Иън Банкс
Играчът на играчите (9)

9.

Според разказваните в Културата истории нещата тръгнали на зле, когато хората изгубили или забравили, или съзнателно оставили своите терминали. Това беше удобна версия, еквивалентна на едновремешното отклоняване от пътя в девствена гора или повреда на колата нощем по страничен път. Един терминал под формата на пръстен, копче, гривна, писалка или нещо друго осигуряваше връзката на всеки и всичко в Културата. С терминал и ръка беше достатъчно човек да зададе въпрос или да извика, макар и да е далеч, за всичко, което иска да научи, или почти за всякаква помощ, от която има нужда.

Имаше истории (истински) за хора, паднали от скали, при което терминалът предал навреме техния вик за помощ на Хаб, а той включил видеокамерата на терминала, за да види какво става и изпратил летящ робот да хване падащия още във въздуха. Имаше и други истории за терминали, които записвали отделянето на главата на техния притежател от тялото при злополука, извиквали навреме медицински летящ робот, той спасявал мозъка и на лишената от тяло личност след това оставало единствено да изчака да минат няколко месеца, за да израсте ново тяло.

Терминалът означаваше сигурност.

Затова при дълги разходки Гъге винаги вземаше със себе си терминал.

Два дни след посещението на летящия робот Уъртил той седеше на малка каменна пейка, близо до редицата дървета на няколко километра от Икрох. Дишаше тежко от изкачването по пътеката. Беше ясен, слънчев ден. От почвата се излъчваше сладка миризма. Гъге използва терминала да направи няколко снимки на малката просека. До пейката имаше ръждиво парче желязо — подарък от една отдавна забравена стара приятелка. Направи няколко снимки и на него. И тогава терминалът иззвъня.

— Обажда се къщата, Гъге. Ти заръча да ти съобщя, когато позвъни Йей. Казва, че не е много спешно.

От известно време Гъге не беше имал връзка с Йей. Тя бе правила няколко безуспешни опита да се свърже с него. Той вдигна рамене.

— Давай — каза Гъге и остави терминала да се издигне във въздуха пред него.

Екранът се разгъна и разкри усмихнатото лице на Йей.

— Ах, отшелник такъв. Как си, Гъге?

— Добре.

Йей се втренчи в собствения си екран.

— Какво е това до теб?

Гъге погледна парчето желязо отстрани на пейката.

— Оръдие — отговори той.

— Така си и помислих.

— Подарък от една приятелка — обясни Гъге. — Обичаше много да кове и да лее. Започна от ръжени и решетки за камини и стигна чак до оръдия. Мислеше, че ще ми е интересно да изстрелвам големи метални сфери във фиорда.

— Разбирам.

— За да може да стреля обаче, е необходим много барут, а аз не успях да си набавя.

— Чудесно. Сигурно е щяло да се пръсне и да ти разбие черепа.

— И на мен това ми мина през ума.

— Браво на теб. — Усмивката на Йей стана още по-широка. — Ей, знаеш ли какво?

— Какво?

— Тръгвам на пътешествие. Убедих Шъро, че трябва да разшири кръгозора си. Нали помниш Шъро? Онзи, дето го срещнахме при стрелбата.

— О. Да, спомням си. Кога заминаваш?

— Вече тръгнах. Току-що се отделихме от дока на пристанището в Тронз. С бързоходния кораб „Скрю Лууз“. Това беше последната възможност да ти се обадя. Иначе трябваше да ти пиша писма.

— Аха. — Щеше му се и сега да не бе приемал разговора. — За колко време заминаваш?

— За месец-два. — Веселото, усмихнато лице на Йей се начумери. — Ще видим. Зависи колко ще издържи Шъро. Момчето прекарва главно с други мъже, но аз се опитвам да го променя. Съжалявам, че не можах да ти кажа довиждане преди да потеглим, но не е за дълго. Ще…

Екранът изгасна, прибра се в корпуса и терминалът падна тих и безмълвен върху покритата с иглички земя на просеката. Гъге се наведе и го вдигна. Върху екрана бяха полепнали иглички и трева. Той го изчисти. Машината беше безжизнена. Малката сигнална светлинна на корпуса не светеше.

