ако не се брои странното разместване в мозъка му. То се дължеше на коренната преоценка, която бе направил на самарянските си действия. Никое ченге от 87-и участък не би оживяло дълго, ако не знаеше как се противодейства на оловна тръба, бейзболен стик, гаечен ключ, дръжка на метла или какво да е друго домашно произведено оръжие. Хавиланд също умееше да противодейства на оловна тръба. За пръв път обаче му се случи да го бият при опит да помогне. Хавиланд дори остана с впечатлението, че момчето, което се бе опитал да спаси, бе сред тези, които го ритаха, след като падна на земята. Не може да се постъпва така с милостив самарянин. Не може да се постъпва така дори с немилостив самарянин.

Докато лежеше в болничната стая, Хавиланд преосмисли действията си оттук нататък. Ако го питаха вече него, всички да си ебат майките. И бащите им да си ебат майките. Целият свят да си ебе майката. Само той, Роджър Хавиланд, нямаше да си ебе майката. Отсега нататък щеше да е центърът на вселената, Негово Хавиландско Величие. Всички останали да си ебат майките насред осветената витрина на най-големия универсален магазин в Ню Йорк.

Жалко.

Заради това, което пет-шест момчета сториха на Хавиланд преди доста време, впоследствие пострадаха много хора.

Разгледаме ли обаче поведението му от друг ъгъл би могло да се каже, че ако Хавиланд имаше достатъчно пипе в главата си да се придържа докрай към нововъзприетите си принципи, и сега да е жив. Това им е лошото на хората — у всеки ще откриеш поне грам човеколюбив. Ако Хавиланд си беше останал докрай долнопробен мръсник, нищо нямаше да му се случи. Ама не, пак му се при-щя да се прави на благороден.

Затова именно можем да наречем смъртта му особена.

Беше излязъл от участъка в десет и трийсет и пет. Каза преди това на Карела и Хоуз, които работеха с него, че излиза да огледа улиците. Всъщност щеше да пие чаша кафе, а сетне да се прибере у дома. Щом се прибереше, щеше да позвъни на Карела и да му каже: „Всичко е наред. Тръгвам си за вкъщи.“ Когато човек е поработил повечко време в полицията, бързо усвоява тези номера.

Бе приятна тиха вечер и Хавиланд, само защото му се искаше да вземе малко въздух, преди да влезе в метрото, реши наистина да се поразходи. Не си търсеше белята. Хавиланд бе от тези ченгета, които съзнателно избягват разправиите. Ако се стигнеше до разправии, той нямаше да избяга от тях. Обаче сам да ги търси? Как не. Не и Хавиланд. Той предпочиташе да остави тази работа на героите. Светът бе фрашкан с герои.

Улиците в района на 87-и участък бяха приятни. Нямаха нищо общо с хората, които живееха в него. Хавиланд мразеше хората по улиците в района на 87-и участък. Ако го питаха него, всички италианци да си ебат майките. И всички пуерториканци да си ебат майките. И всички чернилки да си ебат майките. Изобщо цялото човечество да си ебе майката. Всички освен Негово Хавиландско Величие.

Понякога улиците са просто тихи, спокойни и можещ да усетиш пулса на града, особено в една почти лятна нощ като тази, когато небето е, кажи-речи, черно и на него виси месечина като пъп на курва. В такава нощ можеш да усетиш и уханието на града. В нощ като тази Хавиланд може би си спомняше, че някога е бил роден в този град, че някога е играл по неговите улици и дори е бил влюбен в едно ирландско момиче на име Пеги Мълдун. Та ето каква беше онази нощ.

Вървеше си Хавиланд по улиците и не поздравяваше никого, защото всички да си ебат майките. Вървеше обаче с изправени плещи и високо вирната глава и с нещо като усмивка, макар и крива, върху едрото си месесто лице и се чувстваше добре, макар че му беше неприятно да признае това пред себе си.

В края на улицата имаше бакалия, собственикът на която се казваше Тони Ригатони, и всички му викаха Тони-Тони; Хавиланд реши да се отбие при него, за да му каже „добър вечер“. Не че Тони Тони му беше симпатичен. Просто нямаше да му навреди да размени две приказки с някого, преди да вземе метрото.

Именно тогава се случи особеното.

