Ребека Джеймс
Красиво зло (11)

Десета глава

— Значи ще се видим в петък вечерта? — пита мама.

— Да.

Тъкмо се каня да кажа „довиждане“ и да затворя телефона, когато тя добавя:

— Защо не вземеш и новата си приятелка? Защо не доведеш Алис? Ще се радваме да се запознаем с нея.

Не вярвам, че мама и татко наистина искат тя да дойде — те сякаш вече не се радват на никакви срещи с други хора. Трудно е да се смееш и усмихваш, да водиш тривиални разговори, когато единственото, за което наистина можеш да мислиш, е смъртта на детето ти — тема, която е невъзможно да повдигнеш, без да стреснеш и пропъдиш хората. Оценявам обаче това, че се опитва да положи усилия заради мен, че иска животът ми да е възможно по-нормален, иска да допринесе и да бъде част от тази нормалност.

Мислила съм да поканя Алис, да я запозная с родителите си, но винаги съм решавала, че не бива. Мама и татко са толкова тъжни, толкова тихи, че понякога на хората им е трудно да разберат как да се държат. Освен това все още не съм казала на Алис за Рейчъл. Тя не знае нищо, така че несъмнено напрегнатите им погледи, сериозността им, неспособността им да се смеят по повод и без повод ще й се сторят смущаваща.

— Не знам, мамо — отвръщам. — Сигурно ще е заета.

— О, моля те, скъпа. Моля те, поне я попитай. Знам, че сме скучни, знам, че сигурно ще й е неприятно, но наистина ще се радваме да се срещнем с нов човек. Освен това на баща ти ще му се отрази добре да види, че си щастлива и се забавляваш с приятелка на твоята възраст.

Толкова рядко се случва мама да ме моли за нещо и в гласа й звучи такова искрено желание наистина да доведа Алис, че се съгласявам. Обещавам й на следващия ден да й кажа дали приятелката ми ще дойде. Тя иска да разбере навреме, за да осигури допълнителна храна.

Алис се съгласява, казва, че с удоволствие ще дойде, смее се и добавя, че е чакала да я попитам.

И неизбежно през първата ни вечер там се споменава името на Рейчъл. Аз обаче успявам бързо да сменя темата и да избегна неудобното положение да разкажа на Алис за случилото се под любопитните погледи на мама и татко. Те ще се зачудят защо не съм й споделила по-рано.

Но знам, че ще трябва да й кажа. Няма начин да прекараме цял уикенд тук, без името на Рейчъл да се спомене отново. Затова, когато двете с Алис пожелаваме „лека нощ“ на родителите ми и се качваме на горния етаж да си легнем, я моля да дойде за малко в стаята ми.

— Защо? — шепне тя и се смее. — Да нямаш там тайно скривалище за наркотици?

— Просто искам да ти споделя нещо.

Алис ме поглежда с разширени очи, очевидно изненадана от сериозния ми тон.

— Добре. Само ме остави да се изпишкам преди това. Веднага идвам.

После се връща, двете сядаме на леглото ми с лице една към друга и с кръстосани крака.

— Имах сестра — започвам с делови тон. — Рейчъл. Убиха я.

Алис се навежда напред и се намръщва.

— Какво каза?

Не отговарям. Знам, че ме е чула и просто има нужда от време, за да обработи информацията. Винаги става така, когато го казваш на някого. Отначало всеки път е трудно да ти повярват.

— Разкажи ми — добавя най-после тя.

И аз започвам да говоря и да плача тихо. Разказвам й всичко. Цялата история, която започва от мига, когато с

Карли и Рейчъл бяхме заедно в кафенето преди толкова години, мига, в който реших, че сестра ми може да ни придружи на партито. И плача от припомнения ужас, но и от облекчение, задето най-после споделям с някого. Говоря и плача. И Алис за пръв път слуша. Не казва нищо, не задава въпроси и през цялото време не повдига ръка от коляното ми.

— О, Господи! — прошепва тя, когато най-после свършвам. — Горкичката ти. Горкото ти семейство. Защо не си ми казала по-рано? Горката Рейчъл.

— Да — кимвам. — Горката Рейчъл. Горките мама и татко. Просто е ужасно. Това съсипа всичко.

И Алис ме обгръща с ръце и ме държи в прегръдките си, докато се разтърсвам от ридания. После, когато съм напълно изтощена и главата ме боли прекалено много, за да продължа, когато часовникът на нощното шкафче показва два часа сутринта, тя ми помага да се пъхна в леглото, ляга до мен и ме милва по косата, докато заспивам.

