Ребека Джеймс
Красиво зло (17)

Шестнайсета глава

През нощта след извинението на Алис гледам телевизия, сгушена на дивана по пижама. Превключвам от един канал на друг с дистанционното, когато някой почуква на вратата.

Веднага си мисля, че може да е Алис, и се чудя дали не трябва да се скрия, да изключа телевизора, да се пъхна под завивките и да се престоря, че не съм си у дома. Не че още й се сърдя, но просто съм уморена и самата мисъл за неизчерпаемата й енергия е достатъчна, за да ме изтощи. Но не се скривам. Въздъхвам, изключвам телевизора и тръгвам към вратата.

Но не е Алис, а Роби. Усмихва ми се и ми показва кутия шоколадов сладолед, кутийка шоколад за пиене и пакет „Тим Тамс“.

— Нося дарове — уведомява ме той. — Шоколад, шоколад и още шоколад.

Усмихвам се, отварям вратата и отстъпвам назад, за да го оставя да влезе.

— Исках да поговорим. — Роби се поколебава на прага и ме поглежда извинително. — Надявам се, нямаш нищо против? Вчера така и не успяхме да останем насаме. А имаме да си говорим за толкова неща. Искам да кажа, наистина исках да си поговорим за сестра ти. И за Алис, разбира се. — Поклаща глава и думите избликват от устата му: — Но знам, че сигурно си уморена и се каниш да лягаш, така че ако си прекалено изтощена, за да говорим, мога просто да ти направя горещ шоколад и да те завия, да те оставя да си починеш и да се върна друг път. — Поглежда към пижамата ми. — Тъкмо си щяла да си легнеш, нали? Съжалявам. Просто ще…

— Роби — прекъсвам го. — Спри. Ела. Не съм чак толкова изтощена. Не съм се превърнала в крехка старица. Освен това и аз исках да говоря с теб. — Вземам сладоледа от ръцете му, обръщам се и тръгвам по коридора. — Искам и да хапна от този проклет сладолед. Веднага.

Отиваме в кухнята, сипваме си две препълнени купички и ги занасяме в дневната.

Сладоледът е великолепен — плътен шоколад с още по-богат шоколадов сос. Нарочно размазвам малко от него по устните си и се усмихвам клоунски.

— Вкусно е — обявявам.

Роби се смее.

— Много смешно.

Но усмивката му бързо изчезва, той поглежда надолу към купичката си и започва да върти лъжичката из сладоледа, без да хапне.

Облизвам лицето си, за да го почистя, и го изсушавам на ръката си.

— Добре ли си?

— Да — свива рамене той. — Не съм дошъл да говорим за мен. Честно. — Поглежда ме и се намръщва загрижено. — А ти, Катрин? Ти добре ли си?

— Да — кимвам, — добре съм.

— Никога не ми каза за сестра си. Беше толкова смела през цялото време. А аз все ти разправях за проблемите си. Трябваше да… искам да кажа…

Той ме поглежда и на лицето му неочаквано се изписват болка и гняв. Плясва с ръка по крака си.

— Защо не ми каза?

Оставям купичката си на масата за кафе и се отпускам на пода до него. Слагам ръце на коленете му.

— Съжалявам, Роби. Знам, че нараних чувствата ти, като премълчах. Знам как изглежда — не съм ти имала достатъчно доверие или нещо такова. Но не беше така. Повярвай ми.

Роби свежда поглед към мен. Не казва нищо. Чака.

— Когато Рейчъл умря, се надигна голям, не, огромен интерес към нас от страна на медиите. Общо взето, пресата постоянно ме дебнеше. Дебнеха и мама и татко. Беше ужасно. И пишеха наистина ужасни, ужасни неща за семейството ни и за мен — неща, които просто си измисляха или изкривяваха до неузнаваемост.

Въздъхвам и отпускам глава в ръцете си. Трудно ми е да си спомням за онова време, без да изпитвам гняв. Медиите изопачаваха всичко така кошмарно, за да съчиняват безкрайни истории от трагедията на Рейчъл, а семейството ми — което в действителност бе щастливо и любящо — бе жестоко представено като нефункциониращо, амбициозно, грозно. Самият спомен за това събужда у мен желание да заплача. Избърсвам очите си и подсмърквам, опитвам се да спра потока от сълзи.

Роби сяда на пода до мен и ме обгръща с ръка.

— Всичко е наред. — Изглежда стъписан и знам, че съм го накарала да се почувства зле, че сега ще обвинява себе си, задето ме е разплакал. — Не е нужно да ми разказваш. Няма значение. Не разбирах за какво става дума. Господи, Катрин, голям идиот съм и просто не знам как да си държа глупавата уста затворена.

Това описание на характера му е толкова абсурдно неточно, че се разсмивам. Поглеждам го и избърсвам очите си.

— Не ти ме разплака. Плача винаги когато си спомням за онова време. А си го спомням често. Просто искам да ти обясня защо не ти споделих.

— Всичко е наред, наистина, не е нужно да ми обясняваш.