Като наближи бакалията на Тони-Тони, Хавиланд видя, че някой е седнал на тротоара пред магазина. Този някой бе добре облечен и изобщо не приличаше на бандит или на пиянде, а може би Хавиланд просто беше глътнал твърде много от опияняващия юнски въздух. Както и да е, Хавиланд не се приближи до човека с думите „Ставай, келеш“, което си беше обичайното за него. Приближи се бавно и небрежно и застанал пред витрината от армирано стъкло на бакалията, учтиво запита: „Добре ли сте, господине?“

Това му напомни за деня, в който Хавиланд реши да отърве момчето. Несъмнено му напомни, защото Хавиланд усети някаква вътрешна червена лампичка и ръката му рязко се отмести към кобура. Твърде късно обаче.

Човекът от тротоара стана със залитане и силно блъсна с рамо Хавиланд в гърдите така, че той полетя заднишком към стъклото на витрината. След това побягна.

Хавиланд не можеше да знае, че Тони-Тони лежеше премазан от бой зад тезгяха на бакалията си. Не можеше да знае, че младият човек бе нахълтал в магазина на Тони-Тони и го бе обрал и че Тони-Тони бе успял при излизането на крадеца да стреля по него с пистолета си калибър 22, който държеше под касовия апарат. Не можеше да знае, че веднага след това Тони-Тони бе изгубил съзнание вследствие на побоя и че младият човек от тротоара носеше в рамото си куршум калибър 22, заради който именно седеше на бордюра. Хавиланд не знаеше нито едно от тези неща.

Хавиланд знаеше само, че лети с гръб към витрината, изгубил равновесие. Знаеше само, че се удари в армираното стъкло и че то се пръсна край него на хиляди остри парчета. Усети остра болка и изкрещя почти със сълзи в гласа: „Мръсно копеле! Аз твойта мамица…“ И това беше всичко, което успя да произнесе. Това бе последната му дума.

Едно от парчетата стъкло бе срязало сънната артерия, друго се заби в гръкляна му. И това бе краят на Роджър Хавиланд.

Младият човек зави ъгъла, качи се в един „Додж“ модел 1947 година и отпраши. Една стара жена го видя как се измъква на две колела. Тя не обърна внимание на регистрационния номер на колата. След като колата изчезна, жената се наведе да огледа тротоара и премига, когато забеляза кръв по ръцете си.

Детектив Котън Хоуз бе посрещнат пред магазина от цяла тълпа баби. Веднага след тревожното обаждане той се раздели с Карела и скочи в патрулната кола. Излезе от нея и старческата тълпа с уважение му стори път, защото така повеляваше Законът, а Котън Хоуз наистина приличаше на негов блюстител. Яркорижата му глава се извисяваше над бабите, а белият кичур беше досущ като белега от мълния върху главата на капитан Ейхаб^[3]. Поне в изпълнението на Грегъри Пек.

Полицаят, застанал до вратата на магазина, се насочи към него. Не познаваше Хоуз и премига.

— Аз съм детектив Хоуз — представи се Хоуз. — Изпраща ме Стив Карела.

— Лоша работа — каза полицаят.

— Кое?

— Собственикът е пребит. В касата няма пукнат цент. Познаваш ли Хавиланд?

— Кой Хавиланд?

— Роджър Хавиланд. От нашия участък.

— Да, запознахме се — каза Хоуз. — Какво му има?

— Седи във витрината.

— Какво?

— Мъртъв е. — На лицето на полицая се появи крива усмивка. — Смешно, нали? Кой би повярвал, че нещо е в състояние да убие Хавиланд?

— Нищо смешно не виждам — каза Хоуз. — Разкарай тази тълпа. Собственикът вътре ли е?

— Тъй вярно, сър.

— Аз ще вляза, а ти провери дали няма свидетели и им запиши имената. Нали знаеш да пишеш?

— Ъ? Разбира се, че знам да пиша.

— Тогава почни да пишеш — каза Хоуз и влезе в магазина.

Тони Ригатони седеше на един стол, а до него бе застанал втори полицай. Хоуз се обърна първо към полицая.

— Обади се на Карела и му кажи, че става дума за убийство. Първоначалното съобщение беше за обир. Кажи му, че убитият е Роджър Хавиланд. И побързай.

— Слушам, сър — рече полицаят и излезе от магазина.

— Аз съм детектив Хоуз — каза Хоуз на Ригатони. — Не знам как се казвате, господине.

— Ригатони.

— Какво се случи, господин Ригатони?