На следващата сутрин се събуждам, а Алис е до леглото ми и държи в ръката си димяща чаша чай.

— Виж какво ти донесох. — Слага чашата на нощното шкафче и сяда на леглото. — Наспа ли се?

Облечена е. Връхчетата на косата й са влажни, усещам цитрусовия аромат на шампоана й и знам, че се е изкъпала. Сядам в леглото с усещането, че съм размъкната и уморена, и кимвам. Вземам чашата и отпивам от чая си. Той е горещ и сладък, великолепен на вкус в сухата ми уста.

— Как си? — питам, след като изпивам половината чаша и събирам мислите си достатъчно, за да проговоря. — По кое време стана? Сигурно си уморена.

— Не. Чувствам се страхотно. Станах рано и закусих с Хелън на верандата.

Чудя се защо Алис е започнала да нарича майка ми с малкото й име, тъй като родителите ми са хора, на които отиват обръщенията „господин“ и „госпожо“.

— Говорихме за Рейчъл — пояснява Алис.

— О! — промълвявам стъписана. Не мога да си представя какво са си казали. Обикновено мама изпитва такава неохота да говори за Рейчъл с непознати, такъв страх да сведе живота и смъртта й до един разказ. — Дали… имам предвид… как се държа мама? Наистина ли говори за това?

— Дали е говорила? Господи, Катрин, тя изобщо не спря, за да си поеме дъх. Мисля, че наистина имаше нужда от това. Беше… ъъъ, как беше думата… беше някакъв катарзис за нея. Хелън е прекрасна, смела, силна жена… но има нужда… не знам… очевидно има нужда от някакъв отдушник за всичко случило се. Очевидно е, че просто… го е задържала в себе си… потискала е яростта и нещастието си толкова дълго. Искам да кажа, не ме разбирай погрешно, тази сутрин беше абсолютно изтощителна и емоционална и за двете ни. Смяхме се, плакахме и се прегръщахме. Дори наляхме малко ром в кафето си — и двете толкова се бяхме разчувствали. Имам предвид тази сутрин, тя просто се откри напълно, разказа ми всичко… неща, които не мисля, че е казвала на когото и да било по-рано. — Алис накланя глава на една страна и се усмихва замечтано. — А аз й показах някои различни перспективи. Нов поглед към нещата. Начин да гледа на ситуацията с повече съчувствие и толерантност. Мисля, че това наистина й помогна, нали разбираш? Наистина й помогна да се освободи от част от онази гадост, която държеше затворена в себе си.

— Гадост ли? — повтарям. Раздразнена съм, но не съм сигурна защо. — За каква гадост говориш по-точно?

— О! — Алис примигва и ме поглежда леко тревожно. — Добре ли си? Не ти е неприятно или нещо подобно, нали така? Просто се случи. Дори не съм сигурна коя от нас първа заговори за Рейчъл. Искам да кажа, мисля, че отначало бях аз… но не можех просто да седя там с Хелън и да не спомена нищо за нея… Струваше ми се изкуствено, сякаш лъжа или нещо подобно. Но аууу! След като веднъж споменах името й, сякаш отприщих лавина. Хелън просто не можеше да спре да приказва.

Начинът, по който Алис нарича майка ми с малкото й име, е вбесяващ. В него има някаква собственическа, прекалено свойска нотка, която ме кара да се чувствам изключена по някакъв начин.

— Трябва да видя дали наистина е добре. — Въздъхвам, отмятам одеялата от краката си и се изправям, като избягвам погледа на Алис, докато си слагам пеньоара. — Откакто Рейчъл умря, се научи да прикрива истинските си чувства. Наистина не можеш да разбереш какво мисли, ако не я познаваш много добре. Освен това понякога е абсурдно учтива. До ръба на самоунищожението.

Излизам от стаята, без да дам възможност на Алис да каже нещо повече. Знам, че съм груба и вероятно драматизирам излишно, но съм сигурна, че тя е разбрала всичко погрешно — ако са говорили за Рейчъл, мама положително се чувства разбита и огорчена. Освен това нещо в отношението на Алис към цялата история изглежда странно самодоволно. Прекалено е небрежна, придава си вид на съвсем въвлечена в историята и всичко ми изглежда малко неестествено.

Намирам мама в кухнята. Стои пред плота на островчето и меси някакво тесто. Плотът е покрит с брашно, на бузата й има бяло петно. Тананика си нещо.

— О! Скъпа. — Усмихва се и слага брашнената си ръка на гърдите. — Стресна ме.

— Как си? — Поглеждам я внимателно.

