Александър Пушкин
Евгений Онегин (7)

Александър Пушкин
Евгений Онегин (7)

I

От пролетното слънце веч.

снегът на хълмите изтля

на мътни ручеи потече

към наводнените поля.

Природата през сън усеща,

с усмивка пролетта посреща.

Синеят ведри небеса.

Прозрачни още дървеса

като във пух се зеленеят.

От кошера пчели летят

прашец в полята да сберат.

Долини съхнат и пъстреят,

стада звънят и славей пак

запява в тъмния шубрак.

II

Тъжа при твоята поява,

о пролет! Време за любов!

Каква притома завладява

сърцето ми при твоя зов!

Как тежко мойта гръд въздъхне,

когато ме в лицето лъхне

дошлата откъм юг вълна

сред мойта селска тишина!

Нима отвикнах от наслада,

та всичко, що живот вести,

ликува, радва се, блести,

навява мъка и досада

на морната душа и плът

и тъмен е за мен светът?

III

Или препълнен с радост жива,

възвратът мил на пролетта

ни спомня загуба горчива

с шума на новите листа?

Или душата е смутена

пред тази гледка оживена,

че няма да се възроди

живот увехнал във гърди?

А може би за друга пролет,

изпълнена със шум и звън,

си спомняме като насън,

копнее в поетичен полет

за друга някаква страна,

за чудна нощ и за луна…

IV

Послушайте, добри ленивци,

епикурейци-мъдреци,

заседнали дома щастливци,

на Левшин ревностни четци,

вий, градски дами неспокойни,

и вий, приамовци достойни —

зове ви в село пролетта

с цветя, чист въздух, топлота,

зове с разходки вдъхновени

сред нощи, пълни с нега, чар…

Навън, другари — млад и стар —

кои в карета настанени,

кои във пощенска кола, —

навън, че пролет е дошла!

V

И ти, читателю охолен,

що зиме си гулял в града

на бал и пир — във устрем волен

литни сега на свобода!

Със мойта муза ти послушай

шума на бистър горски ручей

или в дъбравата постой,

там, дето нашият герой

с душа ленива и унила

през зимата, отшелник цял,

в съседство с Таня бе живял,

мечтателката моя мила,

и дето сетне, за беда,

остави горестна следа.

VI

Сред хълми там селце се гуши

поточе в китната лъка

покрай горичка лъкатуши,

тече към близката река.

Там шипков храст се розовее

и влюбен славей нощем пее;

два бора клонести стърчат

край глъхнал гроб във тоя кът.

Там камък бял се спотаява,

на него надписът гласи:

„Владимир Ленски тук лежи,

убит тогава и тогава…

на чест любовна рицар клет.

Почивай, юноша-поет!“

VII

Лети поточето, ромони;

понявга ранният ветрец

заклатил боровите клони,

над гроба люшкаше венец.

Бе време — тихо в късна доба

две дружки идваха на гроба,

прегърнеха се, свели лик,

със плач пред лунния светлик.

Но днес забрава го покрива.

Следи към него не личат.

Пастирът само в този кът —

стар, хилав — още се отбива,

плете цървул като преди

и песен горестна реди.

VIII, IX, X

Мой беден Ленски! Тя не страда,

плача си скоро тя надви.

Изменя годеница млада

на своята печал, уви!

По друг наскоро се увлече,

друг нейните сълзи пресече,

успя скръбта й да приспи —

улан с любов я заслепи,

улан й заплени сърцето…

И пред олтара под венец

стои тя с този хубавец,

свенливо свела си лицето,

с усмивка, с грейнали очи,

в които скрита страст личи,

XI

Мой клет певец! В нощта задгробна,

в пределите на вечността,

смути ли го вестта злокобна,

че с друг изневери му тя?

Или в безчувствие край Лета

блажено е приспан поета

и от света затворен, ням.

не го смущава нищо там?…

Така напуснем ли живота,

забрави ни съвсем светът:

другарят, милата, врагът

замлъкнат. Само за имота

наследниците в злобен хор

започнат непристоен спор.

XII

И скоро без гласа на Оля

замрягна Ларини домът.

Уланът тръгна по неволя

след полка с нея, в дълъг път.

Старицата едва бе жива,

Когато с плач и скръб горчива

изпрати свойта дъщеря;

Татяна сълзите възпря,

но тиха, от печал обзета,

тя смъртно бледа се яви,

за сбогом нещо промълви

при впрегнатата вън карета

и сред прощална суетня

изпрати младите и тя.

XIII

И сякаш през мъгла Татяна

ги проследи как чезнат те…

И тя сама, сама остана!

Другарката и от дете,

любимата й гълъбица,

добрата, родната сестрица —

във грижи дружка, в радостта

навеки си отиде тя!

Безцелно броди, няма мира,

поглежда двора опустял,

градината…навред печал,

утеха в нищо не намира…

Сърцето люта скръб терзай.

Готова е да заридай.

XIV

И в тази самота жестока

по-силно я страстта гори

и за Онегин по-дълбока,

по-страшна мъка я мори.

Тя няма вече да го види;

тя трябва да възненавиди

убиеца на своя брат…

Той, клетникът, загина млад,

а никой го не помни; ето,

любимата му е при друг.

И неговата памет тук

изчезна като дим в небето;

днес две сърца по някой път

за него може би тъжат…

XV

Тих заник. Сводът потъмнява.

Поток струи, едва шуми.

С бръмчене бръмбар прелетява.

Край светлата река дими

рибарски огън. Замечтана,

под лунна светлина Татяна

на хълм възлиза, сред степта,

от своя — водена — мечта,

От хълма, долу в здрачината,

тя вижда селище, стени

и господарски дом встрани

с огромен парк откъм реката.

Тя гледа с пламнало лице

и с развълнувано сърце.

XVI

Съмненията я смущават. „Да сляза ли?