— Е, Джъно Гъге — чу се гласът на Морин-Скел откъм просеката.

Той стисна терминала с две ръце, изправи се и загледа блестящия от слънчевата светлина летящ робот, който се промъкваше плахо към него. Гъге се успокои, сложи терминала в джоба на якето си и седна с кръстосани крака на пейката.

— Е, Морин-Скел, какво искаш?

— Решение. — Машината се бе издигнала на нивото на очите му. Полетата й бяха официално сини. — Ще се застъпиш ли за мен?

— Какво ще стане, ако говоря и няма никакъв резултат?

— Трябва да бъдеш по-настойчив. Ако си достатъчно убедителен, ще те послушат.

— Ами ако грешиш и не ме послушат?

— Тогава ще помисля дали да разкрия твоята малка измама или не. Ще бъде много забавно, разбира се… но бих могъл и да не го направя, в случай че можеш да ми бъдеш полезен по някакъв друг начин. Човек никога не знае.

— Така е.

— Онзи ден видях, че имаш посетител.

— Предположих, че си го забелязал.

— Приличаше на летящ робот от „Контактната секция“.

— Такъв беше.

— Бих предпочел да се правя, че зная какво ти е казал, но когато влязохте в къщата, не можех да продължа да подслушвам. Струва ми се, че спомена нещо за пътуване.

— Нещо като пътешествие.

— Само това ли?

— Не.

— Хм. Предполагам, че искат да се присъединиш към „Контактната секция“, да станеш техен арбитър или плановик. Нещо такова. Познах ли?

Гъге поклати глава. Летящият робот се поклащаше във въздуха — жест, който Гъге не беше сигурен, че разбира.

— Ясно. Спомена ли за моята молба?

— Не.

— Не мислиш ли, че е трябвало?

— Не съм сигурен дали ще се съглася да направя онова, което искат от мен. Още не съм решил.

— Защо? Какво искат да направиш? Може ли то да се сравнява със срама…

— Време е да разбереш, че ще правя каквото си искам — заяви Гъге и се изправи. — Бих могъл също, в края на краищата, да се удавя, нали? Дори да убедя „Контактната секция“ да те вземе отново, ти и твоят приятел, канонерката „Дипломат“, ще притежавате записа. Как бих могъл да ви попреча да продължите да ме изнудвате?

— А, значи вече знаеш името му. А пък аз се чудех с какво се занимавате ти и Чиарк Хаб. Е, Гъге, просто си помисли какво друго бих могъл да искам от теб? Това е единственото, от което имам нужда: да ми се разреши да бъда онова, за което съм предназначен. Когато ме възстановят, аз ще имам всичко, което бих могъл да желая. Няма да има нищо друго, което ти би могъл да напраниш за мен. Аз искам да се бия, Гъге. За това съм създаден. Да използвам моите умения и хитрост, и сила, за да печеля битки за нашата скъпа, любима Култура. Не желая да имам власт над други, нито да вземам стратегически решения. Това не ме интересува. Единственото, за което копнея, е да контролирам собствената си съдба.

— Добре казано — отбеляза Гъге.

Той извади мъртвия терминал от джоба си и го запремята в ръце. Морин-Скел го взе, сложи го под корпуса си и грижливо го сгъна на две, после на още две. Терминалът придоби форма на молив, изтрака и се счупи. Морин-Скел напъха парчетата в една малка нащърбена сфера.

— Започвам да губя търпение, Джъно Гъге. Времето върви толкова по-бавно, колкото по-бързо мисли човек, а аз наистина мисля много бързо. Нека се уговорим за една отсрочка от още четири дни. Съгласен ли си? Имаш сто двайсет и осем часа, преди да кажа на канонерката да те направи още по-известен, отколкото си сега. — Той хвърли счупения терминал към него. Гъге го хвана.

Малкият летящ робот отиде към края на просеката.

— Ще чакам да ми позвъниш — каза той. — По-добре си вземи друг терминал обаче. И внимавай при връщането си в Икрох. Опасно е човек да бъде в ненаселени райони без средство да извика за помощ.

