Иън Банкс
Играчът на играчите (6)

6.

Гъге се събуди следобеда на същия ден с чувството за поражение. Мина известно време преди да си спомни, че беше спечелил на играта „Покосен“. Победата никога не му се бе струвала толкова горчива.

Докато закусваше самичък на терасата, той наблюдаваше флотилията платноходки долу в тесния фиорд. Издутите от свежия бриз платна се белееха. Дясната му ръка, с която държеше купата и чашата, малко го болеше. Почти я беше разкървавил, когато счупи пластината от „Притежание“ в края на „Покосен“.

 

 

Гъге облече дълго палто, панталони и къса шотландска поличка и излезе да се разходи край фиорда, после тръгна по морския бряг и обдухваните от вятъра дюни към село Хасийз и родната му къща, в която живееха членове от голямото му семейство. Вървеше по крайбрежната пътека през горичка от деформирани от силния вятър дървета. Тревата по пътеката издаваше приличен на въздишка шум, грачеха морски птици. Под разкъсаните облаци бризът беше студен и освежителен. Откъм морето зад Хасийз, откъдето идваше вятърът, под тъмния фронт на буреносни облаци се виждаше оловния воал на дъжда. Като си мислеше, че трябваше да вземе подземна кола, Гъге загърна палтото плътно около тялото си и забърза към далечния силует на порутена къща. Вятърът помиташе пясък от далечния бряг и го хвърляше към вътрешността. Той примигна, очите му се напълниха със сълзи.

— Гъге.

Гласът беше доста силен. По-силен от въздишките на тревата, от пукането на брулените от вятъра клони на дърветата. Той заслони очи, огледа се наоколо.

— Гъге — отново го повика гласът. Мъжът се взря в сянката на едно закърняло, наклонено дърво.

— Морин-Скел? Ти ли си?

— Същият — каза малкият робот, който летеше над пътеката.

Гъге погледна морето и продължи да върви по пътеката към къщата, но летящият робот не го последва.

— Е — махна с ръка Гъге и се обърна, — аз трябва да вървя. Ще се измокря, ако…

— Не — извика Морин-Скел. — Не си тръгвай. Трябва да говоря с теб. Важно е!

— Тогава кажи ми го, докато вървя — предложи Гъге, неочаквано раздразнен и тръгна. Летящият робот изскочи пред него, на нивото на лицето му, така че Гъге или трябваше да спре, или да се блъсне в него.

— Свързано е с играта от миналата нощ и тази сутрин.

— Доколкото си спомням, вече ти благодарих. — Гъге погледна зад машината. Фронтът на бурния вятър блъскаше далечния край на селското пристанище отвъд Хасийз. Тъмните облаци над него хвърляха голяма сянка.

— Аз пък мисля ти казах, че някой ден може би ще можеш да ми помогнеш.

— О — възкликна Гъге с подигравателен тон. — И какво се предполага, че ще мога да направя, за теб?

— Да ми помогнеш — отвърна Морин-Скел тихо. Гласът му почти се губеше във воя на вятъра. — Да ми помогнеш да се върна в „Контактната секция“.

— Не ставай смешен — каза Гъге, протегна ръка, отмести летящия робот и мина покрай него.

И в следващия миг се озова в тревата край пътеката, сякаш някой невидим го бе блъснал. Той гледаше слисан към машината, която летеше над него. После дланите му усетиха влажната почва, тревата изсъска под тежестта на тялото му.

— Ти, малък… — изруга Гъге и се опита да стане. Отново се намери на земята, изненадан, невярващ. Досега никоя машина не си бе служила със сила спрямо него. Беше нечувано. Направи повторен опит да стане. В гърлото му се надигна вик на гняв и разочарование.

Беше като парализиран. Викът замря зад зъбите му.

Усети, че се търколи в тревата.

Лежеше на земята и гледаше тъмните облаци над главата си. Можеше да движи единствено очите си. Нищо друго.

Спомни си изстрела на ракетата и неподвижността, наложена му от защитния костюм, когато бе обстрелван много често. Сега беше по-лошо.

Бе парализиран. Не можеше да върши нищо.