Та той не е отдавна тук…

Не ме познават…

Да хвърля поглед бърз поне…“

И ето слиза тя от хълма,

върви със странни чувства пълна…

Задъхана, с учуден взор

тя влиза в глъхналия двор.

Върху й с лай се спускат псета.

При нейния изплашен вик

момчета се притичват в миг.

Под тяхна е закрила взета

госпожицата — не без бой

замлъкна кучешкия вой.

XVII

„Ще мога ли — Татяна пита —

да видя хубавия дом?“

И към Анися тая свита

за ключа припна бързешком.

Анися се яви, отвори

и Таня, без да проговори,

пристъпи в къщния покой,

де бе живял доскоро той.

Видя билярд, на него — щека,

на смачканото канапе

камшик манежен сложен бе.

Анися промълви полека:

„Ей до камината… ей там…

седеше господарят сам.“

XVIII

Зимъс седяха в тази стая

със Ленски, клетия съсед,

А заповядайте и в тая —

тя беше негов кабинет.

Тук пиеше кафе, седеше,

изслушваше доклад, четеше,

и ден след ден така вървя…

И старият си тук живя.

Понявга, сложил очилата,

той сядаше в неделен ден

на карти да играе с мен.

Дано блаженство на душата

му бог даде във рая свой,

а тук на костите — покой!

XIX

Татяна гледа умилено

към всяко нещо в този кът

и струва й се то безценно,

то пълни морната й гръд

с полумъчителна отрада:

в средата масата с лампада,

с куп книги; старото кресло;

постланото с килим легло;

прозорецът при здрача лунен

и гледката в светлика блед;

на Байрон цветният портрет

и статуйката — мъж чугунен

със шапка, свъсено лице

и скръстени отпред ръце.

XX

И в модната килия Таня

като замаяна стои. Но хлад повея.

Късно стана. Долината се спотаи.

Унася се във сън гората;

За хълма скрива се луната.

А пилигримката сама

се стяга вече за дома

И скрила своето вълнение,

с въздишка, притаена в гръд,

обратния поема път,

като поисква разрешение

понявга да я пускат те,

тук разпи книжки да чете.

XXI

При портата се спря, прости се

с прислужницата; но след ден

тя още сутринта яви се

във тоя дом усамотен.

И в кабинета изоставен,

а може би съвсем забравен,

сама най-после се видя

и дълго, дълго плака тя.

След туй със книгите зае се.

Изпърво хвърли бегъл взор,

но спря я странният подбор;

във четене се тя унесе

с духовна жажда, страст дори,

и друг, нов свят й се откри.

XXII

Макар да знаем, че Евгений

със книгите се бе простил,

но някои творби по-ценни

все пак той беше пощадил:

певеца горд на Дон Жуана

и още няколко романа,

творения от този век,

в които днешният човек

е обрисуван доста верно:

безнравствен, с дребнички дела,

с душа себична, суха, зла

и склонна към мечти безмерно,

о ожесточен кьм всичко ум,

кипящ сред празно вдиган шум.

XXIII

Места се срещат подчертани, —

от нокът белег там личи;

по-живо биват приковани

към тях моминските очи.

За нея всеки знак е ясен:

личи с какво е бил съгласен

и от какво пък — поразен,

когато чел е някой ден.

Понявга взорът й се спира

На отбелязан с молив ред…

Така душата му навред

неволно израз тук намира

ту с думичка или с въпрос,

ту с кръстче или с белег прост.

XXIV

Тя почва да разбира тоя,

когото срещна в свод път

и който й разби покоя

по волята на властен съд;

за нея става той по-ясен;

чудак печален и опасен,

от ада ли създаден бе

или от светлото небе?

Какво е? Дух с мечти безплодни?

Нищожен призрак? Франт ли наш?

Московец ли в Харолдов плащ,

жив речник ли на думи модни,

подобие на чужд герой!?…

Или пародия е той?

XXV

Нима тя думата разчете?

Реши загадката? Нима?

Седи тя. Бягат часовете.

В туй време майка й дома

за нея водеше беседа сама

със двамата съседа.

Отдавна чакаха я те.

„Какво? Та тя не е дете —

с въздишка старата им каза.

— Достатъчно седя, ами —

ще трябва да се задоми;

макар че всекиго отряза:

не щяла! Скита по цял ден

в гората с вид опечален!“

XXVI

— Не е ли влюбена? — „В кого ли?

Буянов я иска — не щя.

И Петушков напразно моли —

отказа и на него тя.

Пихтин, хусарят, ни гостува

и влюбен в нея, прави, струва!…

Дано, си рекох… Но къде!

И тук до сватба не дойде.“

— Ех, майко, що се кахърите?

В Москва идете най-подир

на моминия панаир!

„Не стигат, братко мой, парите.“

— Е, зимата престойте там,

аз мога взаем да ви дам.

XXVII

Разумния съвет приела,

старицата след ден, след два

решение бе вече взела

да карат зимата в Москва.

И Таня слуша новината.

На съд тя скоро, непозната,

ще се представи пред света

с провинциална простота,

с обноски сдържано свенливи,

с премяна, с накит закъснял;

със склад от думи остарял;

ще срещне взори насмешливи

на дами и контета рой…

О, по-добре в гората стой!

XXVIII

Щом стане сутрин, към полето

сега тя бърза да върви

и с умиление в сърцето

оглежда всичко и мълви:

„Прощавайте, долини мирни,

и вий, гори, полета ширни,

вий, хълми, ручеи, трева,

и ти, небесна синева!

Прощавай, весела природо!

Аз сменям свидните места

със свят на шум и суета!…

Прощавай, моя ти свободо!

Къде отивам аз? Не знам…

Съдбата що ми готви там?“

XXIX

Разходките по-дълго траят:

ту хълм, ту ручейче сега

със свойта прелест я омаят —

застане тя пред тях с тъга.

Горичките, лъките гледа —

като с приятели в беседа

тя дълго нещо им шепти.