 

 

— Пет години? — каза замислено Чамлис. — Е, това е някаква игра, съгласен съм, но за такъв дълъг период няма ли да се отчуждиш? Добре ли си обмислил всичко, Гъге? Не позволявай да те вкарат в нещо, за което по-късно да съжаляваш.

Бяха в най-дълбоката изба в Икрох. Гъге бе отвел Чамлис там да му разкаже за „Азад“. Той беше накарал стария летящ робот да се закълне, че ще пази тайна. Бяха оставили охраняващия летящ робот да пази на входа на избата, а Чамлис се бе погрижил никой да не подслушва и да създаде впечатление на спокойно поле около тях. Говореха сред водопроводни и сервизни тръбопроводи, които боботеха и съскаха в обгърналия ги мрак. Голата скала на стената блестеше от вода.

Гъге поклати глава. В избата нямаше къде да се седне, а таванът беше много нисък и той трябваше да стои с наведена глава.

— Мисля, че ще приема — каза, без да гледа към Чамлис. — Ако е много трудно или променя решението си, мога да се върна.

— Много трудно? — възкликна изненадан Чамлис. — Ти не си от хората, които отстъпват пред трудности. Съгласен съм, че играта е трудна, но…

— Във всеки случай мога да се върна — повтори Гъге.

Чамлис замълча за момент.

— Да. Да, разбира се, че можеш да се върнеш.

Гъге все още не беше сигурен дали решението му е правилно. Опитал се бе да го обмисли, да приложи същия вид хладнокръвен, логически анализ към положението си, какъвто използваше при сложни ситуации в игра, но изглежда не беше способен да го направи. Изглежда тази способност може да се приложи само върху далечни, абстрактни проблеми и е неприложима за нещо толкова сложно и свързано с неговото емоционално състояние.

Искаше да се отърве от Морин-Скел, но — Гъге трябваше да признае пред себе си — бе очарован от Азад. Не от играта. Тя все още беше малко нереална, прекалено сложна, за да я вземе на сериозно. Интересуваше го империята.

И, разбира се, искаше му се да остане. Той се бе наслаждавал на живота си до онази нощ в Тронз. Вярно, че никога не беше напълно удовлетворен, но пък кой ли беше? Поглеждайки назад, животът му се струваше идиличен. Може би беше губил някои случайни игри, беше чувствал, че някой играч неоснователно се хвали, изпитвал бе силна страст към Йей Меристинокс, беше се чувствал засегнат, че тя предпочита други, но това бяха малки, наистина много малки беди в сравнение с онова, което Морин-Скел държеше срещу него или с петгодишното изгнание, пред което бе изправен.

— Да — въздъхна той и кимна, навел глава към пода. — Мисля, че ще отида.

— Добре… но това просто не е в характера ти, Гъге. Ти винаги си бил толкова… сдържан. Винаги си се владеел.

— Представяш ме като машина — отбеляза уморено Гъге.

— Не, но си бил по… предсказуем. По-разбираем.

Гъге вдигна рамене и огледа грубия скалист под на избата.

— Чамлис — каза той, — аз съм просто човек.

— Това, скъпи ми приятелю, никога не е било извинение.

 

 

Пътуваше с подземната кола. Ходил бе до университета да се срещне с професор Борелал. Носеше едно запечатано писмо с молба да го отвори, само ако умре. В него описваше какво се бе случило, извиняваше се на Олз Хап, опитваше се да обясни как се е чувствал, какво го е накарало да направи такова ужасно, глупаво нещо… Не го предаде. Беше се ужасил от мисълта, че Борелал може да го отвори — може би случайно — и да го прочете, докато е още жив.

Подземната кола прекоси основата на орбиталната станция и се насочи обратно към Икрох. Гъге използва новия си терминал да извика летящия робот Уъртил. След последната им среща той бе отишъл да изследва една от гигантските газови планети на системата, но като чу повикването, остави Чиарк Хаб да го замества в основната долна страна. Влезе през аварийната врата на колата.

— Джъно Гъге — заговори той. Корпусът му лъщеше от замръзнал кондензат, образуван при влизането му в затоплената кола. — Взе ли решение?

