Ед Макбейн
Изборът на убиеца (15)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Привършваха заподозрените и се увеличаваха задънените улици.

Натъкваха се на непробиваеми алибита и си късаха нервите.

Движеха се без посока и пилееха пари за телефонни разговори.

Преследваха убиец, чиято самоличност им бе неизвестна.

Въртяха се в омагьосан кръг.

 

Мъжът се казваше Артър Кордис. Беше касиер в банка. Бе познавал Ани Бун и бе излизал с нея. Когато детективите дойдоха при него и поискаха да разговарят, той се развълнува. Беше безупречно честен, но не му бе приятно двама детективи да влизат в банката и да искат да разговарят с него. Такова нещо нанася удар върху репутацията, а той не бе откраднал един цент през живота си.

Детективите имаха много уморен вид. Единият се казваше Карела, другият — Клинг. Карела беше дружелюбен като кобра, а Клинг изглеждаше на възрастта на Елвис Пресли. Тримата седнаха до бюрото на един от директорите. Кордис се чувстваше неловко. Крайно неловко. Като престъпник, макар че никога нищо не бе откраднал. Просто си беше такъв. И един кламер да се изгубеше, той се чувстваше виновен, нищо че друг го е взел. Такъв си беше Кордис.

— Господин Кордис — започна Карела, — научихме, че сте били приятел на Ани Бун.

— Да — каза Кордис. — Да.

И си зададе въпроса дали според тях той е убиецът. Би трябвало да е достатъчно да го погледнат, за да разберат, че няма начин да е убиец. Та кой убиец носи очила?

— Кога се срещнахте с нея за последен път? — попита Клинг.

— Преди… преди месец. Да, преди месец. Нали не мислите, че аз съм я убил?

— Господин Кордис, просто ви задаваме някои стандартни въпроси — каза Карела, без да се усмихне.

Боже мой, прилича на кобра. Кордис не бе срещал през живота си човек с толкова злодейски вид. Дали е женен? Как ще е женен, къде ще се намери чак такава мазохистка, че да се ожени за мъж като този Карела?

— Къде ходихте тогава, господин Кордис? — попита Клинг.

— На балет — каза Кордис. — Гледахме „Лебедово езеро“ и „Па де дьо“. На балет бяхме.

— Къде?

— В Центъра.

— И на нея хареса ли й?

— Да, разбира се. Много.

— Кротко момиче ли беше?

— Много беше изискана.

— Виждали ли сте я да играе билярд, господин Кордис? — попита Карела.

— Моля?

— Билярд.

— И аз така чух… За Ани ли говорите? Ани Бун?

— Да.

— Не. И не допускам. Тя не беше такова момиче.

— Знаехте ли, че е разведена?

— Да.

— Познавате ли дъщеря й?

— Моника? Да.

— Разговаряли ли сте с нея по телефона?

— С кого? С Моника?

— Да.

— Мисля, че да. Веднъж или два пъти. Защо?

— Да сте разговаряли наскоро с нея?

— Не. След последната си среща с Ани не съм я чувал. Защо?

— Къде бяхте през нощта, когато тя бе убита, господин Кордис?

— Това беше понеделник, десети юни, добре си спомням. Много добре си спомням. Прочетох във вестниците на следващия ден. Бях ужасен. Такова кротко, изискано момиче. Много изискано. Такива като нея днес не се срещат под път и над път. Много четеше. Познаваше и Драйзер, и Такъри, и Балзак, и Достоевски. Все четеше. За Коледа й подарих „Притчата“.

— Притчата? Коя притча?

— „Притчата“ от Фокнър — поясни Кордис.

— Тя хареса ли я?

— Убеден съм в това. Много мило момиче. Прекрасно момиче. Имах сериозни намерения към нея.

— И въпреки това не я бяхте виждали цял месец?

— Да, точно така. Именно затова престанах да й се обаждам известно време. Защото разбрах, че намеренията ми към нея стават сериозни.

— Разбирам.

— Все тя ми е в главата, господа. Престанах да се срещам с това прекрасно момиче, а сега вече го няма, мъртво е. Няма никога вече да го видя.

— Господин Кордис, все още не сте ни казали къде бяхте онази вечер.

— Бях си у дома.