Но бързо лятото лети.

Ей златна есен листи рони.

Природата е в бледен чар —

безмълвно готвен жертвен дар…

И ето, облаци подгонил,

зави, задуха лих горняк —

вълшебна Зима идва пак.

XXX

Дойде, развя парцали бели

по дъбови клонаци тя;

и метна губери дебели

по хълмове, поля, къщя.

Покрила с тях и ледовете,

сравни реката с бреговете.

Зарадва, ни и ни плени

тя, майка-Зима, с лудини.

Не радва й се само Таня

Не хуква дая срещне пак,

да вдъхне мраз, да грабне сняг

от свелата бял покрив баня —

да освежи лице и гръд;

очаква я невесел път.

XXXI

Отсрочка стана, сетне — втора;

последен срок — и ето на:

преглеждат и потягат в двора

слугите старата шейна.

От три кочии е обозът,

покъщнина със тях ще возят;

сандъци, тенджери, котли,

постелки, клетки със петли,

възглавници, сладка в буркани,

завивки, гъби във гърне,

столове и… какво ли не.

Слугини плачат, вкуп събрани,

а край обора — глъч и звън:

изкарват всички кранти вън.

XXXII

В шейните впрягат ги; подават

готвачите храна за път;

кочиите грамади стават;

колари и жени гълчат.

Ей кочияш брадат се мята

на кранта мършава, космата.

А купът от слуги расте:

сбогуват се при входа те.

Пое возилото почтено

и мина входната врата.

„Простете, хубави места!

Прости, гнездо уединено!

Ох, ще те видя ли, мой кът?…“

И сълзите текат, текат.

XXXIII

Когато нашата просвета

прекрачи днешните межди

(пет века След като покрета),

тя всичко, знам, ще уреди.

Тогаз ще подобрят наверно

и наште пътища безмерно —

ще свържат и ще пресекат

в Русия всеки роден кът.

Мосгове сьс дьги широки

ще се извият над води;

потомьк дръзко ще гради

през урви сводове високи;

ще има станции по план,

на всяка станция — и хан.

XXXIV

Днес път ли, мост ли, дето минеш,

все лоши; станции — за срам;

не дават миг да си починеш

бълхи и дървеници там.

Не срещаш хан; а в хижа хладна

виси ей тъй, с надутост гладна,

стар лист за ястия, превит,

и дразни твоя апетит.

В туй време селски два циклопа

пред бавно тлеещ огън тук

лекуват грубо с руски чук

изделието на Европа

и дават своя благослов

на всеки коловоз и ров.

XXXV

Затуй пък зиме — път чудесен:

покрил е всеки трап снегът.

Като стиха на модна песен

е гладък тоя снежен път.

Подвикват кочияши бойки,

летят неуморими тройки

и мяркат се пред твоя взор

ред стълбове като стобор.

За жалост Ларина пътува

със своите собствени коне,

от превоз да спести поне…

А Таня… тя се налюбува

на наште скучни равнини:

пътуват вече седем дни.

XXXVI

Но ето — блясват пред очите

в обистрената синева

със златни кръстове главите

на белокаменна Москва.

Как гледах, братя, с благодарни

очи тез църкви и звънарки,

градини и дворци в часът,

когато връщах се от път!

Москва, как често в скръб горчива,

при моя скитнически дял,

за теб в разлъка съм копнял!

Москва… какво ли се не слива

за всеки русин в тоя звук,

какъвто, вярвам, няма друг.

XXXVII

Наблизо, обкръжен в дъбрава,

стои дворец на нисък склон

и спомня мрачно бивша слава —

тук чакал бе Наполеон,

опит от щастие притворно,

Москва да поднесе покорно

от Кремъл ключа; но глава

не сведе моята Москва!

Тя имаше си мисъл своя:

и вместо празник, вместо дар

подготвила му бе пожар,

за да посрещне с чест героя.

Оттук като загубен бой

бе гледал пламъците той.

XXXVIII

Свидетелю на руска слава,

Петровски замък, гордо стой!

Но сбогом! Бялва се застава;

шейната прави лек завой —

през ямите на Тверска^[4] крета.

И мяркат се встрани хлапета,

къщурки, църквици, жени,

фенери, стълбове, шейни,

казаци, здания, градини,

търговци, будки, замък стар,

огради, лавки, булевард,

аптеки, модни магазини,

балкони, гарги на ята

и лъв пред някоя врата.

XXXIX–XL

То бе разходка безконечна;

и най-подир след час и друг

до „Харитон“^[5] в една пресечна

шейната спря: ще слизат тук,

При стара охтичава леля,

четвърта зима на постеля,

те идват. Ето, изведнъж.

отваря им вратата мъж,

наметнал дреха посъдрана,

с чорап в ръка — възстар калмик

Княгинята ги срещна с вик

във гостната върху дивана.

Прегръдки, сълзи — то се знай —

и възклицания без край.

XLI

„Mon ange!“ — Pachette!^[6] — — „Mon ange, Алина!“

— Ти тук! — „Наканих се едва…“

— За дълго ли? — „Не знам, кузина.“

— Седни — как чудно е това!

Като в роман, ей богу,

стана… „Това е моята Татяна.“

— Ах, Таня! Но ела при мен —

бълнувам сякаш тоя ден…

А помниш Грандисън? Добре е…

„Кой Грандисън?…О, боже мой!

Да, помня, помня. Где е той?“

— В Москва; до „Симеон“^[7]

живее. На бъдни вечер бе при мен.

Син има, скоро задомен.

XLII

А онзи… после ще си кажем,

нали? Ний Таня — утре хем —

на всички близки ще покажем.

За жалост остарях съвсем;

едва се тътра, нямам сили.

Но вие сте се уморили

от дългия и труден път…

Ох, изтощи се мойта гръд…

Не само скръб, сега и радост

ми тегне, душо… погледни:

негодна съм… На старини

животът е такава гадост…

И тук гласът й захриптя —

през сълзи се разкашля тя.