Огледа лицето на бакалина. Който го беше бил, не познаваше милост.

— Той влезе в магазина — започна Ригатони. — Каза ми да изпразня касата. Аз му казах да върви по дяволите. Той ме удари.

— Какво използва?

— Ръцете си. Беше с ръкавици. През юни. Много ме би. През цялото време ме би. Като влезе, спусна щорите на вратата.

— Продължавайте.

— Заобиколи тезгяха и изпразни касата. Целия дневен оборот.

— Колко бяха?

— Двеста, триста долара, нещо такова. Мръсното копеле ги прибра.

— А вие къде бяхте през това време?

— Лежах на пода. Много ме би мръсното копеле. Краката не ме държаха. Като хукна да бяга от магазина, се надигнах. Държа един пистолет в чекмеджето под тезгяха. Двайсет и втори калибър. Имам разрешително, не се тревожете. Стрелях по него.

— Улучихте ли го?

— Май че да. Мисля, че го видях да пада. След това ми се зави свят и изгубих съзнание.

— Как стана така, че Хавиланд разби витрината?

— Кой, по дяволите, е Хавиланд?

— Детективът, който е счупил стъклото на витрината.

— Не знаех, че е бик. Не знам как е станало. Бях а безсъзнание.

— Кога се съвзехте?

— Преди пет минути. И веднага извиках ченгетата.

— На каква възраст беше този човек? За обирджията ми е думата.

— На двайсет и три — двайсет и четири години. Не повече.

— Бял?

— Бял.

— Какъв беше цветът на косата му?

— Рус.

— Очи?

— Не знам.

— Не забелязахте ли?

— Не.

— Как беше облечен?

— Със спортно сако и спортна риза. Без връзка. С ръкавици. Черни ръкавици.

— Имаше ли пистолет?

— Ако е имал, не го използва.

— Мустаци?

— Не, съвсем младо момче беше.

— Да сте забелязали белези от рани или по рождение?

— Не.

— Сам ли беше?

— Съвсем сам.

— Пеша ли си тръгна, или имаше автомобил?

— Не знам. Нали ви казах, бях в безсъзнание. Мръсното копеле почти ми строши ченето. Само да ми падне…

— Извинете, сър — обади се откъм вратата един полицай.

Хоуз се извърна.

— Да?

— Тук има една стара дама.

— И какво?

— Каза, че е видяла как човекът влязъл в една кола и потеглил.

— Ще говоря с нея — каза Хоуз и излезе от магазина.

— Ето я — посочи полицаят.

Хоуз погледна жената. От пръв поглед можеше да се направи заключението, и то без затруднения, че тя не е с всичкия си. Рядка бяла коса, която явно не си бе сторила труда да среши, откакто я бе пуснала да расте. По всяка вероятност не се беше къпала от времето на последния режим на водата в града. Наметнала се беше с опърпан зелен шал, а обувките на краката й вероятно бяха от внука й, който служеше във военновъздушните сили в Аляска. На шала си бе забола повяхнала червена роза.

— Това е Смахнатата Кони — прошепна една от жените в тълпата, сякаш за да затвърди подозренията му.

Щеше да му бъде тъй лесно да повярва, че е смахната.

Обаче дори в участък като 30-ия Хоуз бе успял да научи, че смахнатите на вид често са с всичкия си и са надеждни свидетели. Всъщност именно гражданите със сериозен и улегнал вид често се оказваха глупаци. Той внимателно измъкна старата жена от тълпата и я поведе към магазина, като я крепеше внимателно за лакътя, както би сторил със собствената си баба. Смахнатата Кони явно се наслаждаваше на новодобитата си слава. Вдигна към Хоуз поглед, сякаш са й назначили с него неочаквана любовна среща и още не е свикнала с късмета, който й е излязъл. Хоуз, усмихнат като ухажор, я поведе към един стол.

— Заповядайте, госпожо, седнете — каза.

— Госпожице — поправи го Смахнатата Кони.

— Ах, да, разбира се. Как се казвате, госпожице?

— Кони — отговори тя. — Кони Фицхенри. — Гласът й беше звънък, без задръжки. Изобщо не звучеше като глас на смахната.

— Госпожице Фицхенри — започна Хоуз с ласкателство в гласа, — един от полицаите ми каза, че сте видели как един човек е влязъл в кола и е потеглил. Правилно ли съм разбрал?

