Ребека Джеймс
Красиво зло (33)

Трийсет и втора глава

Разопаковам кутии в новата ни кухня, когато се случва. Както стоя права, усещам как между краката ми избликва влажна струйка. Отначало не знам какво е и за миг се чудя дали не съм се подмокрила. Втурвам се в банята и смъквам гащичките си. Кръв.

Подсушавам се колкото мога с тоалетна хартия и отивам право при Мик. Той разопакова книги и ги подрежда на импровизираните ни лавици, като си тананика и кима в ритъм със собствената си мелодия. Докато се приближавам, се усмихва.

— Кървя.

— Какво? — скача от мястото си той. — Мамка му! Това лошо ли е? Лошо е, нали?

— Не знам.

— Да отидем в болницата.

Увивам около кръста си една стара кърпа, Мик грабва ключовете и двамата внимателно отиваме до колата.

Спешното отделение е заето и една сестра ни информира, че ще трябва да чакаме дълго, преди да ни види лекар.

— Но тя може би губи бебето — настоява Мик. — Трябва да я прегледат веднага.

— Съжалявам. Имаме система за разпределение. А освен това се боя, че на този ранен етап, ако наистина губите бебето, не сме в състояние да сторим нищо. Всичко, което можем да направим, е да ви наблюдаваме. — Усмихва ми се благо. — Но е възможно да не преживявате спонтанен аборт. Много жени кървят през бременността, а после раждат напълно здрави бебета. Седнете и се опитайте да не се тревожите.

С Мик се завличаме до столовете. Няма свободни места едно до друго, но една жена, която седи сама, забелязва, че сме двойка, и се премества, за да седнем един до друг. Мик й благодари и макар че тя улавя погледа ми и се усмихва съчувствено, аз поглеждам настрана. Не искам съчувствие или доброжелателство от непознати. Ако трябва да тъгувам, искам да тъгувам насаме. Стаята е малка, претъпкана и всички са чули разговора ни със сестрата. С увитата около кръста ми кърпа се чувствам открита и биеща на очи.

Сядам, затварям очи и отпускам глава на рамото на Мик.

Четирийсет минути по-късно една сестра извиква името ми. Моли Мик да изчака отвън, но когато избухвам в сълзи и се вкопчвам в ръката му, му позволява да дойде с мен. Завежда ни до едно легло и ме моли да седна.

— Колко кръв имаше?

— Не съм сигурна. Изглеждаше много.

— Колкото за една превръзка? Или повече? Как мислите?

— Може би. Да. Колкото за една превръзка.

Тя записва на лист хартия.

— А сега кървите ли?

— Мисля, че не. Не съм сигурна. Не чувствам нищо.

— Добре. Щом не чувствате, вероятно не кървите.

Води си още няколко бележки, а после измерва кръвното ми налягане и температурата.

— Всичко е наред. Докторът няма да се бави. Просто лежете тук. Почивайте.

Слага одеяло над краката ми и дръпва завесите, преди да излезе.

Мик сяда на стол до леглото ми и ме хваща за ръката.

— Не трябваше да ти позволявам да разопаковаш, нали? — Изглежда безкрайно нещастен.

— Не. Не е от това. Дори не съм вдигала тежко. Човек не бива да се отнася с бременните като с инвалиди. — Стискам ръката му. — Както и да е, нека не мислим за най-лошото. Не още.

— Извинявай. Няма. Разбира се, че няма. Просто толкова искам всичко да е наред. Не искам да…

— И аз не искам. — Прехапвам устна и се опитвам да не заплача.

Завесата се вдига и се появява висока слаба жена. Има твърда червена коса и смътно ми напомня за Филипа, което, съвсем нелогично, незабавно ме кара да се отпусна малко повече. Бута пред себе си голяма машина и забелязва, че я гледам.

— Ултразвук — пояснява, застава до леглото и ме потупва по крака. — Аз съм доктор Кинг. А сега да погледнем това бебе, нали така?

Докато движи сондата по корема ми, изпитвам ужас. Взирам се в екрана, в сивите петна и сенките, които не означават нищо за мен.

— Аха! — Доктор Кинг задържа сондата неподвижна. Посочва към монитора. Усмихва се. — Сърдечни тонове. Виждате ли? Хубави и силни. А размерът на бебето е абсолютно идеален за гестационната му възраст.

Наблюдавам как сърцето на бебето ми пулсира и се чувам да издавам странен приглушен звук — полусмях-полуридание.

Мик стиска ръката ми.

— Уау!

Лекарката казва, че според нея всичко е наред — сигурно е било просто единично необяснимо кръвотечение.

— Просто едно от онези странни неща, които се случват понякога — обяснява тя. Заръчва на Мик да ме заведе у дома и няколко дни да се грижи за мен, а ако кръвотечението се повтори, веднага да ме доведе в болницата. — Опитайте се да не се тревожите. Не мисля, че ще се повтори. Но си почивайте няколко дни — завършва с усмивка, — просто за всеки случай.