— О! Аз… чувствам се много… — Вдига ръка към устата си и леко докосва устната си, като оставя отгоре й бяло петно. Очите й се навлажняват и си мисля, че ще заплаче, но вместо това тя се усмихва. — Всъщност се чувствам наистина добре. Двете с Алис си поговорихме хубаво тази сутрин. Наистина си поговорихме хубаво и откровено за Рейчъл. Беше… ами… беше много… много освобождаващо да излея всичко. — Засмива се и поклаща глава. — Ругаех като моряк, скъпа. Трябваше да ме чуеш. Ушите на онези клети мъже сигурно още горят. Дори пих ром като моряк.

— Онези клети мъже? — повтарям. — Кои клети мъже?

— Ами всъщност момчета, не мъже. Момчетата, които убиха Рейчъл. Няма да кажа имената им — не мога да бъда дотолкова прощаваща. Но Алис изтъкна, че навярно самите те са имали много тежък живот, невъобразимо тежък. Сигурно са били много ощетени. Много объркани. Много сърдити и озлобени на света. Никога не са имали шанс. Нито пък възможности. Сигурно са ги били. Пренебрегвали. Алис ми напомни, че хората, които извършват такива ужасни престъпления, обикновено са имали ужасен живот. — Свива рамене. — Не знам защо, но мисълта за това някак си ме накара да се почувствам малко по-добре. Кара ме да си представям, че не са решили да убият Рейчъл просто защото са злобни, жестоки свине, а защото самите те са били наранени и объркани. Защото и те са били жертви. Жертви на обществото. В известен смисъл.

— И си добре?

Не знам защо не съм облекчена. Но една странна част от мен, част, от която се срамувам, е разочарована, че я намирам толкова щастлива. Предполагам, малко ревнувам, че разговорът с Алис, а не с мен я е накарал да се чувства по този начин. Освен това не съм убедена дали трябва да изпитва съчувствие към онези момчета. За мен те са просто свине, цялостни и завършени. С радост бих ги оставила да горят в ада цяла вечност.

— Не си ли натъжена?

— Натъжена ли? О, разбира се, че съм натъжена, скъпа. Дъщеря ми беше убита. Но просто е толкова приятно да… да… да призная колко скапано сърдита бях досега. Да оставя част от този гняв да си отиде. — Свива рамене и се връща към тестото, като го мачка яростно. — Просто е толкова прекрасно да го оставя да се излее.

— О! Ами, предполагам, че това е добре.

Обръщам се и отивам при чайника, суетя се със захарницата, с чашата, с пускането на листата в чайника. Никога досега не съм чувала майка си да ругае. Никога. Нито веднъж за почти осемнайсет години. И вместо да се радвам, че най-после се е освободила от част от естествения гняв, вместо да съм доволна, че я виждам мъничко да се отпуска, едва сдържам сълзите си. Чувствам се наранена. Толкова пъти съм се опитвала да я накарам да говори за Рейчъл, да изрази някакъв гняв, да крещи, да плаче и беснее. Колко несправедливо е всичко. Но тя винаги е била толкова непроницаема и твърда, със стиснати устни, нежелаеща да се остави чувствата да я завладеят.

Там, където аз винаги съм се проваляла, Алис успя — толкова лесно и бързо.

Мълчаливо приготвям чая и точно когато се каня да изляза от кухнята и да се върна в спалнята си да го изпия в раздразнена самота, мама се приближава. Застава точно пред мен, слага ръка на рамото ми и го стиска.

— Тя е хубаво момиче, твоята Алис. Толкова се радвам, че я доведе за уикенда.

— Да, така е. — Кимвам и се заставям да се усмихна.

— Освен това е очевидно, че има много високо мнение за теб. Не спря да те хвали. Много се радвам, че сте се сприятелили.

А после се навежда напред, целува ме по бузата и се усмихва. Това е най-щастливата и искрена усмивка, която съм виждала на лицето й от смъртта на Рейчъл насам. Разтваря широко ръце, аз оставям чашата с чай и обвивам ръце около гърба й. Дълго време двете оставаме прегърнати, здраво притиснати една към друга, и по времето, когато се разделяме, целият ми гняв към Алис е изчезнал. Тя е направила мама щастлива и вместо да се измъчвам от детинска ревност, би трябвало да съм й благодарна. Бях неразумна, егоистична и капризна. И докато изкачвам обратно стълбите към втория етаж, си обещавам в бъдеще да проявявам по-голяма щедрост и разбиране към Алис. В крайна сметка тя винаги ми мисли само доброто. Добра приятелка е, мила и всеотдайна, и има добро сърце.