— А вие как се казвате? — попита Кони.

— Детектив Хоуз.

— Приятно ми е.

— И на мен ми е приятно. Правилно ли съм разбрал?

— Кое?

— Че сте видели един човек да влиза в кола и да потегля.

— Да, видях. Знаете ли на колко съм години?

— На колко години сте, госпожице Фицхенри?

— На седемдесет и четири. Имам ли вид на седемдесет и четири годишна?

— В никакъв случай не бих ви дал повече от шейсет.

— Наистина?

— Наистина.

— Благодаря.

— А този човек…

— Бягаше откъм ъгъла — каза Кони. — Влезе в една кола и потегли. Видях го.

— Имаше ли пистолет?

— Не, господине.

— Кое ви кара да мислите, че той е човекът, който е нападнал господин Ригатони?

— Не съм казала, че е нападал някого. Само казах, че го видях да се задава тичешком откъм ъгъла. После влезе в една кола и потегли.

— Ясно — каза Хоуз и реши, че все пак е сгрешил с първоначалната си преценка. Кони Фицхенри показваше всички признаци на първокачествена откачалка. — Все пак, госпожице Фицхенри, кое ви е накарало да решите, че този човек е подозрителен.

— Имам си основания — заяви Кони.

— Какви?

— Мои си основания.

— Да, но…

— Според вас този младеж ли е нападнал господин Ригатони?

— Всъщност опитваме се да…

— Как изглеждаше? — попита Кони.

— Ами…

— Каква е била косата му?

— Руса — отговори Хоуз.

— Тъй. А очите?

— Не знаем.

— А как е бил облечен?

— Със спортна риза без вратовръзка. Спортно сако. И с черни ръкавици — отговори Хоуз и се зачуди как стана тъй, че той се оказа разпитваният. Погледна Кони. А Кони мълчеше. — Е?

— Е какво?

— Та този ли е човекът, когото видяхте?

— Да, той е. Точно той.

— Браво! — каза Хоуз. — Вече имаме нещо.

— Знаех, че не му е чист косъмът, още когато потегли — каза Кони. — Хич дори не ми трябваше вашето описание.

— Как стигнахте до този извод?

— Ами защото кървеше. Целият тротоар на ъгъла е в кръв.

Хоуз даде знак на униформения полицай и той излезе от магазина, за да провери истинността на това сведение.

— Видяхте ли номера на колата?

— Да, видях го — каза Кони.

— Кой номер беше?

— А, не забелязах кой номер е. Забелязах само, че имаше номер.

— Каква марка и коя година модел? — попита Хоуз. — Разбирате ли за какво говоря?

— Разбирам, естествено. Сигурно си мислите, че хабер си нямам от такива работи? Не ви се вярва, че една седемдесет и четири годишна баба разбира от тези неща. Е, аз пък мога да назова марката и модела на всяка кола, която се движи по пътищата. Имам добро зрение. Зрението ми е единица, макар да съм на седемдесет и четири.

— Каква беше…

— Оная кола отсреща е „Буик“, модел петдесет и четвърта година. Другата зад нея е „Форд“ комби, модел петдесет и втора. Следващата е…

— Тогава каква беше колата, в която влезе мъжът? — попита Хоуз.

— Мислите, че не знам, нали?

— Мисля, че знаете. Просто ми се ще да ми кажете.

Кони се усмихна криво.

— Беше „Додж“, модел четирийсет и седма.

— Стандартно изпълнение?

— Да.

— С четири врати или с две?

— С четири.

— Какъв цвят?

— Зелен. Обаче не фабричен. „Крайслер“ не боядисва колите си с такова зелено.

— Какъв беше зеленият цвят?

— Почти бутилков. Тази кола е била боядисвана повторно. Не беше оригиналната боя.

— Сигурна ли сте?

— Мога да разпозная всяка кола. Много разбирам от коли. Никога не съм виждала кола от този модел да е боядисана в такъв цвят. При това много добре знам в какви смахнати цветове боядисват днес колите.

— Е, благодаря ви, госпожице Фицхенри — каза Хоуз. — Много ни помогнахте.

И той я поведе към вратата на магазина. Кони спря на прага, усмихна му се мило с кривите си зъби и се осведоми:

— Няма ли да попитате за адреса ми?

— За какво, госпожице Фицхенри?

— За да знаете къде да изпратите чека — отвърна тя.