XLIII

От болната се трогна Таня —

добра и весела е тя;

но мъчно й за село стана,

за свойта стая закопня.

В легло, завесено с коприна,

не спи, не може си почина,

и ранният камбанен звън,

що буди хората от сън,

я вдига сякаш от кревата.

Но от прозореца студен

не вижда в здрача разреден

полето, гледката позната;

пред нея — чужд, залутан двор,

конюшня, кухня и стобор.

XLIV

И ето тръгват по роднини —

развеждат я навред сега:

на разни лели, вуйни, стрини

представят нейната тъга.

Дошли от село тъй далечно,

посрещани са те сърдечно

със обед, чай или сладкиш.

„Каква пораснала е, виж!

А сякаш вчера те кръщавах!

Пък аз те носих на ръце!

Пък аз те храних с млечице!

Пък аз ти сладки питки давах!“

И бабичките в хор мълвят:

„Летят годинките, летят!“

XLV

Но не личи у тях промяна,

не бие на очи поне:

пак лелята, княгиня Ана,

си носи тюлено боне;

пак лъже Лидия Лавровна,

белосва се Лукеря Лвовна,

Иван Петрович е глупак,

Семьон Петрович — стиснат пак;

дружи си пак Любов Петровна

с мосьо Финмуш, французин сух;

съпругът й, смирен и глух,

пак ходи в клуба най-редовно

и лаком до немай-къде,

за двама пие и яде.

XLVI

Прегръщат я и дъщерите.

Те, грациите на Москва,

от връх главата до петите

оглеждат Таня при това.

Намират я провинциална,

надута, странна и печална,

възбледа, слаба, но съвсем

не грозна — годна за прием;

и следват своята природа:

започват с нея да дружат,

весден яза ръце държат

и къдрят по последна мода,

целуват я, не се свенят

и своите тайни й мълвят:

XLVII

момински тайни за победи,

шеги, надежди и мечти.

Текат невинните беседи,

поукрасени с клевети.

На свойто бъбрене, в отплата

те искат мило тя самата

сърцето си да довери на

своите дружки и сестри.

Но Таня слуша без участие,

като насън по някой път;

стаеното във свойта гръд

съкровище на сълзи, щастие

не иска да споделя с друг

и не отронва нито звук.

XLVIII

Татяна иска да внимава

в беседите — наостря слух,

но всички тук ги занимава

брътвеж несвързан, глупав, кух;

говорят бледо, равнодушно

и клеветят дори бездушно;

безплодните им новини,

въпроси, приказки, сплетни

протичат сухо и превзето;

дори случайно сред шума

не блясва мисъл от ума,

не трепва искра от сърцето.

И даже смешна глупост в теб

човек не среща, свят нелеп!

XLIX

Младежи в общество салонно

надуто с поглед я следят

и сбрани вкуп, неблагосклонно

за нея нещо си шептят.

Един смешник с душа печална

намира Таня идеална

и до вратата гръб опрял,

й съчинява мадригал.

У леля й при нея седна

княз Вяземски и тя слуша

поета с трепетна душа.

Старик с перука ги погледна

и приближил, от тях сами

за Таня се осведоми.

L

А там, където Мелпомена

пред зрителя надава вой,

развява мантия червена,

но хладно я посреща той;

там, дето Талия дремлива

тълпата рядко днес разсмива,

но Терпсихора с полет лек

учудва младия човек

(тъй както бе през младостта ми),

не се насочиха за миг

към нейния замислен лик

лорнети на ревниви дами,

не я погледна ни веднъж

с бинокъл някой моден мъж.

LI

Завеждат я и на забава.

Там — гръмка музика, кипеж,

на свещи блясък, задух, врява,

на двойки шеметен въртеж;

стъкмени чудно хубавици,

готови за годеж девици,

слуги, по някой важен мъж —

туй всичко смайва изведнъж.

Нахално модните контета

показват своя нов жакет

и своя неучтив лорнет.

Хусари бързат по паркета

да се явят, да позвънтят,

да блеснат и да отлетят.

LII

Красят нощта звездите ярки,

Москва — красивите жени.

Най-ярка е от вси другарки

луната в своите висини.

И тази, пред която спира

сега несмело мойта лира,

е сред безброй жени една

като сияйната луна.

Как гордо с чара си небесен

докосва грубата земя!

Как пълна е със нега тя!

Как морно свежда взор чудесен!…

Но стига: на безумства ти

отдавна свойта дан плати.

LIII

Шум, смях, поклони, глъч в салона,

галоп, мазурка — вред кънти.

Между две лели, до колона,

незабелязвана почти,

Татяна гледа, но не вижда,

шума суетен ненавижда;

задушно й е тук… в мечти

към полския простор лети,

към онзи дом, тъй скъп за нея,

към тихия, самотен кът,

де бистри ручеи текат,

към свойта липова алея,

там, дето в здрачния покой

явил се бе пред нея той.

LIV

Далеч я мисълта отвежда;

забравя тя салон и бал;

а често взе да я поглежда

един наперен генерал.

Намигнаха си двете лели,

посбутват я, глава навели,

и шепнат й от две страни:

„Наляво бързо погледни.“

— Наляво? Где? Какво там има?

„Е, виж де, бива го наглед…

В онази купчина отпред,

в мундирите онези трима…

Сега оттук се вижда цял…“

— Кой? Оня пълен генерал?

LV

Но нека милата Татяна

да поздравим с победа тук

и прежния си път да хвана,

защото аз възпявам друг.

И тъй, две думи да добавя;

приятеля си аз възпявам,

прочут със странен нрав, уви!

О, музо, ти благослови

труда ми дълъг. Избави ме

от лутания и дари ме

с посока вярна, та умът

да се не лута в своя път.

На класицизма с увод днес,

макар и късно, сторих чест.