— Сам?

— Не.

— А с кого?

— С майка си.

— Вие с майка си ли живеете?

— Да.

— И само двамата ли бяхте?

— Не. Беше дошла една съседка. Играхме карти. Майка ми много обича да играе на карти.

— Ани обичаше ли да играе на карти?

— Не знам, не съм я питал.

— Имали ли сте интимна връзка с нея, господин Кордис?

— В какъв смисъл?

— Ами…

— Не! Никога! Защо питате?

— Просто искаме да знаем.

— Не, никога. Е, целували сме се. Няколко пъти. Само толкова. Тя не беше такова момиче, нади ви казах. Човек не можеше да си позволява волности спрямо нея.

— Да е споменавала пред вас името Джейми?

— Джейми? Не си спомням. Това от „Джеймс“ ли идва?

— Не знаем.

— Джейми… Джейми… Да, сега се сещам. Спомена това име. Спомням си, че много се ядосах. Е, не че се ядосах…

— Наистина ли се ядосахте, господин Кордис?

— Ами което си е вярно, ядосах се. Беше излязла с мен, а ми говореше за друг мъж. Не е учтиво. Не искам да кажа, че Ани беше невъзпитана. В никой случай. И дума да не става.

— С изключение на този един-единствен път — уточни Карела.

— Да. Само тогава. Признавам, че много ми докривя. Стори ми се, че тя… Стори ми се, че говори с много топлота за този Джейми.

— И какво ви каза за него?

— Каза, че го е посещавала в апартамента му и че той бил много мил.

— Спомена ли къде се намира този апартамент?

— Някъде в Изола.

— Къде по-точно?

— Не каза.

— Какво друго ви е казвала за Джейми?

— Друго не си спомням. Аз тогава й заявих, че според мен не подобава на една привлекателна млада дама да посещава един господин в апартамента му. А тя взе, че се засмя.

— Какво каза?

— Каза: „Джейми е голям сладур. Аз го обожавам.“ Нещо от този род. Може би с по-различна интонация, но беше нещо такова. Стана ми неприятно. Повторих й, че според мен не е редно да го посещава в апартамента му.

— А тя?

— Тя ми каза: „Артър, не ставай смешен. При него съм в същата безопасност, както и при теб.“ Това ми каза. — Кордис погледна Карела. — Нещо смешно ли казах?

— Не, не — побърза да каже Карела. — Ни най-малко. Продължавайте.

— Друго няма. Тя повече не го спомена. Престанах да й се обаждам известно време, защото усетих, че започвам да се влюбвам в нея. А после… после прочетох, че е убита. — Кордис се загледа в бюрото.

— А през нощта на убийството сте били в компанията на майка си и на една съседка. Правилно ли съм ви разбрал?

— Да.

— От колко до колко часа?

— От около седем и половина до полунощ.

— През това време да сте излизали от апартамента?

— Не.

— Как се казва съседката?

— Госпожа Александър.

— Благодаря, господин Кордис — каза Карела и стана. Клинг също стана. Само Кордис остана да седи.

— Всичко ли е наред? Мога ли да се върна на мястото си?

— Разбира се — рече Карела. — Ако не ви потърсим пак, можете да забравите, че сме идвали.

Артър Кордис се върна на гишето. Никога повече нямаше да види Карела и Клинг, защото, разбира се, на десети юни между седем и трийсет вечерта и полунощ наистина бе играл на карти в компанията на майка си и на госпожа Александър.

 

Госпожа Франклин Фелпс не се изненада от новото посещение на Майер и Клинг. Отвори им вратата и се усмихна.

— Господа, очаквах ви. Заповядайте.

Детективите я последваха. Отново минаха покрай тъмното огледало и влязоха в хола със стилната мебел. И тримата седнаха.

— Защо ни очаквахте, госпожо Фелпс? — попита сърдечно Майер.

— Защото реших, че рано или късно ще прецените, че имате основания да подозирате най-вече мен.

— Ами — търпеливо произнесе Майер, — ние работим бавничко. Бавно, но сигурно.

— Радвам се, че сте тук. Чувствам се самотна, когато Франклин го няма.

— Госпожо Фелпс — каза Майер, — искаме да уточним няколко неща.