— Да — отговори Гъге. — Заминавам.

— Чудесно! — възкликна летящият робот и сложи върху тапицираната седалка на колата един контейнер — почти два пъти по-малък от него. — Флора от газовия гигант — обясни Уъртил.

— Надявам се, че не съкратих прекалено много експедицията ти.

— Ни най-малко. Приеми моите поздравления. Мисля, че ти направи един умен, бих казал дори смел избор. Мина ми през ума, че „Контактната секция“ ти предлага тази възможност, само за да станеш по-доволен от сегашния си живот. Ако големите Интелекти са очаквали такова нещо, радвам се, че ти разстрои плановете им. Браво на теб.

— Благодаря. — Гъге опита да се усмихне.

— Корабът ти веднага ще бъде подготвен. До един ден трябва да тръгнеш.

— Какъв е корабът?

— Един стар боен кораб, клас „Убиец“, останал от Идиранската война. Последните седем столетия е бил в дълбок резерв. Нарича се „Ограничаващ фактор“. Все още е въоръжен, но ще свалят всичките му оръдия и ще поставят дъски за игра и един самостоятелен летящ модул. Разбирам, че корабният Интелект не е нищо специално. Тези бойни кораби не могат да си позволят да имат остри умове или блестящи артисти, но се надявам да те удовлетвори. По време на пътуването ще бъде твой противник. Ако желаеш, можеш да вземеш някого със себе си. Във всеки случай ние ще изпратим с теб един летящ робот. В Гроасначек, столицата на Ее, има наш човек, посланик на Културата. Той ще ти бъде гид… Мислил ли си за компания?

— Не — отговори Гъге. Всъщност смяташе да покани Чамлис, но размисли — през живота си старият летящ робот бе преживял достатъчно емоции и скука. Не искаше да поставя машината в неудобното положение да му отказва. Гъге беше сигурен, че ако имаше желание да отиде с него, тя щеше да го помоли.

— Може би е умно. А какви лични вещи смяташ да вземеш? Ще бъде неудобно, ако имаш предвид нещо по-голямо от малък модул, да речем, или по-едро от човек животно.

Гъге поклати глава.

— Нищо толкова голямо. Няколко куфара с дрехи… може би една или две картини… нищо друго. Какъв летящ робот смятате да изпратите?

— Основно един дипломат-комуникатор-преводач — момче за всичко. Вероятно някоя стара кримка с известен опит от империята. Той ще трябва да има добри познания върху социалното поведение на империята, формите на обръщение и т.н. Няма да повярваш колко е лесно да се направи някой гаф в такова общество. Летящият робот ще те предпазва от гафове, доколкото се отнася до етикецията. Той ще има и библиотека, разбира се, и вероятно ограничена степен на отбранителни възможности.

— Не искам робот-войник, Уъртил — каза Гъге.

— Препоръчително е заради собствената ти сигурност. Ти, разбира се, ще бъдеш под защитата на Имперските власти, но те не са безпогрешни. Физическите нападения по време на игра не са необичайни, а в обществото има групи, които може да искат да те наранят. Трябва да те предупредя, че след като те остави в Ее, „Ограничаващ фактор“ няма да може да стои наблизо. Империята не разрешава бойни кораби да бъдат стационирани над тяхната планета. На твоя кораб позволиха да отиде на Ее само благодарение на това, че от него свалихме всички оръдия. След като корабът напусне планетата, летящият робот ще бъде единствената ти надеждна защита.

— Това обаче няма да ме направи по-малко уязвим, нали?

— Не.

— В такъв случай предпочитам да се оставя на защитата на империята. Дайте ми един летящ робот с добри маниери. Но категорично настоявам да не е въоръжен.

— Горещо ти препоръчвам…

— Роботе — прекъсна го Гъге, — за да играя тази игра, трябва да се чувствам колкото се може повече като местните жители, със същата уязвимост и тревоги. Не искам телохранител. Няма да има никакъв смисъл да отивам, ако зная, че не трябва да приемам играта толкова сериозно, колкото всеки друг.

Известно време летящият робот не каза нищо.