1.

От пролетни лъчи родени

из околните планини,

води са мътни, устремени

към притаени равнини…

Природата с усмивка ясна

посреща утрото прекрасно,

и бляскат сини небеса.

Прозрачни още, дървеса

сред пух въздушен зеленеят.

Из своя восъчен затвор

пчелата литва из простора.

Долини съхнат и пъстреят,

шумят стада и песента

на славея звучи в нощта.

2.

Как скръбно идваш ти над мене,

о, пролет! Време на любов!

Какво нерадостно вълнение

в сърцето ми откъртва зов!

С каква нерадостна забрава

душата ми се наслаждава

от веещата ведрина

сред тая селска тишина!

Или съм мъртъв за наслада

от свежия пролѐтен дар?

И пред живителния чар

изпадам в скука аз и страдам

и не съзирам ласкав зрак —

и над душата вее мрак!

3.

Или през светлата обнова

на пролетните цветове

е загубата по-сурова

в шума на свежи лесове?

Или е мисълта смутена

посред природа съживена,

че неповратно, с остра скръб

животът си отива скъп?

И сигур мисълта отмеря

сред поетическия сън

далечна пролет с ясен звън,

и нашето сърце трепери

в мечта по някаква страна

на чудни нощи и луна…

4.

Сега е времето: ленивци,

епикурейци-мъдреци

и непомръдващи щастливци,

покрили Левшина с венци.^[1]

Приамовци в селата бедни

и дами свежи, нежни, бледни:

зове на село пролетта

на работа и на цветя,

и на разходки вдъхновени

сред съблазнителния мрак.

Напред, напред, в полята пак,

в карети тежко настанени,

или на пощенски кола,^[2]

вървете в тихите села!

5.

И ти, четецо благосклонен,

с карета, цяла в бляскав лак,

напускай тоя град огромен

и есента се връщай чак;

там с музата ми своенравна

ще чуеш песента дъбравна,

самин над речния покой,

на село, де Евгений мой,

отшелник празен, сред унилост

живя, от нищо незает,

на Таня, бедната, съсед —

мечтателката моя мила —

и в злополучната вражда

остави горестна следа.

6.

Там, де из хълма с чиста радост

потокът в шеметна игра

блести из тучните ливади,

лети през липова гора.

Любовникът пролѐтен — славей —

нощта там с песни поздравява,

цъфтят цветя, води шептят

и камъни над гроб мълчат

на двата бора в сянка здрачна.

Там пътник спира и тъжи:

„Владимир Ленски тук лежи,

погинал рано в смърт юначна

в не знам коя година, ден.

Спи в мир, поете вдъхновен!“

7.

Там нявга вейките склонени,

с подра̀нилия тих ветрец,

над урната, в покой смирена,

люлееха със скръб венец;

когато нищо се не мярка,

пристъпяха там две другарки

и под печалната луна

скърбяха в глуха тишина…

Сега е всичко там унило,

венец над вейки не трепти;

и само буренът шепти…

Овчарят само — вече хилав —

като тогава крак събул,

наплита с песен пак цървул.

8. 9.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

10.

Нещастен Ленски! Тя не страда

и нито дълго плака тя.

Уви! в света невяста млада

живее кратко със скръбта.

Сега тя друг следи с внимание.

Успя той тежкото страдание

с любовни ласки да смени;

тъй съумя да я плени

и тя сърцето му е взела —

и с офицера хубавец

стои свенливо под венец,

главата на гърди привела,

а из приведени очи,

прикрито усмех лек личи.

11.

Нещастен Ленски! Там зад гроба,

в пределите на вечността,

певецът скръбен и беззлобен

дали се сепна от вестта;

или приспан над тъмна Лета

в безчувственост, блажен, поета,

от нищо вече несмутен,

не вижда нито нощ, ни ден?

Да! Равнодушната забрава

зад гроба чака всички нас;

враждебен или близък глас

замлъква. След това остава

наследнишкият буен хор

и недостойният му спор.

12.

И пеещият глас на Оля

заглъхна в Ларини през бол;

уланът не по своя воля

отива с нея в своя полк.

И майката се вън прощава

и цяла от сълзи задавя

и люшка се едва-едва;

а Таня, клюмнала глава,

от смъртна бледност е обзета

и гледа тя с печален взор

от замъгления прозор

великолепната карета —

и как се всички суетят,

преди да тръгне тя на път.

13.

Като в мъгла бе дълго взряна,

догде каретата се скри.

И ето я сама Татяна!

Другарка в скърби и игри —

прекрасната й гълъбица

едничка — родната сестрица,

съдбата скрива сред тъма

и тя остава сам-сама.

Подобно сянка се провира,

из парка глух и опустял —

и среща всякъде печал

и радост нигде не намира:

сърцето трепка, тя мълчи

с помътени от скръб очи.

14.

И през жестоката самотност

по-силно пламва глуха страст.

Онегин сграбчил й живота

със своята огромна власт.

Тя няма вече да го вижда;

тя трябва да го ненавижда,

убиеца на своя брат.

Но падна там поетът млад

и никой вече го не помни.

И Олга вече е при друг

и паметта за него тук

е дим в пространствата огромни;

и само две сърца горят

от скръб… но за какво скърбят?

15.

Бе вечер. В тихата природа

се чува бръмбарът едвам…

Разпръскваха се хороводи

и зад реката огън там

гореше. И в полето чисто

под лунните лъчи сребристи,

в мечти сред бледата тъма

Татяна скиташе сама.

И изведнъж видя от ската

село и лес в здрачѐн покой,

с дома на нашия херой —

и долу светнала реката;

сърцето почна да трепти

и цялата се тя смути.

16.

Съмнението се възправя:

„Назад! — шепти й таен глас.

Не, тук ме никой не познава

ще вляза малко и тогаз!…“

И тихо слезе тя от ската,

обгърната от тишината —

и с пълен от уплаха взор,

навлезе в стихналия двор.