Избутвам ръката му от раменете си, премествам се настрана и сядам с лице към него.

— Но аз искам и ще го направя. Затова просто мълчи и слушай.

Той слага ръка пред устата си.

— Не се казвам Патерсън. Казвам се Бойдъл.

Очите на Роби се разширяват, когато разпознава името. Чувал е за нас, разбира се, спомня си за сестрите Бойдъл.

— Да. Виждаш ли? Знаеш кои сме. Поне знаеш какво разправяха медиите за нас.

— Спомням си името. — Той поклаща глава. — Не си спомням почти нищо друго, освен че сестра ти беше музикален феномен. Така е, нали?

— Да. Да, наистина беше феномен.

— Не мога да повярвам. Просто ми е толкова трудно да си го представя. Това е била твоята сестра? Господи, Катрин! Случилото се беше толкова ужасно. Онези мръсници, които го направиха. Не беше за вярване.

— Да. А след това медиите ни прочуха. Прочухме се по наистина неприятен начин. Унищожителен, агресивен начин, който ни направи още по-нещастни… сякаш вече не беше достатъчно непоносимо. — Свивам рамене. — И всички онези психолози и какви ли не хора, които коментираха нас и семейния ни живот. Беше отвратително. Просто се чувствахме съвсем… нападани, осквернени. Затова смених името си и станах Катрин Патерсън, вместо Кейти Бойдъл, и се преместих в Сидни. Мама и татко също се преместиха. Но не искаха да живеят тук, затова отидоха в Нюкасъл. Не ти казах, защото просто вече не исках да бъда Кейти Бойдъл. Не исках да научаваш за мен, преди да си ме опознал. Има ли изобщо някакъв смисъл в думите ми?

Роби кимва, слага ръка върху моята и я стиска.

— Но исках да ти кажа, Роби. Наистина. Много пъти. Особено след като ми сподели всичко за майка си. Беше толкова откровен и наистина исках да те уверя, че разбирам какво изпитваш.

— Тогава си помислих, че си много запозната с тези проблеми. Сякаш си мислила за тях. — Усмихва се закачливо. — Но просто реших, че си свръхинтелигентната, свръхчувствителна Катрин. И наистина, оказа се, че си преживяла същото и затова знаеш. Знаеш го по по-ужасен начин от всички останали.

Довършваме сладоледа си, който се е разтопил и е омекнал и аз разказвам на Роби за нощта, в която убиха Рейчъл. И точно както когато разказах на Алис, не спирам да плача и да удрям по пода от гняв. Роби ме прегръща, слуша ме внимателно и клати глава, ужасен и невярващ. Донася ми още сладолед, държи ме за ръката и ми задава безброй нежни въпроси. Плаче заедно с мен и двамата си бършем взаимно сълзите и се смеем на общото си нещастие, на сополите и зачервените си очи.

Към полунощ му казвам, че съм уморена и ми се спи. Но когато ми предлага да си тръгне, го моля да остане. Да спи с мен. Не за да правим секс, а като приятел. Защото не искам да съм сама, защото имам нужда от утеха и близост. И той казва „да“, с удоволствие ще остане, радва се, задето съм попитала.

Давам му една от резервните си четки за зъби и двамата си измиваме зъбите един до друг в банята, като се редуваме да плюем в умивалника. По някакъв начин това, че сме плакали заедно и сме разкрили един пред друг толкова голяма част от душата си, ни е сближило, накарало ни е да се чувстваме по-удобно заедно. Лягаме един до друг по гръб под завивките. В спалнята ми е тъмно, аз се вслушвам в дишането на Роби и се наслаждавам на успокояващата топлина на тялото му до моето.

— Обикновено нямам навика да спя с чужди гаджета — казвам. — Имам предвид, макар че не правим нищо, все пак е малко странно, нали? Но поради някаква причина никое от нормалните правила не важи за Алис.

— Да, защото тя не следва никое от тези така наречени нормални правила. Не признава никакви граници, така че защо другите да ги уважават, когато става въпрос за нея? Алис е нещо като феномен. Ако се задържиш край нея достатъчно дълго, накрая започваш да се държиш зле. Имам предвид, хайде де! — Разсмива се. — Какво ще кажеш за онази вечер с Бен и Филипа? Ами онова, което Алис ти каза за сестра ти, и как флиртуваше с Бен? Тя не се отнася с уважение към никого. Следователно и ние имаме право понякога да постъпваме лошо, не е ли така?

— Да. Не. Не знам. Както и да е — отвръщам. — Не съм сигурна, че наистина постъпваме лошо. Имам предвид, като сме заедно тук тази вечер. Щом не нараняваме никого, мисля, че няма значение. — Поклащам глава в тъмнината. — Не. Не е възможно да има значение. Защото сме приятели, грижим се един за друг и не нараняваме Алис. Дори ако знаеше, сигурно нямаше да я е грижа.