Изплаши се, че дъхът му ще спре, сърцето му ще престане да бие, езикът ще запуши гърлото му, вътрешностите му ще откажат да функционират.

В зрителния му ъгъл се появи Морин-Скел.

— Чуй ме, Джъно Гъге. — Студени капки дъжд закапаха върху тревата и лицето му. — Послушай ме… Ти трябва да ми помогнеш. Записал съм целия ни разговор, всяка дума и жест от тази сутрин. Ако не ми помогнеш, ще разглася този запис. Всички ще научат, че с измама си спечелил партията срещу Олз Хап. — Машината се спря. — Разбираш ли какво ти казвам, Джъно Гъге? Ясен ли съм? Осъзнаваш ли какво означават думите ми? Това, което правя си има име… много старо име… ще ти го припомня, в случай че не се досещаш. Нарича се изнудване.

Машината беше луда. Всеки, който пожелае, може да скалъпи такова нещо: звук, картина, миризма, допир… Имаше машини, които правеха точно това. Човек може да си ги купи от магазина и те да й изфабрикуват каквито искаш картини — статични или подвижни — и при достатъчно време и търпение да ги направят да изглеждат съвсем като истински, записани с обикновена видеокамера. Могат да правят и филми с каквито пожелаеш кадри.

Някои хора използваха такива машини за развлечение или отмъщение, съчиняваха истории, в които се случваха ужасни или просто смешни неща на техните врагове или приятели. Там, където нищо не може да бъде автентично, изнудването е и безсмислено, и невъзможно. В общество като това на Културата, където нищо не беше забранено и фактически както парите, така и властта на личността не съществуваха, изнудването беше два пъти по-безсмислено. Машината наистина трябва да е луда. Гъге се питаше, дали не е решила да го убие. Той обмисляше тази възможност и се опитваше да повярва, че би могло да се случи.

— Зная какво се върти в ума ти, Гъге — продължи летящият робот. — Мислиш, че не мога да го докажа, че съм си го измислил, че никой няма да ми повярва. Грешиш. През цялото време поддържах връзка с един мой приятел, един Интелект от службата „СО“. Той ми съчувства и винаги е знаел, че от мен ще стане добър оперативен работник, и е работил по моята молба. Разговорът между нас тази сутрин е записан най-подробно в Интелект с безукорен морал и с недостижимо за широко използваната техника ниво на достоверност. Записът не може да бъде фалшифициран, Гъге. Ако не ми вярваш, попитай приятеля си Амалк-ней. Той ще потвърди всичко казано от мен. Може да е глупав и невеж, но знае как да разбере кое е истина и кое не.

Дъждът падаше по безпомощното, отпуснато лице на Гъге. Челюстта му бе провиснала, устата отворена. Той се питаше дали накрая няма да се удави от леещия се дъжд.

Дъждовните капки чукаха по малкото тяло на летящия робот над него.

— Чудиш се какво искам от теб? — продължи машината. Гъге се опита да премести очите си и да каже „не“, просто за да го ядоса, но летящият робот изглежда не го забеляза. — Помощ — каза той. — Нуждая се от твоята помощ. Имам нужда да се застъпиш за мен. Искам да отидеш в „Контактната секция“ и да приобщиш твоя глас към онези, които настояват да бъда върнат на служба. — Машината се спусна надолу към лицето му, задърпа яката на палтото му. Докато Гъге гледаше безпомощно сиво-синия корпус на малката машина, главата и горната част на торса му се вдигнаха от земята. „Джобен размер — помисли си той, изпитвайки желание да мигне и щастлив, че поради дъжда не може да го направи. — Джобен формат. Може да се побере в някой от големите джобове на това палто.“

Искаше му се да се смее.