Но литнаха към нея псета

и, смаяна от всичко, тя

в уплаха силно изпищя.

Притекоха се рой момчета

и ги разгониха със бой,

а нея — под покрова свой.

17.

„Да видя къщата поисках!“ —

продума тя. И веднага̀

изтичаха те при Анися,

и тя пристигна с ключ в ръка.

Дойде Анися и отвори;

и влязоха в дома просторен

в дома на нашия херой,

де дълго бе прекарал той.

Видя тя залата пустинна

(останала без господар)

и щека върху скъп билярд.

Анися сочеше невинно:

„Камината, където той

седял понякога в покой.

18.

Обядваха тук често двама…

да, с Ленски, с нашия съсед!

Сега елате по-натам и

сред стихналия кабинет;

тук сутрин чакаше по-хлад

управителя за доклад,

закусваше, четеше там…

И старият живя тъй сам.

Понявга беше в настроение

и с очила в неделен ден,

играеше на карти с мен.

Прати му, Господи, спасение

и костите му упокой

в земята-майка, в рая твой!“

19.

Татяна с поглед в умиление

се взираше към всеки кът;

и всичко бе така безценно —

вълнуващо невинна гръд

с полумъчителна наслада;

и маса, книги, и лампада,

и под закрития прозор

застланият креват с ковьор;

пейзажът зад стъклата лунен,

и вътре полуздрача блед,

и Байроновият портрет,

колонката със бюст чугунен

и с шапка, смръщено лице

и скръстени на гръд ръце.

20.

И дълго в модната килия

стоеше без да шавне крак.

Вън почна вятърът да вие:

долѝната — обвита в мрак.

Гората спеше над водите,

луната беше вече скрита

и пилигримката, уви,

разбра, че трябва да върви.

И скрила своето вълнение,

поела си дъха едва,

обратно тръгна след това,

но тук поиска позволение

с молба, дано я пускат те,

да идва книги да чете.

21.

И пред вратата, вън, Татяна

се разпрости. И пак след ден

от утринта пристига рано

тя в кабинета запустен.

В мълчанието там, самичка,

забравила и свят, и всичко,

останала на свобода,

горчиво, дълго тя рида…

Погледна после в томовѐте:

до тях не бе й най-напред…

Но изборът им в строен ред

я порази. И тя зачете

с душата жадна за любов;

и цял светът й стана нов!

22.

Макар да знаем, че Евгений

и с книгите се бе простил —

все пак той няколко творения

за себе беше съхранил:

певецът блед на Дон Жуана^[3]

и с него няколко романа

от пошлия съвремен век

и в тях модерния човек —

изобразен доволно верно

с безнравствения му живот

на егоист и сух деспот,

потънал сред мечти безмерни,

и с озлобен и тънък ум,

посред кипящ и празен шум.

23.

Личеха множество странѝци

с бележки, знаци върху тях;

и прибледнялата девица

откриваше през тръпен страх

и с трепет и въздишка тежка

по неговите забележки,

в покоя глух, усамотен,

от що е бивал поразен.

Тя среща по полята бели

от молива му блед черти —

сърцето му из тях трепти,

душата се разкрива цяла,

ту с думи, или белег с кръгче,

ту с въпросителен и кръстче.

24.

И тя започна — малко-много —

да вижда сякаш през нощта

и прояснява — слава Богу —

човека, по когото тя

изстрада в ориста си властна:

чудак ли скърбен и опасен,

зъл демон ли бе непознат,

създаден от самия ад,

или пък ангел? Или призрак —

нищожна сянка; или наш,

московец със Харолдов плащ

и роб на чуждите капризи,

словар на модния език?

Не е ли просто той смешник?

25.

Тъй Таня тъмната загадка

на словото разкрива бавно?

Забрави: времето е кратко

а вкъщи чакат я отдавна,

където водят по съседски

върху съдбата й беседа:

„Какво? Та тя не е дете!“, —

си доверяват тихо те. —

„А Олга беше уж по-млада.

Да, искам вече да я дам,

а на кого — сама не знам!

На всички отговаря хладно:

Не искам! И седи дома,

или пък скита сам-сама“.

26.

— Не е ли влюбена? — „В кого ли?

Тя пред Буянов беше мраз,

а Петушко̀в напусто моли.

Хусарят Пихтин бе у нас:

какво не прави, що не струва,

дано я някак развълнува!

Аз мислех, че ще стане уж,

пък то, и той й беше чужд“.

— Тогаз ще идете, госпожо,

в Москва, на момин панаир.

Там ще склони тя най-подир.

„Ох, бедни сме! Едва ли може…“

— „Ех, за година има там,

не стигне ли, и аз ще дам“.

27.

На старата хареса много

съветът с умните слова

и тя, обзета от тревога,

реши да тръгнат за Москва.

И Таня своя смут сподави,

че там ще иде и представи

чертите ясни пред света

с провинциална простота;

и с изостанали премени

и изостанал речев склад

ще предизвика в оня свят

насмешки с погледи припрени!…

О, страшно е! И по-добре

да си остане и умре.

28.

Тя става рано пред лъчите

и тича в глухите поля;

и с тъпа болка на очите

се взира като през мъгла…

Простете, трепетни долини

и планини прекрасно-сини,

гори с познати дървеса

и тихи, чудни небеса,

и ти, природо моя дивна!

Сменявам тихите места

с блестяща, шумна суета!…

Прощавай, свобода щастлива!

Защо, къде отивам аз?

Какъв съдбата готви час?

29.

Разходките й не престават:

ту ручеи, ту хълмовѐ —

поред тя всичко посещава

и всичко с прелест я зове.

Като с отдавнашни другари —

с горите, с местностите стари,

тя иска с тях да се прости.

Но бързо лятото лети

и есен листи вече рони;

природата вълнува гръд,

с одежда, жертвана пред смърт.