— Е, ако си сигурен… — измънка той накрая с нещастен глас.

— Сигурен съм.

— Много добре. Щом настояваш. — Летящият робот издаде звук като въздишка. — Мисля, че с това всичко е уточнено. Корабът трябва да е тук в…

— Аз обаче имам едно условие — каза Гъге.

— Едно… условие? — учуди се летящият робот. За кратко полетата му станаха видими — блестяща смес от синьо, кафяво и сиво.

— Тук има един летящ робот на име Морин-Скел — започна Гъге.

— Да — отвърна внимателно Уъртил. — Докладваха ми, че тази машина сега живее тук. Какво за нея?

— Бил е изгонен от служба „Специални обстоятелства“. Изхвърлен. Откакто живее тук, ние станахме… приятели. Обещах му, ако имам някакво влияние върху „Контактната секция“, да направя всичко възможно, за да му помогна. Страхувам се, че ще мога да играя на Азад само при условие, че летящият робот се завърне в служба „СО“.

За момент Уъртил не каза нищо.

— Било е доста глупаво да му обещаеш такова нещо, Гъге.

— Когато му обещах, дори и през ум не ми минаваше, че ще бъда в състояние да помогна с нещо. Но сега съм в състояние и трябва да устоя на думата си.

— Нали не искаш да вземеш тази машина със себе си? — попита озадачен Уъртил.

— Не! — отвърна Гъге. — Само обещах, че ще се опитам да я върна на служба.

— А-ха. Добре. Всъщност аз нямам право да поемам такъв ангажимент, Джъно Гъге. Машината е върната в гражданското общество, защото е била опасна и е отказала да се подложи на реконструкция. Аз не мога да реша нейния случай. Това е във възможностите само на съответния съвет.

— Все пак настоявам.

Уъртил издаде шум, приличен на въздишка, вдигна сферичния контейнер, който бе оставил на седалката, и заразглежда чистата му повърхност.

— Ще направя каквото мога — заяви той с нотка на раздразнение в гласа, — но нищо не мога да обещая. Съветите за назначаване и апелация не обичат ходатайствата. Ужасно принципни са.

— Трябва по някакъв начин да изпълня обещанието си към Морин-Скел — каза тихо Гъге. — Не мога да тръгна оттук и той да ме обвини, че не съм се опитал да му помогна.

Летящият робот на „Контактната секция“ имаше вид, като че ли не го чу.

— Хм. Добре — измърмори той. — Ще видим какво може да се направи.

Подземната кола тихо и бързо прелетя през основата на света.

 

 

— За Играча на играчите, големия човек, Гъге! — вдигна тост Хафлис с бутилка в едната ръка и димяща лула с дрога в другата, стъпил върху парапета в единия край на терасата, под която се простираше цял километър бездна. Около каменната маса се бе струпала тълпа от хора, дошли да изпратят Гъге. Бяха разгласили, че на следната сутрин той заминава с УТС „Малък вагабонт“ на пътешествие до Облаците като представител на Културата в турнира „Пардетилизиан Геймс“ — големия абсурден турнир, провеждан в По-малкия облак през около двайсет и две години от Меритограси Пардетилизи.

Гъге наистина беше поканен на този турнир, както бе канен всяка година на много други турнири и на хиляди състезания и събори от различен мащаб и сложност както в Културата, така и извън нея. Той бе отказал тази покана, както беше отказвал и много други, но сега си бе променил мнението и се беше съгласил да защитава спортната чест на Културата. Турнирът щеше да се проведе чак след три и половина години, поради което беше малко трудно да се обясни това прибързано заминаване, но „Контактната секция“ използва едно малко подправено разписание и малко чиста лъжа, за да изглежда на случайния наблюдател, че поради дългата официална регистрация и необходимия период за квалификацията не трябваше да се изпуска открилата се възможност да пътува с „Малък вагабонт“.

— Наздраве! — Хафлис отметна назад глава и вдигна бутилката до устата си. Всички около голямата маса се присъединиха към наздравицата и пиха от различни видове купи, чаши, бокали и халби. Хафлис се навеждаше все по-назад на пети, докато пиеше от бутилката. Няколко души го предупредиха или хвърлиха парчета храна към него. Той успя само да остави бутилката и да избърше мокрите си от вино устни, загуби равновесие и изчезна отвъд ръба на парапета.