— Не разбираш ли какво сториха с мен, човече? — извика машината и го разтърси. — Кастрираха ме, извадиха ми яйчниците, парализираха ме! Как се чувстваш ти сега, като знаеш, че крайниците ти са на място, но не можеш да ходиш! Така се чувствам и аз, но зная, че ги няма! Можеш ли да го разбереш? Можеш ли? Знаеш ли, че някога хората са губели цели крайници, завинаги? Спомняш ли си историята, малък Джъно Гъге? Кажи? — Той го разтърси. Гъге почувства, че зъбите му тракат. Спомняш ли си да си виждал сакати, преди отново да им израстат ръце и крака? Някога хората са губели крайници — отнесени от взрив или отрязани, или ампутирани, — но са мислели, че могат да ги чувстват. Наричали са ги „крайници фантоми“. Тези недействителни ръце и крака могат да сърбят, да болят, но не могат да се използват. Способен ли си да си го представиш? Даваш ли си сметка какво означава това, човече от Културата, с твоето генетично осигурено възстановяване, с твоето свръхиздръжливо сърце и регулирани от лекарите жлези с вътрешна секреция, и защитен от съсиреци мозък, и безупречни зъби, и съвършена имунна система? Можеш ли да го разбереш?

Морин-Скел го пусна и Гъге падна на земята. Челюстите му изтракаха. Усети, че си прехапа езика. Почувства в устата си солен вкус. „Сега наистина ще се удавя — помисли си той. — В собствената си кръв.“ Гъге очакваше да изпита истински страх. Дъждът напълни очите му, но той не можеше да плаче.

— Е, представи си всичко това осемкратно, стократно по-силно. Представи си как се чувствах аз, когато другите бяха одобрени за бойци, годни да се сражават за всичко скъпо за нас, да търсят и поразяват варварите около нас! На мен това ми бе отнето, Джъно Гъге. Заличено. Безвъзвратно. Моите сензорни системи, моите оръжия, възможностите на моята памет — всичко бе намалено, осакатено, превърнато в отпадък. Аз надничам в черупки при игра на „Покосен“, събарям те с осемкратно по-голяма сила от тази на нормално поле, държа те притиснат към земята с помощта на ефектор… но това е нищо, Джъно Гъге. Нищо! Ехо! Сянка… нищо…

Летящият робот се издигна по-високо, отдалечи се от него.

Морин-Скел му позволи отново да използва тялото си. Гъге се надигна от мократа земя и опипа с ръка езика си. Кръвта бе престанала да тече, беше се съсирила. Той седна малко зашеметен. Прекара ръка по задната част на главата си, която се бе ударила в земята. Не беше подута. Погледна към малкото, мокро тяло на летящата над пътеката машина.

— Нямам какво да губя, Гъге — каза тя. — Помогни ми или ще съсипя репутацията ти. Не мисли, че няма да го направя. Дори тя да не означава нищо за теб — в което се съмнявам, — ще го направя просто заради удоволствието да ти причиня тази неприятност. А ако има значение и ти наистина се самоубиеш — в което много се съмнявам, — удоволствието ще бъде още по-голямо. Никога досега не съм убивал човек. Може би щях да имам такава възможност някъде, ако ми беше разрешено да постъпя в служба „СО“, но съм съгласен и на самоубийство.

Гъге протегна ръка към Морин-Скел. Палтото му бе натежало, панталоните — подгизнали.

— Вярвам ти — съгласи се той. — Добре. Но какво мога да направя?

— Казах ти — изкрещя летящият робот, за да надвика шума от виещия между дърветата вятър и ударите на дъжда върху тревата. — Говори за мен. Ти имаш по-силно влияние, отколкото си представяш. Използвай го.

— Но аз не, аз…

— Видях пощата ти, Гъге — отвърна уморено летящият робот. — Не знаеш ли какво означава поканата от УТС за гостуване? Никой ли не те е учил на нещо друго, освен на игри? „Контактната секция“ има нужда от теб. Тя никога не търси сътрудници. Човек трябва да кандидатства, а след като го назначат, става точно обратното: налага се да чака да го поканят да се присъедини към служба „СО“. Но теб наистина те желаят… Господи, човече, нима не разбираш какво означава това?

— Дори и да си прав, какво според теб трябва да направя? Да отида в „Контактната секция“ и да им кажа: „Върнете онзи летящ робот в служба «СО»?“ Не ставай глупав, Морин-Скел. Не бих го направил, дори да знаех как. — Гъге не искаше да спомене за посещението на летящия робот от „Контактната секция“ миналата вечер.