И север облаците гони,

и вихър вие в късен мрак,

и зима чудна идва пак.

30.

Дойде, надвисна над простори

и по клонати дъбовѐ,

покри с вълнистите ковьори

гори, поля и хълмовѐ.

И с блясъка на снеговете

сравни реката с бреговете.

Да, майка-зима е над нас

и свети с ледения мраз.

Едничка се Татяна крие

и зимата не среща тя

и бялата й красота;

ни с първи сняг да се измие

по рамене, лице и гръд:

да, тя ще тръгва в страшен път.

31.

За тръгване е време, ето —

отминал е последен срок;

забравената им карета

на друма вече е широк.

Обозът е от три талиги,

пристегнати с въжа, вериги;

съсъди, маси и безброй

сладка, дюшеци, пъстър рой

завивки, клетки за петлите;

сервиз, стъкла, et cetera,

ръка грижлива тук събра,

и ето, дигат шум слугите,

на път са с цял табун поне

от буйни, чакащи коне.

32.

И почват вече да запрягат,

закуски носи стар готвач;

и дотоварват и пристягат,

ехтят подвиквания, плач.

На кранта суха и космата

седи форейторът^[4] брадат и

децата чакат и стоят

с желание да се простят…

Накрая тръгват с шум, вълнение,

напред към пътните врата:^[5]

„Простете, радостни места!

Прости, приют на скръб смирена!

Ще се завърна ли при вас?…“

И сълзи давят ясен глас.

33.

Когато нашата просвета

на работа се призове

(според мечтите ни заветни,

след пет далечни векове —

при философско изчисление),

у нас ще бъдат заменени

с шосета всеки труден път

и всичко ще съединят

чугунни мостове високи

опасани отвред с дъги,

и пред понесени води

тунели ще ехтях дълбоки;

ще има в пътя най-подир

при всяка станция трактир.

34.

Днес в пътя ни нерадост лъха,^[6]

прогнили мостове стърчат,

по спирките бълхата с плъха

не дават людете да спят.

Трактири няма. В ѝзби хладни

виси надменно с наглост гладна

вехт ценоразпис в прах покрит

и дразни празен апетит.

В туй време селските циклопи

пред огъня, като напук,

лекуват вън с огромен чук

творбата лека на Европа^[7]

и благославят те с любов

в земята родна всеки ров.^[8]

35.

Но зимно време е свободно

и леко би пътувал ти.

Тъй стих без смисъл в песен модна

като пуст път пред нас блести.

Автомедоните^[9] са бойки

и като вихър — с бързи тройки.

Изнизват се се пред празен взор

тук стълбове, а там стобор.^[10]

А Ларина бе скъпа^[11] толкоз,

че никак и не пожела

да тръгнат с пощенски кола;^[12]

и Таня наскуча до болка

из пътя цял от седем дни

сред разпростряни равнини.

36.

Но свършва пътят необятен:

отпред Москва им се яви;

припламват кръстовете златни

върху старинните глави.

О, братя! Как бях благодарен,

когато с черкви и звънарни,

с дворци проблесна тя веднъж

и се разкри на шир и длъж!

Как често в горката разлъка,

с приведена от скръб глава,

съм мислил аз за теб, Москва!

При твоя звук ти с колко мъка

за руското сърце гориш!

И колко много ти таиш!

37.

И ето го, посред дъбрави,

Петровският дворец, без стон

от миналата наша слава.

Напразно тук Наполеон

очакваше сред упоение

Москва в коленопреклонение —

с ключа и сведена глава…

Ала не даде ти, Москва:

покорност теб не бе присъща,

и вместо с искания дар

посрещна с яростен пожар

изпепеляващ всяка къща!

А Бонапарт — във смут, несвой^[13] —

съзна загубения бой.

38.

Прощавай ти, свидетел славен,

Петровски замък. Хей, колар,

ти спиш!… Виж бялата застава;

летят по Тверски булевард.

Трещят коли в паваж изрътен:^[14]

пробягват будките крайпътни,

фенери, лавки и деца,

с различни възрасти лица,

мъже, бухарци и огради,

търговци, селяни, шейни,

бордеи, кули и жени,

аптеки, люде, къщи модни,

балкони, с лъвове врата,

и черни гарвани в ята.

39. 40.

И дълго те конете гонят —

минава вече час и друг,

и стигнаха при Харитоня^[15]

и трябва да разпрягат тук.

Тук остарялата им леля

лежи от охтика в постеля

и те при нея ще запрат.

Посреща ги след дълъг път —

с пенсне и дрипи по кафтана,

с чорап в ръце, — слуга калмик,

а в гостната ги среща с вик

княгинята върху дивана.

И с плач и възклицания те

се запрегръщаха дветѐ.

41.

„О, ти, mon ange!“ — „Pachette!“^[16] — „Алина!“

Припомнят младостта едва!

— За дълго? „Мила ми кузина!“

„Седни! Как чудно е това!

Ей Богу, сцена из романа…

А ето моята Татяна!

Ах, Таня, скъпа ми, ела,

като че виждам аз в мъгла…

Припомняш ли си Грандисона?“

— Кой Грандисон?… О, Боже мой!

Да, помня, помня. Де е той?

„В Москва, живее в Симеона;^[17]

на Бъдни бе ме посетил,

сина си скоро той женѝл.

42.

А оня… после ще си кажем…

Ох, как ме всичко в мен боли!

А пък ще трябва да покажем

на Таня близките, нали?

Нозете ми не са покорни.

А вие сте от пътя морни,

почивка трябва ви на вас…

Ох, как съм слаба вече аз…

Тежи ми мен дори и радост,

не само скръб… мой ясен ден!

Не бива ме за нищо мен…

Животът в старини е гадост…“

И смаяна от радостта,

през сълзи се закашля тя.

43.

Болнѝцата с прекрасна радост

я трогна, ала тя тъжи.