— Да?

— Вие сте знаели, че вашият съпруг има връзка с Ани Бун, нали така?

— Да. И знаех, че й плаща много повече, отколкото заслужава. Знаех и не ми беше приятно, но прецених, че е най-добре да изчакам, докато цялата работа отшуми. Тези истории идват и си отиват. Казах ви го вече и пак го повтарям. Не съм убила Ани Бун. Нека ви бъде ясно отсега.

— Но вие имате крайно основателна подбуда, госпожо Фелпс.

— Знам — усмихна се тя. — Липсват обаче другите две съставки.

— Какво имате предвид?

— Средствата и възможността.

— Не притежавате пистолет. За това ли ви е думата?

— Така е, не притежавам пистолет. Никога не съм притежавала и никога няма да притежавам. Мразя оръжията. В този дом няма оръжия и няма да има.

— Пистолети лесно се намират, госпожо Фелпс. В днешно време никак не е трудно да се набави.

Госпожа Фелпс сви рамене.

— Съгласна съм. Да допуснем, че съм си набавила. Да допуснем, че съм си купила, без да показвам необходимото за това разрешително — защото не го притежавам. Да допуснем, че съм успяла да си купя пистолет, като съм платила луди пари в някоя заложна къща. Може и да съм. Но какво ще кажете тогава за възможността да я убия, детектив Майер? Не е ли важно да съм имала такава възможност?

— Ами най-добре вие ще ни кажете, госпожо Фелпс.

— Ани Бун е била убита в магазина за спиртни напитки. Той е разположен твърде далеч от мястото, където се намирах по това време.

Майер въздъхна търпеливо.

— Но вие нали шофирате, госпожо Фелпс?

— Да, шофирам — отвърна му тя с едва доловима усмивка. — Обаче…

— Тогава какво е могло да ви попречи да…

— Обаче — продължи тя — едва ли съм могла да отида с кола от Маями Бийч до магазина. Нали знаете, че е на хиляди мили оттук? Е, аз бях там през нощта, когато са убили Ани Бун.

— Разбирам — каза Майер някак сърдито.

— На ваше място бих се обадила в хотел „Шалимар“. Обадете се на управителя. Той ще ви каже колко време съм била там. Ще ви каже също така, че онази същата вечер бях на прием в чест на гостите на хотела. Едва ли ме е забравил. Обикновено ме забелязват на такива места. — Госпожа Фелпс се усмихна приветливо. — Има ли още нещо, господа?

 

Полицаят, който проведе междуградски разговор с управителя на хотел „Шалимар“ за сметка на градската управа, бе Майер Майер.

— Госпожа Фелпс в кой ден се регистрира? — попита.

— На пети юни — отговори управителят.

— А кога напусна хотела?

— На четиринайсети.

— На десети юни вечерта хотелът дал ли е прием в чест на гостите?

— На десети ли? Чакайте да проверя. — Настъпи продължителна пауза. — Да, точно така, на десети имаше прием.

— А госпожа Фелпс присъства ли?

— Да, присъства. Беше облечена в яркочервена рокля. Много привлекателна жена.

— В колко часа дойде?

— Приемът започна преди вечеря. В чест на гостите, нали разбирате? Нашият хотел е известен със своите приеми.

— В колко часа започна?

— Към четири и половина. Четири и половина следобед.

— Ъхъ. А госпожа Фелпс там ли беше, когато започна?

— Да.

— А в колко часа си тръгна?

— Да си е тръгнала? Че тя цялата нощ беше там.

— Сигурен ли сте?

— Е, не мога да бъда абсолютно сигурен, разбира се. Имаше много жени в червени рокли. Но по-скоро бих казал, че съм сигурен. Да, сигурен съм.

— Приемът в колко часа свърши?

— Беше много оживено.

— В колко часа свърши?

— Сервирахме закуската в пет и половина — каза управителят.

— Какво?

— Да.

— А е почнал в четири и половина предния следобед?

— Ами да. Нали ви казах, че сме прочути с нашите приеми?

— Изглежда наистина е така. Госпожа Феллс беше ли на закуска?

— Да. Категорично да. Лично аз й сервирах бъркани яйца.

— Все така с червената рокля?

— Да.