Следващите три дни прекарвам в леглото. Мик отива в библиотеката и ми донася цял куп книги за бременността, които изчитам от първата до последната страница. За щастие времето е идеално за такава почивка — бурно и студено — и аз се чувствам в безопасност, уютно сгушена и съвсем доволна под завивките на леглото ни. Мик се упражнява на дигиталните барабани, намалил звука до минимум, така че почти не го чувам, и ми носи закуска, обяд и вечеря в леглото. Когато се уморявам да чета, той донася телевизора в спалнята и двамата гледаме сапунени сериали — смеем се на абсурдните сюжети и скованата актьорска игра. Второ кръвотечение няма.

На четвъртата сутрин се събуждам във фантастична форма и заредена с повече енергия, отколкото съм имала от седмици. Оставям Мик да спи в леглото, ставам и си приготвям чаша чай. На долния етаж има малка градина, споделяна от четирите апартамента във входа ни. Изнасям чая си навън и сядам на стъпалата, водещи надолу към градината.

Макар че е още рано, слънцето е топло, а небето — необятно, високо и обагрено във великолепен син цвят — небе, което винаги съм смятала за типично австралийско, небе, каквото никога не съм виждала в Гърция, Индонезия или Европа, в която и да било от другите страни, в които пътувахме, преди да убият Рейчъл. — И внезапно ме изпълва чувство на толкова огромно щастие и неизмерима благодарност, задето съм жива, че се усмихвам — широка, спонтанна, невидяна от никого усмивка. Дървените стъпала под краката ми са топли, чаят е сладък и приятен на вкус, слънцето нежно докосва кожата ми, целува ме и ме разбужда.

Толкова дълго съм си забранявала да изпитвам подобно щастие, простото сетивно удоволствие, че живея! Мислех, че е нечестно към Рейчъл — себично удоволствие, нещо като предателство, — тъй като тя никога повече няма да се наслади на такива мигове. Но си мисля и за думите на мама, колко е важно да продължа живота си, да си позволя да му се наслаждавам и изведнъж ми хрумва с абсолютна сигурност, че сестра ми би искала да съм щастлива. Тя никога, никога не би ми завидяла, задето водя пълноценен и щастлив живот. И внезапно си давам сметка, че мога да избера как да се чувствам и че изборът да съм нещастна означава да избера да позволя на убийците й да унищожат живота ми така, както унищожиха нейния.

— Щастлива съм, Рейчъл.

Казвам го на глас, като молитва.

— Истински щастлива.

Но слънцето не се задържа дълго и по средата на сутринта отново са се събрали дъждовни облаци, а небето е притъмняло. Отново прекарваме деня на закрито — аз чета, а Мик се упражнява — и до вечерта вече съм неспокойна, отегчена и изпитвам непреодолимо желание да изляза от апартамента.

— Нека да вечеряме навън — предлагам. — В тайландския ресторант надолу по пътя.

— Но мислиш ли, че всичко ще е наред? Мислиш ли, че трябва да излизаме? — пита Мик.

— Всичко ще е наред — уверявам го, бързо се събличам и се отправям към душа. — Лекарката каза, че трябва да си почивам няколко дни, не е казала, че не бива да излизам от леглото през следващите шест месеца. От три дни не съм помръдвала. Ако не изляза от този апартамент, и то скоро, ще полудея.

— Ще отидем с колата.

— Не ставай смешен. Никога няма да намерим място за паркиране.

— Вярно — въздъхва Мик. — Но сигурна ли си, че всичко ще е наред? Мога да отида и да взема нещо за вкъщи.

— Всичко ще мине както трябва. Ще вървим бавно. — Смея се. — Като стари хора.

До ресторанта не е далеч и двамата тръгваме по пътеката покрай брега. Не вали, но над небето са надвиснали тъмни буреносни облаци, а брегът е развълнуван, вълните реват, покрити с пяна. Гледката е великолепна и ние не бързаме да се отделим от нея. Вървим бавно, хванати за ръце. И двамата се наслаждаваме, че сме на открито, на свежия въздух, на красотата пред очите си.

Не бързаме да приключим и с храненето. Мик говори за групата, за композирането на музика. Представяме си как ще се отправим на световно турне — пари, слава, хиляди крещящи фенове. Разсмивам се и му казвам, че ще трябва да се бия, за да разкарам момичетата от него.

— Аз ще съм проклетата ревнива дебела съпруга, оставена вкъщи. Заедно с шестте деца.

— Да — шегува се той, — точно така си те представям. Мислим си дали да не вземем такси до вкъщи, защото сякаш ще завали, но се отказваме. Навън е толкова приятно, а пътят е съвсем кратък. Пък и малко дъжд няма да ни навреди.