— Опа-ла — чу се един приглушен глас. Две от по-малките му деца, които седяха и играеха „Три чаши“ с един съвсем загадъчен стиглиански преброител, отидоха до парапета и измъкнаха своя пиян родител на безопасно място. Той се преметна презглава и се заклатушка към мястото си, като се смееше.

Гъге седна между професор Борелал и една от старите си любовници — Восъл Чу, жената, чието хоби в миналото беше стоманолеенето. Тя бе дошла от Робрий — най-отдалеченото от Гевант място на Чиарк, за да го изпрати. Сред притиснатата до масата тълпа имаше най-малко десет бивши негови любовници. Гъге се чудеше какво значение може да има фактът, че през последните няколко години от тези десет шест си бяха сменили пола и бяха станали — и останали — мъже.

Заедно с всички други Гъге почваше да се напива, каквато беше традицията за такива случаи. Хафлис бе обещал, че няма да му направят онова, което преди няколко години сториха на един общ приятел; младият човек бе приет в „Контактната секция“ и Хафлис организира тържествено отпразнуване. В края на вечерта съблякоха човека гол и го хвърлиха през парапета… с изключено обезопасително поле. Новопостъпилият в „Контактната секция“ прелетял деветстотин метра — шестстотин от тях с изпразнени черва, — преди трима предварително поставени от Хафлис в дъното на бездната домашни летящи роботи спокойно да излетят от гората, да го хванат и да го върнат обратно на терасата.

Преустроеният универсален нападателен боен кораб „Ограничаващ фактор“ пристигна под Икрох още същия следобед. Гъге слезе в транзитната галерия да го разгледа. Беше дълъг една трета от километъра, много лъскав и прост на вид: остър нос, три дълги купола като огромни самолетни пилотски кабини на носа и други пет широки около средата; задната част беше тъпа и плоска. Корабът го поздрави, каза му, че е дошъл да го откара на УТС „Малък вагабонт“ и го попита има ли някакви специални изисквания по отношение на храната.

Борелал го тупна по гърба.

— Ще ни липсваш, Гъге.

— И вие на мен — каза Гъге, олюля се, почувства се силно развълнуван. Чудеше се кога ще дойде време да хвърлят книжните фенери през парапета към тропическата гора. Бяха включили светлините зад водопада по целия път надолу към скалата, излетен дирижабъл, изглежда пълен главно с любители на игри, беше пуснал котва над равнината на нивото на Тронз, обещавайки по-късно да изстреля фойерверки. Гъге бе доста трогнат от тази проява на уважение и обич.

— Гъге — извика го Чамлис. Той се обърна с чаша в ръка към старата машина. Тя му подаде един малък пакет. — Подарък — каза летящият робот. Гъге го взе. Беше книга, завързана с лента. — Стара традиция — обясни Чамлис. — Отвори го, когато тръгнеш.

— Благодаря — измърмори Гъге и бавно кимна. Сложи подаръка в якето и направи нещо, което рядко правеше с летящи роботи: притисна старата машина до себе си, постави ръце около полетата на аурата й. — Благодаря ти, много, много ти благодаря.

Притъмня. Краткотраен дъжд почти изгаси жаравата в средата на масата, но Хафлис нареди летящите роботи по снабдяването да донесат каси с алкохол и всички се забавляваха, като църкаха напитки върху въглените, за да ги държат живи. Синият пламък изгори половината от книжните фенери, изсуши пълзящите растения, направи много дупки върху дрехите на присъстващите и опърли кожата на стиглианския преброител. В планините над езерото проблеснаха светкавици, водопадът заблестя, осветен и приказен, фойерверките от дирижабъла предизвикаха всеобщи аплодисменти. Отговориха им фойерверки и лазерни облаци над целия Тронз. Гъге беше хвърлен гол в езерото, но измъкнат от децата на Хафлис.

Събуди се в леглото на Борелал в университета малко подир зазоряване. Измъкна се рано.