— И смятате, че е била там цялата нощ, така ли?

— Имаме хиляди гости — каза управителят. — Те ту влизат, ту излизат. На тези приеми много се пие и… как да ви кажа? Управата на хотела не следи много отблизо с какво точно се занимават гостите през това време.

— Разбирам — каза Майер. — Дошла е на пети и си е тръгнала на четиринайсети. И е присъствала на вашия прием на десети. Добре, господине, благодаря.

— Няма за какво — отвърна управителят.

Майер поседя с мрачно лице, после реши да направи още една проверка. Обади се в авиокомпаниите и попита дали е бил издаван двупосочен билет от Маями и обратно на десети юни на името на госпожа Франклин Фелпс. Същевременно, предвиждайки възможността от ползване на друго име, помоли да му кажат дали въобще някоя жена е ползвала двупосочен билет по този маршрут на тази дата.

Авиокомпаниите направиха необходимите проверки. Оказа се, че на името на госпожа Франклин Фелпс са издавани билети единствено на пети сутринта до Маями и на четиринайсети по обратния маршрут. Оказа се, че на десети нито една жена не е ползвала двупосочен билет по този маршрут. Майер благодари и затвори телефона.

Оригна се, неудовлетворен. От слабите вероятности никога нищо не излизаше.

 

Полицаят, който се обади по телефона на Моника Бун, се казваше Бърт Клинг.

— Здравей, мила. Позна ли кой е?

— Не. Кой си?

— Познай.

— Таб Хънтър^[1]?

— Не.

— Робърт Уагнър^[2]?

— Не.

— Тогава не ме интересува — заяви Моника.

— Обажда се детектив Клинг. Бърт.

— Здрасти, Бърт — топло откликна Моника. — Как си?

— Добре, благодаря. А ти?

— И аз съм добре. Днес получих втора награда в училище.

— Така ли? По какво?

— По рисуване.

— Браво, мила. Може ли да те попитам нещо?

— Може.

— Аз вече питах баба ти, но тя не знае. Може би ти знаеш.

— Питай.

— Майка ти се е срещала с един мъж на име Джейми. Да ти е говорила за него?

— Джейми?

— Да.

— Да не би да говориш за Джеимисън? Джеймисън Грей?

— Я повтори, Моника.

— Джеимисън Грей. Тя веднъж ми говори за него. Каза, че той е най-милият и най-тъжният човек на света, че е много добър и някой ден непременно ще ме заведе при него.

— Моника, нали не се шегуваш?

— Не се шегувам. Джеймисън Грей му е името. Така се казва. Нали за този Джейми ме питаш?

— Ах, Моника, надявам се да е той — каза Клинг. — Дано да е той. Много ти благодаря.

— Бърт?

— Кажи.

— Знаеш ли кога мама ще се върне от почивка? Клинг се поколеба.

— Ъъ… Не знам, гълъбче. Не знам. Много съжалявам.

— Дано се върне по-бързо — каза Моника.

— Разбирам те.

— Е, хайде, да те оставям. Сигурно си много зает. Трябва да ловиш мошеници.

— Довиждане, Моника. Още веднъж благодаря.

Затвори телефона и извади от чекмеджето телефонния указател на Изола.

— Откри ли нещо? — попита Майер.

— Може би — отвърна Клинг. — Стискай палци. Грей, Джек. Грей Джаклин. Грей, Джеймс… Грей, Джеймс… Боже мой, Майер, цели шест парчета са…, чакай, чакай… ето го, Майер! Джеймисън Грей. Трийсета северна улица, номер 1220. Слагай си шапката.

— Шапка ли? — попита Майер и поглади с ръка плешивата си глава. — Никога не нося шапка. Не знаеш ли, че от това окапва косата?

 

Номер 1220 на Трийсета северна улица бе чиста на вид четириетажна сграда от кафяв камък. Майер и Клинг бързо откриха пощенската кутия на Джеймисън Грей, качиха се на четвъртия етаж и почукаха на вратата на апартамент номер 44.

— Кой е? — попита младежки глас.

— Отворете — отвърна Майер.

— Отворено е.

Клинг, помнещ почти фаталната грешка на Хоуз, вече бе поставил ръка върху дръжката на служебния револвер. Майер рязко отвори вратата, застанал встрани от нея. От апартамента не се чу никакъв звук.

