Пол Ливайн
Блондинка от Маями (34)

Крадените води са сладки

Носех се по шосе номер едно на север от Исламорада. Криси навярно бе потеглила от Маями на юг. Тя имаше по-малко път до фермата в Хоумстед.

Молех се да не съм закъснял.

Карах със сто и трийсет, тук-там със сто и четирийсет, задминавах на забранени места, където имаше повече платна, лепвах се в най-лявото. Прелитах край бакалии, магазинчета за сувенири и телефонни стълбове, увенчани с гнезда на чапли. Старият олдсмобил 442 имаше яки ресори, заден стабилизатор, две хиляди и двеста кубически сантиметра с триста и петдесет конски сили и адски скапани спирачки за толкова мощна кола. Все едно. Нямаше да намаля скоростта, докато не пристигна.

Гюрукът беше свален и очите ми сълзяха от вятъра. Или поне се залъгвах, че е от вятъра.

Продължих по шосето, отминах моста Кард Саунд и отбих по черния път малко преди отклонението южно от Хоумстед. Двигателят ревеше и гумите вдигнаха прашен ураган, когато заковах пред фермата точно в седем вечерта.

Щом двигателят заглъхна, чух свистенето на напоителните кули из градините зад къщата. И нищо друго. Къщата беше мрачна. Отпред имаше ландровър и други два джипа. Както и откритият мустанг на Криси с все още топъл преден капак.

Вратата на къщата беше открехната и аз се вмъкнах вътре. Минах по мрачния коридор покрай кухнята, прекосих хола и се озовах в нов коридор. През отворената врата на някаква стая в дъното, откъм градините, се лееше светлина. Пристъпих нататък и чух гласове.

— … да те убия — казваше Криси Бърнхард.

Дрезгав мъжки смях.

— Не ми се вярва.

Минах през отворената врата. Същата полирана чамова ламперия. Същата глиганска глава на едната стена и същите рога на другата. Щорите бяха отворени; таванският вентилатор работеше. Криси стоеше встрани, на три метра от мен и на още три метра от Гай Бърнхард, който седеше в креслото.

Стискаше малокалибрения пистолет с трепереща ръка. Косата й беше разчорлена, роклята — смачкана, очите — подпухнали. Най-красивата жена, която съм виждал.

Гай държеше чаша бърбън в едната ръка, с другата крепеше върху коленете си пушка. Дулото сочеше право в корема на Криси.

— Радвам се, че дойде, Ласитър — каза той, без да откъсва очи от заварената си сестра.

— Искам и двамата да оставите оръжието — казах аз. — Първо ти, Гай.

Той пак се разсмя.

— Първо аз ли? Докато тая смахната убийца се цели в мен? Пет пари не давам, че успя да я отървеш. Тя уби татко, опита се да го убие, нищо че друг довърши работата.

— Ще си платиш за това — казах аз.

— Друг път, Ласитър. Нямам нищо общо. Откъде да знам, че дъртият откачалник Лари Шийн бил убиец? Двоен, между другото.

— Дрън-дрън! Ти си го накарал. Първо да нагласи нещата с Криси, после да иде в болницата и да довърши работата.

— Докажи го! Да не мислиш, че ще пропея като онзи скапан доктор?

— Вече всичко си спомням, Гай — каза Криси. — Всяка подробност, твоя глас, как вонеше дъхът ти, болката, кошмарите. Отново и отново. — Тя изхълца — Ще те убия.

— Не, Криси! — извиках аз и пристъпих към нея.

Тя завъртя пистолета към мен.

— Назад, Джейк!

Спрях и тя пак се прицели в Гай.

— Доколкото си спомням — каза Гай, — сестричката не я бива много в стрелбата. А това пищовче стреля с куршуми двайсет и втори калибър. Как мислиш, Ласитър, ще я оставя ли да ме гътне от първия изстрел като добрите момчета по филмите?

— Ти не си от добрите момчета. Кофа помия, това си.

— Или да й пръсна червата по стената? Имам право на самозащита, имам си и свидетел. Тая луда жена нахълта в къщата, размахва оръжие и заплашва да ме убие. Знам, че е склонна към насилие. Какво да направя?

— Ако ще я убиваш, по-добре първо застреляй мен — казах аз.

Той стрелна поглед към мен.

— Ах, благородство. Криси, най-после един мъж да не те е зарязал. За пръв път, нали? Виждаш ли, Ласитър, Криси си има проблеми с мъжете. Рано или късно прави някоя глупост и те се разбягват. Татко все си мислеше, че е много нервна. Но ние знаем истината, нали, сестричке? Ти си куку.

— Ти съсипа живота ми — каза тя с просълзени очи.

— Всичко ти се поднасяше на тепсия, тъй че недей да упрекваш мен — отговори яростно той.

— Не те разбирам, Бърнхард — казах аз. — Защо я накисна? Не й ли беше сторил достатъчно?