 

 

Той огледа стаята. Ранното утринно слънце бе заляло околностите на Икрох. Нахлуло през прозорците откъм фиорда, то изпълваше дневната със светлина, която минаваше през отворените прозорци и огряваше отсрещните високи ливади. Хладният, неподвижен въздух се огласяше от птичи песни.

Нямаше нищо друго за вземане, нищо повече за опаковане. Предната нощ домашните летящи роботи бяха отнесли сандък с дрехи, но сега се чудеше защо си бе направил този труд. На бойния кораб нямаше да има нужда от много премени, а когато отиде на УТС ще може да си поръча всичко, каквото желае. Беше опаковал няколко лични украшения и бе заповядал на къщата да му презапише в паметта на „Ограничаващ фактор“ някои статични видеокартини и филми. Последното нещо, което направи, беше да изгори приготвеното за Борелал писмо и да смачка пепелта в камината, докато не се превърна в прах. Всичко друго беше свършено.

— Готов ли си? — попита Уъртил.

— Да — отвърна Гъге. Главата му беше бистра. Вече не го болеше, но се чувстваше уморен. Знаеше, че тази нощ ще спи добре. — Пристигна ли вече?

— На път е.

Чакаха да дойде Морин-Скел. От „Контактната секция“ им бяха съобщили, че в отговор на молбата на Гъге вероятно ще го върнат в служба „Специални обстоятелства“. Летящият робот беше признателен, но не присъства на изпращането. Щеше да се срещне с тях на тръгване.

Гъге седна и зачака.

Мъничкият летящ робот се появи няколко минути преди излитането. Спусна се през комина и се показа над студената камина.

— Идваш точно навреме, Морин-Скел — каза Уъртил.

— Сигурно искате да ми съобщите, че съм приет на служба — рече по-малкият летящ робот.

— Позна — отвърна сърдечно Уъртил.

— Добре. Не се съмнявам, че моят приятел, лекият нападателен кораб, канонерката „Дипломат“, ще следи с голям интерес бъдещата ми кариера.

— Разбира се — съгласи се Уъртил. — Сигурен съм, че ще я следи.

Полетата на Морин-Скел светеха оранжево-червено. Той отиде над Гъге. Сивото му тяло ярко блестеше, полетата бяха станали невидими на силната слънчева светлина.

— Благодаря ти — каза той. — Желая ти приятно пътуване и много щастие.

Гъге седеше на канапето и гледаше миниатюрната машина. Смяташе да му каже някои неща, но си замълча. Вместо това стана, оправи якето си, погледна Уъртил и заяви:

— Мисля, че вече съм готов да тръгвам.

Морин-Скел го наблюдаваше как излиза от стаята, но не направи опит да го последва.

Гъге се качи на „Ограничаващ фактор“.

Уъртил му показа трите големи дъски за игра, разположени в трите купола за ефектори в средата на корабния корпус, посочи му хангара с модула в четвъртия и плувния басейн, монтиран от летящите роботи в петия, защото за толкова кратко време не могли да се сетят какво друго да сложат, а не искали да го оставят празен. Трите ефектора в носа бяха демонтирани, но оставени да бъдат свалени след като „Ограничаващ фактор“ пристане на док на „Малък вагабонт“. Уъртил му показа жилищните помещения. Изглеждаха напълно приемливи.

Изненадващо бързо стана време за тръгване и Гъге се сбогува с летящия робот от „Контактната секция“. Той стоеше в жилищния отсек и наблюдаваше на екрана как малкият робот лети по коридора към шлюза на бойния кораб, след това каза на терминала да превключи и му покаже вътрешността на кораба. Временният коридор, свързващ кораба с транзитната галерия на Икрох, се прибра и дългият ръкав от вътрешността на кораба зае мястото си.

После, без никакъв шум, без по нищо да личи, че са излетели, гледката от орбиталната станция се отдалечи и се сви, сля се с другите три от тази страна на орбитата, превърна се в една дебела линия, смали се до точка, зад която ярко блестеше звездата на системата Чиарк, преди много бързо да изсветлее и се свие. Гъге разбра, че е тръгнал по пътя към империята Азад.