— Влезте — каза гласът.

С ръка върху револвера, Клинг огледа стаята. В дъното на тъмното помещение, с лице към прозореца, седеше младеж на не повече от двайсет години.

— Джейми Грей? — попита Клинг, застанал до вратата.

— Да — отвърна момчето.

Беше облечено с черни панталони и разкопчана бяла риза. Навитите й ръкави разкриваха хилави ръце. Момчето не помръдна. Продължи да гледа право пред себе си, сякаш в стаята нямаше никой.

— Познавате ли Ани Бун? — попита Клинг.

— Да — каза момчето и леко се отмести от прозореца. Насочи погледа си обаче към Майер, сякаш той бе задал въпроса. — Тя ли ви изпрати?

— Не — каза Клинг и премига. Стаята бе много тъмна. Ако се изключат слабите слънчеви лъчи, промъкнали се през тъмната завеса, вътре нямаше никакво осветление. Беше му трудно да различи чертите на момчето.

— Значи не ви е изпратила тя? — попита Грей.

— Не.

— Жалко. Помислих, че е тя. Скоро не е идвала да ме види, затова реших, че може би ми изпраща вест по някого. — Обърна се отново към прозореца. Клинг и Майер се доближиха до него. Момчето не им обърна внимание.

— Често ли ви посещаваше? — попита Майер.

— Да. Поне веднъж седмично. Това ми вдъхваше сили. Тя е прекрасен човек.

— Излизали ли сте заедно?

— Да. Веднъж. Разходихме се из квартала. Нямам настроение да се разхождам много.

— Къде се запознахте, Грей?

— В един бар. И аз не знам как стана. Беше ми се приискало да изпия чаша бира. Случвало ли ви се е? Изведнъж да ви се прииска чаша бира? Няма по-голямо удоволствие, когато сте в настроение. Та тя седна на моята маса. Така се запознахме.

— И какво каза?

— Попита ме как се казвам и аз й казах. Казах, че ми викат Джейми Грей. Беше доста пийнала.

— Ани Бун ли? — попита Клинг, изненадан.

— Да.

— Сигурен ли сте?

— Сигурен съм. Дъхът й миришеше ужасно и говореше странни работи. Пияна беше. Затова и дойде тук, при мен. Попитах я дали иска чаша кафе. Тя се съгласи и дойдохме у нас.

— И след това продължи да ви идва на гости, така ли?

— Да. Идваше да си говорим. Казваше, че й действа успокоително.

— Сам ли живеете тук, Грей?

— Да.

— Какво работите?

— Преди време бях доста добър пианист. Работех с един състав.

— Защо казвате, че сте били? Сега не сте ли?

— Е, и сега мога да свиря. Мога, естествено. Това, което ми се случи, няма нищо общо със свиренето. Не е лесно обаче да намериш работа. Самото търсене е трудно. Пък и нямам особено желание.

— Какво искате да кажете?

— Ами след това, което се случи…

— След това, което се случи с Ани ли?

— Какво? — попита Грей и вдигна глава.

— Вие притежавате ли пистолет, Грей?

— Не, разбира се. За какво ми е пистолет? Вие споменахте нещо за Ани. Какво…

— Къде бяхте на десети юни през нощта, Грей?

— Не знам. Какво значение има? Вие казахте…

— Не се прави на глупак, Грей.

— На глупак ли? Защо? Какво се е случило на десети юни?

— Нали четеш вестници, Грей? Хайде, не се прави на ударен.

— Вестници? Какво искате? Какво искате да кажете.

— На десети юни беше ли тук, в този апартамент?

— Аз не излизам вечер. А и през деня. Откакто стана злополу…

— Къде беше на десети юни? — попита рязко Майер. — Къде беше по времето, когато убиха Ани Бун?

— Убита! — изкрещя Грей. Скочи от стола си и застана с лице към двамата мъже. — Убита! — Погледна ги с празен поглед. — Убита! Убита!

Клинг вече бе насочил служебния си револвер към тялото на Грей. Майер се втренчи в празните очи върху младото старо лице.

— Прибери пистолета, Бърт — каза тихо. — Той е сляп.