— О, щеше, повярвай ми. Но не поради някоя от нормалните причини. Не защото ме обича толкова много, че не може да понесе мисълта да съм близо до друго момиче. Щеше да я е грижа, защото не е включена. Щеше да я е грижа, защото не дърпа конците.

Не отговарям, защото не ми харесва намекът, че Алис има над мен същия контрол, както над Роби. Мога да разбера защо той има усещането, че е контролиран — влюбен е и се примирява с много ужасни неща, които тя му причинява. Позволява си да й е подръка, когато Алис поиска. Но аз съм само нейна приятелка и възприятията ми не са изкривени от страст. Не съм лудо влюбена в нея. Но не искам да го изтъквам, не и тази вечер. Не искам да казвам нищо, което ще направи Роби още по-нещастен.

— Както и да е — продължава той, — ти използва думата „гадже“. Каза, че съм бил гадже на Алис. — Засмива се със сух, горчив, нещастен смях. — Но всъщност не съм такъв, нали? Аз съм само някой, когото Алис използва, когато има настроение. Просто вярно кутре, което може да използва и измъчва когато и както иска.

— Ако наистина се чувстваш така, Роби…

— Да — прекъсва ме той. — Разбира се, че се чувствам така. — В гласа му има отчаяние, гняв, нещастие. — Така стоят нещата. Отново и отново си повтарям, че тя е лоша и трябва да спра да я виждам. Но после чувам гласа й или виждам лицето й и… — Гласът му се пречупва и той утихва за миг. Вдишва и издишва, опитва се да овладее чувствата си. — Знаеш ли какво? — прошепва той. — Знаеш ли кое е наистина странно?

— Кое?

— Баща ми се среща с някаква жена. Срещнал я една нощ на някакво парти. Мамка му! — внезапно изругава той. — Няма да повярваш, но се казва Рейчъл.

— Кое е толкова странно? Това е често срещано име. Срещала съм не една и две Рейчъл, откакто сестра ми умря.

— Не, не това е странното. Просто си го спомних ей така, съвсем неочаквано. Но разбираш ли, откакто я срещна, баща ми е щастлив. Наистина щастлив. Както преди мама да се разболее.

— Но това е страхотно, Роби. Виждал ли си я? Симпатична ли е?

— Не, не съм я виждал. Не искам да я виждам. Не искам да знам нищо за нея.

— О! — За миг не казвам нищо. — Струва ти се, че баща ти предава майка ти или…?

— Не, изобщо. Мама е мъртва. Щеше да иска татко да е щастлив.

— Ами тогава? — питам объркано. — Защо не се радваш за него? Какъв е проблемът?

— Ревнувам. — Гласът му е изпълнен с презрение към самия себе си. — Толкова съм жалък! Ревнувам. Знам, че трябва да се радвам за него, той със сигурност щеше да се радва за мен. Но единственото, за което мога да мисля, е, че е влюбен, че има фантастична връзка и така нататък, докато Алис продължава да разбива моето сърце на късчета. Защо това щастие се пада на него? Той е стар. Аз съм този, който би трябвало да има страхотен любовен живот. Не той. Унизително е. Не издържам да го гледам, с онова негово тъпанарско влюбено изражение.

— О, Роби! — Радвам се, че не може да зърне усмивката ми.

— Виждаш ли? Какво гадно копеле съм. Аз съм зъл. И заслужавам всичко, което ми причинява Алис.

Не успявам да се сдържа: избухвам в смях. Роби не казва нищо и мълчанието му, чувството, че не трябва да се смея, само ме кара да се смея още повече. Опитвам се да спра, да потисна веселието си, но се оказва, че това няма значение, защото неочаквано той също избухва в смях. Смеем се толкова силно, че леглото се тресе, изритваме одеялата и се превъртаме на леглото. Смеем се, докато ни заболява коремът, става ни трудно да дишаме и едва не се задушаваме от собствената си веселост. Когато спираме, лицето ми е мокро от сълзи.

— Както и да е — прошепвам внимателно, опитвайки се да не се разсмея отново. — Щом не си лош, не можеш да си добър.

— Какво? Трябва да си лош, за да бъдеш добър? Каква глупост. Това е съвсем безсмислено.

— Да — уверявам го и хихикам тихичко. — Наистина е безсмислено, нали? Искам да кажа, когато виждаш лошото у себе си, не го харесваш и се опитваш да не го изпитваш, тогава това е добро. Никой не е изцяло добър. Поне аз не мисля, че има такъв човек. Да се опитваме да сме добри или поне да не сме лоши може би е най-близкото до добротата, което можем да постигнем.

— Може би си права — казва той.

— Може би.

Млъкваме. Лежим неподвижно. Чувам как дишането на Роби става по-равномерно. Затварям очи.

— Много си мила, Катрин. — Гласът на Роби е тих, сънлив.

— И ти си много мил, Роби.

— Само ако те бях срещнал по-рано. Преди да срещна Алис — казва той, хваща ръката ми в тъмнината и здраво я стиска. — Можехме да… можеше да…

Не довършва.

— Да — съгласявам се сънено, — знам.