На чуждо място е досадно

и в чужда стая й тежи.

И под завесата копринна

нощта е тежка и пустинна;

когато утринният звън

зове за труд след нощен сън,

я сварва в стаята й права.

Тя гледа в тъмните стъкла,

нощта редее през мъгла,

но тя поля не различава;

пред нея е незнаен двор,

с конюшни, кухня и стобор.

44.

И по роднинските обеди

развеждат Таня всеки ден.

Разсеяна тя всички гледа

през погледа си изумен.

Дошла роднина издалече

посрещат всички с топли речи

и с топла радост и мечти.

„Порасте вече, Таня, ти!

А сякаш скоро бе, те кръстих?“

„А аз те носих на ръце!“

„А аз те плясках по ръце!“

„А аз ти сладки давах с пръсти!“

И в хор стариците твърдят:

„Как бързо дните ни летят!“

45.

Но няма никаква промена;

не е до там отѝшло чак:

и на̀, княгинята Елена

е с тюлената шапка пак,

пак пудри се Лукеря Лвовна

и лъже пак Любов Петровна,

Иван Петрович пак — глупец,

Семьон Петрович — скъп^[18] подлец,

а Пелагея Николавна

любовника не сменя с друг

и води същия съпруг;

той пак е в клуба член изряден,

все тъй е глух, все тъй — смирен,

за двама лапа всеки ден.

46.

И щерките им я прегръщат —

надменни грации на Москва…

И с погледи я те обгръщат

отдолу, цяла, до глава;

намират я, че е стеснена,

провинциална и смирена

и че й пречи бледността —

но, впрочем, не е грозна тя…

Съгласно своята природа

я водят с себе и дружат,

прегръщат нежно всеки път —

накъдрят по последна мода

и й разправят, без да ще,

сърдечните си тайни те,

47.

за повседневните победи,

надежди, лудости, мечти.

Текат невинните беседи,

с привкус на леки клевети.

И всички чакат в смут потаен

да каже скритите си тайни

в очите им молба струи.

Но тя като че в сън стои

и слуша, няма, без участие;

и на скованото лице

скръбта на своето сърце —

съкровищник на скръб и щастие —

таи в безмълвна тишина

и не споделя ни с една.

48.

Понякога тя пожелава

в беседа да се приобщи —

но в гостната се занимават

с безкрайно пошли остроти

и всичко — бледо, злополучно, —

дори клевѐтят вече скучно;

и през безплодна сухота,

и през сплетните и речта

не пламва мисъл цели нощи.

Макар случайно в тоя шум

да би разцъфнал малко ум —

знак, че сърца живеят още! —

С комични глупости обвзет

да бе я сгрял ти, скучен свет!

49.

Тълпа от юноши архивни

лукаво с поглед я следят,

неблагосклонно и противно

за нея тихо си шептят.

А някакъв пък шут печален

я вижда някак идеална

и, до вратата спрял несвой,^[19]

елегия й пише той.

До скучната й леля, с Таня

Вяземски седна, втренчил взор,

и я увлече в разгово̀р;

а пък зад него — тя не схвана —

перуката поправил в миг,

за нея питаше старик.

50.

Но там, де Мелпомена^[20] блеска

и с бурния си вой зове,

де маха мантията левска

и хладната тълпа реве;

и дето тихо дреме Талия^[21]

посред овации и похвали;

и само Терпсихора^[22] там

в младежа зрител ражда плам

(тъй както в миналото дивно,

когато бяхме вие, аз…),

не се объркаха със страст

ни дамският лорнет ревниво,

ни блясна с бляскаво стъкло

бинокъл в ложа, ни в кресло.

51.

Заведоха я и в Събрание.^[23]

Сред теснота и шум пиян

и музика в салон пространен

въртят се двойки в вихрен танц.

Красавици премени веят,

човешката тълпа пъстрее,

момински кръг на длъж и шир

лишава всички нас от мир.

Контетата се перчат стари

с нахалство, с панталон, с жилет

и с невнимателен лорнет;

тук идват в отпуск и хусари:

току-така — да се явят,

да бляснат и да отлетят.

52.

В нощта горят звезди чудесни,

с красавици — Москва блести;

най-ярко в купола небесен

луната сред звезди трепти.

Но таз, която аз не смея

със лира звучна да възпея,

като прекрасната луна

посред жените е една.

С каква отмереност небесна

минава тя по своя път!

И колко нега в дивна гръд!

И чар из погледа чудесен!

Но стига, стига, прекратѝ,

ти своя данък тук плати!

53.

Шум, писък, суетня, поклони,

галоп, кадрил, мазурка, валс;

и там, под тежките колони,

посред роднини, през печал,

Татяна гледа и не вижда.

Тя суетите ненавижда

и душно й е тук… В мечта

преброжда родните места

при бедни селяни, събрани

в уединен прекрасен кът,

де ручейни струи струят;

при своите цветя, романи,

там, дето в здрачния покой,

я срещаше понявга той.

54.

Така мечтите си изрежда:

ни вижда свят, ни помни бал, —

а при това очи не свежда

от нея важен генерал.

И лелите й нестръпливи

и смигат със усмивки живи

и всяка й шепти едвам:

— Погледай скоро, вляво там.

„Наляво? Група люде само?…“

— Каквито и да са те, ти

натам очите извърти,

там де стоят в мундири двама.

На̀, дръпна се… на̀, пак е спрял…

„Кой? Тлъстият ли генерал?“

55.

Тъй! Нека с светската й слава

да поздравим Татяна тук.

А аз не трябва да забравям,

че в книгата възпявам друг…

Да изрека сега словата:

„Възпявам младия приятел

с капризи, с дързости прочут.

Благослови ти моя труд,

епическа, прекрасна музо!

И жезъл дай, да мога сам

да не залитам тук и там.“

Достатъчно е! Аз изхлузвам

ярема си, отдаващ чест

на класицизма с увод днес.