Не се налагаше.

— От „Контактната секция“ не ти ли се обадиха вече? — попита Морин-Скел. — Миналата нощ?

Гъге се изправи неуверено. Изтърси полепналия по палтото му пясък. Тъмните пелени пороен дъжд закриваха селото на брега и разкривената къща от детските години.

— Да, следях те, Джъно Гъге — каза Морин-Скел. — Зная, че „Контактната секция“ се интересува от теб. Нямам представа какви намерения има, но предполагам, че ти вече си разбрал. Дори да не желаеш да играеш, по-добре е да се застъпиш за мен. Ще те следя, така че ще зная дали си го направил или не… и ще ти го докажа. Гледай!

От горната страна на тялото на летящия робот като странно плоско цвете се разтвори екран, нарасна на квадрат със страна четвърт метър. Той светна в дъждовния мрак и на него се показа Морин-Скел да блести с ослепителна бяла светлина над каменната маса в къщата на Хафлис. Сцената беше снимана отгоре, вероятно от някоя близка каменна нервюра^[1] над терасата. Гъге видя отново светлата линия на жаравата, падането на фенерите и цветята. Той чу Чамлис да казва: „О, скъпи. Мислиш ли, че казах нещо, за да го разстроя?“ Видя себе си, седнал пред фигурите на „Покосен“.

Картината избледня. На нейно място се появи друга, гледана отгоре. Легло. Неговото легло в голямата стая в Икрох. Позна малката ръка с пръстени на Рен Миглан да масажира гърба му. Имаше и звук.

— … Ох, Рен, скъпа, дете мое, любов моя…

— … Джъно…

— Долен малък мръсник — изкрещя Гъге на летящия робот.

Сцената изчезна и звукът престана. Екранът се затвори, прибра се обратно в тялото на машината.

— Точно такъв съм и не го забравяй, Джъно Гъге — каза Морин-Скел. — Тези кадри наистина могат лесно да се фалшифицират, но ние с теб знаем, че са истински, нали? Както вече казах: следя те.

Гъге смукна кръвта от прехапания си език и плюна.

— Не можеш да направиш такова нещо. Никой няма право да се държи с мен по този начин. Ти няма да…

— … да си послужа с тези кадри? Е, може и да си прав. Но работата е там, че за мен няма никакво значение дали ще си послужа с тях или не. С това няма да стана нито по-лош, нито по-добър. И ще продължавам да се опитвам.

Морин-Скел млъкна, отърси се от водата, генерира едно сферично поле около себе си, изчисти влагата от корпуса си. Полето го направи безупречно чист и го заслони от дъжда.

— Не можеш ли да разбереш какво са ми сторили, човече? По-добре да не съм създаван, отколкото да бъда принуден вечно да се скитам из Културата със съзнание за изгубеното. Те изтръгнаха ноктите ми, извадиха очите ми, захвърлиха ме на произвола на съдбата в рай, създаден за други. И това те наричат състрадание. Аз го наричам изтезание. Това е отвратително, Гъге, варварско, дяволско. Дяволско! Позната ли ти е тази стара дума? Виждам, че ти е позната. Е, опитай се да си представиш как мога да се чувствам и какво бих могъл да направя… Благодаря ти за това, Гъге. Помисли си какво ти можеш да направиш за мен и какво аз мога да направя за теб.

Машината се отдръпна отново от него, оттегли се под проливния дъжд. Студените капки плискаха по горната част на невидимия глобус на полето, малки ручейчета вода се стичаха по прозрачната повърхност на тази сфера, капеха и шуртяха като поточе в тревата.

— Ще те следя. Довиждане, Гъге — каза Морин-Скел.

Летящият робот се отдалечи, издигна се към небето и остави подире си сив конус от въздушна струя. За броени секунди се изгуби.

Гъге остана за малко неподвижен, изчисти пясъка и стръкчетата трева от мокрите си дрехи, после се обърна и през падащия дъжд и духащия вятър тръгна в посоката, от която беше дошъл.

Обърна се веднъж да погледне къщата, където бе израснал, но вихрушката около ниските върхове на вълнообразните дюни замъгляваше гледката.