— Майната ти! Не знаеш как беше. Не знаеш как я глезеше татко. Всичко за малката Криси. А пък майка й беше още по-гадна. За префърцунената мисис Емили Касълбъри Бърнхард бях обикновено домашно добиче. Докато тя си пиеше чая, аз газех до задника в тор. Но татко… на него не мога да му простя. Бях негов единствен син, кръв от кръвта му, а с ратаите емигранти се държеше по-добре, отколкото с мен. Ръцете ми кървяха от захарната тръстика, докато тя се излежаваше по плажовете с богатите си приятелки и ми се присмиваше.

— Никога не съм ти се присмивала, никога.

— Млъквай! По-късно татко опита да изкупи греха. Въведе ме в бизнеса. Че на кого другиго да го даде? Но аз помнех. Всяка обида. Всяко оскърбление. И вече бях накарал сестричката да си плати, нали сестричке?

— Защо го уби? — проплака Криси. — Тъй или иначе щеше да вземеш парите.

— Татко не виждаше бъдещето през очилата си. Изложих му фактите. Кладенците пресъхват и няма друго решение, освен обезсоляването. Аз изграждам най-голямата инсталация за обратна осмоза в страната. По дяволите, с напредналите мембранни технологии мога да пречиствам замърсените води по-евтино от всички останали начини, а ще продавам на какаото цена си искам. Ако умираш от жажда, Ласитър, колко ще платиш за чаша пода?

— Затова изхвърляш водата в залива — казах аз. — Мъчиш се да пресушиш кладенците в цялата област.

— Предлагане и търсене, Ласитър.

— Татко никога не би се съгласил — каза Криси.

Гай се разсмя, или по-скоро излая.

— Права си. Проклетият глупак не пожела. Не било редно да забогатяваш от търговия с вода. Щели сме да станем като арабски шейхове, само че още по-лоши, защото продаваме вода на сънародници. Цитира ми Исайя: „Вие, които жадувате, дойдете всички при водите; дори и вие, които нямате сребро, дойдете, купувайте и яжте“^[1]. Дърт лицемер. Рекох му, че и аз знам Библията. Какво ще речеш за Притчите, а? „Крадена вода е сладка и укрит хляб — приятен.“^[2]

Продължавайки да се цели в Криси, той отпи глътка бърбън и добави:

— Имах си укрит хляб, нали, сестричке? Сега е време за крадените води. Дявол да го вземе, има ги без пари на двеста метра дълбочина. Вода колкото искаш. А аз мога да я превърна в долари. Стотици милиони долари.

— Ами солта? — попитах аз. — Какво ще правиш с хиляди тонове сол, примесена с живак, арсеник и тежки метали?

— Брей да му се не види! — възкликна Гай. — Научил си си урока. Можем да приложим дълбочинно инжектиране, но излиза адски скъпо. Можем да я изхвърляме в океана, но еколозите ще ни заръфат. Или пък можем да подкупим де що има политик в Талахаси и просто да я изхвърляме.

— Къде?

— В старите кариери, из блатата, навсякъде.

— Това е лудост. Ще замърсиш подпочвените води.

— Значи ще трябва да пречистваме още повече, нали така? Как мислиш, много приятна симетрия, а?

— Ти си полудял — казах аз. — Няма начин да ти се размине.

— О, ще разиграваме театро — слънчево изпаряване, нови технологии и всичко останало, та да се радват еколозите. Но на твое място не бих пил кладенчова вода от нашата област, щом веднъж се започне.

— Ти изобщо не си като татко — каза Криси. — Той беше добър човек.

Разтреперана, тя вдигна пистолета и го стисна с двете ръце.

Чашата на Гай се разби върху пода. Той вдигна пушката и се прицели в главата на Криси.

— Ти си свидетел, Ласитър. Тя ще ме застреля!

— Не! — изкрещях аз.

Двамата мълчаха.

Пълна тишина, нарушавана само от пърпоренето на вентилатора и свистенето на напоителните кули отвън.

Ръцете на Криси трепереха.

По лицето на Гай плъзна коварна усмивка.

— Сестричке, може и да си луда, но си оставаш най-разкошното дупе, което съм набарвал. Сочно и тясно.

— Копеле! — извика тя.

Ридаеше и пистолетът подскачаше в ръцете й.

Всичко стана за секунди.

Гай Бърнхард стисна пушката с две ръце.

Видях как показалецът му притиска спусъка.

Направих две крачки и се хвърлих към него. Стреснат, той завъртя пушката насреща ми.

Първият трясък бе зад мен — слаб, като от ауспух.

Вторият бе като чудовищно вулканично изригване.

Озовах се на пода с пушката в ръце. В чамовия таван над мен зееше дупка колкото ананас. Погледнах Гай. Очите му бяха отворени. Точно между тях имаше мъничка черна дупчица. Зад нас Криси говореше нещо, но ушите ми звънтяха. Завъртях се тъкмо навреме, за да видя как избелва очи и коленете й се подгъват. Подхванах я, преди да рухне на пода.