Георги Коновски
Водовъртеж на световете (18)

Глава осемнадесета

За пътешествениците във времето и пространството

Зимата се вихреше със страстта на някогашна госпожица, изведена на първи бал… Тя танцуваше по земята, разрошваше оголелите клони на дърветата, замеряше случайните минувачи със сняг — независимо дали бяха излезли на лов хищници, търсещи подмината от мраза тревичка пасящи, решили да поемат чист въздух хора…

А чистият въздух им беше необходим. Няма как — ако искаш да ти е топло, налага се да загрееш и въздуха в стаята. Пък загретият въздух хич, ама хич не е без мирис и цвят. Особено, ако е призван да отоплява Мързеливището — стаята на Вселенския жрец…

Затова Ник Кол Ай-ай често излизаше навън. И по една случайност погледът му беше насочен все към Тунела. Но там се виждаха само светлинките на профучаващи космолети. И никой не отклоняваше към Междинната станция…

Можеше да провери за пристигнали от нейде си като отиде да попита дежурните. Например — случайно минавайки от там. Или да помоли за помощ — забравил как се казва Осмото слънце на Алфа Центавър…

Но беше малко множко неудобно. Едно, че вече три пъти беше минавал случайно край Станцията. Второ — че два пъти по толкова беше забравял разни звезди и планети. Трето — че при последното (засега!) отиване дежурният с лек смях му подметна:

— Впрочем, Мил Итса още не е дошла…

И какво го интересува момчето дали някакво си момиче е дошло, минало, заминало? Не му е притрябвала — даже е забравил как се ветрееше при постоянните им гонитби лъскавата й черна коса и как бисерните й зъби чаровно се превръщаха в сияйна усмивка, а очите й бляскаха като пролетни звездички…

Затова излезе пред Храма и се зае с почистване на пътеката към Замъка от снега. Това беше бърза работа — от предното почистване бяха минали не повече от 20 минути, но той се постара да я разтегли към половин час поне…

И в тоя момент една от светлинките в Тунела излезе от трасето и се насочи към ракетодрума зад Станцията…

— Я, това ти ли си? — каза Ник Кол Ай-ай тридесет секунди по-късно, преодолял половин километровото разстояние с няколко гигантски скока. Нямаше време за магия дори, та затова последният скок завърши нейде под отварящата се отгоре врата…

— Аз съм… Но вие кого чакате? — разнесе се оттам леко скърцащ глас и по спусналата се внезапно стълбичка се плъзнаха четири гигантски крака…

Миг по-късно да изправящия се бавно Жрец стъпи огромен триглав дракон, разпери схванати крила и ги размаха, за да възстанови кръвообращението в тях…

Момчето застина… Дракон… Да, знаеше и разбираше, че това е напълно нормална космическа раса, беше чел за тяхната планета, беше слушал разказите на Учителя за тях, знаеше, че в редиците на Изключителните има няколко дракона… Но да го види тук… Над себе си…

— Предполагам — Вселенският жрец? — каза друг глас, не толкова суров и скърцащ — Здравейте!

Ник Кол Ай-ай видя още една фигура, която елегантно се спусна на земята. Въпреки зимата, човекът — да, човек беше — носеше тъмен панталон, лек смокинг, а на главата беше с висок цилиндър…

— Пак си объркал Времето — изскърца драконът — Казах ти — Учителят е старомоден, движи се два века назад…

— А аз точно мода отпреди два века избрах — леко се поклони човекът…

— Три века — настоя драконът — Цял век объркване… Младежо, от кой век е облеклото на Скиталеца…

Момчето беше повече от объркано. Дракон, цилиндър, Скиталеца… Знае за него, как да не знае. Колко пъти Учителят им е разказвал за него — за смелия пътешественик във времето и пространството, за човека, който може във всеки миг да се озове къде ли не и кога ли не…

— Ааа… ъъъъ… — И хвърли заровете — От XIX век е…

Драконът кимна и с трите си глави…

— Браво! Умно момче…

И Ник Кол Ай-ай се зарадва. Пак му провървя. Ненапразно Учителят казва, че на глупавите им върви — Боговете се грижат за тях. Щото друг няма толкова търпение и сили…

Двамата го гледаха очакващо. Момчето се сети:

— Ще ви заведа в Замъка. Учителят ще се зарадва… — и ги поведе по почти излъсканата, въпреки ситния снеговалеж, пътека…

Обаче, изведнъж ги заряза и се втурна към Станцията. Едва не се блъсна в кацащия ракетоплан, от който се разнесе боен вик:

— Пак ли ти, бееее… Накрая ще те смачкам…

А сетне… Да видим картинката…

Привечер е. В Замъка е тихо и уютно. Голямата зала на първия етаж е пълна с хора и дракона, но вече са изприказвани приказките за срещата, разменени са поздравите, съобщени са почти всички новини. Вярно, Мил Итса има още цял куп, но тъй като при нея те не свършват, а и вариантите са от „Пък някакви пирати опитали да превземат Безлюдната Земя…“ до „А нощес сънувах…“, при всяко отваряне на устата й — дори за поемане на въздух — Учителят й отправя лек намек с очи…

В камината гори грамаден пън, донесен от Ник Кол Ай-ай и дракона чак от Щуравата гора. Донесен е от Драгон, а Жрецът е имал отговорната задача да му показва посоката на движение, но се води, че работата е свършена от двамата…

Момчето и момичето седят до прозореца, гледат навън на пресекулки — като мигване на око са бързи погледите, които си мятат светкавично, с надеждата, че другата страна няма да ги види, но ще ги забележи…

Драконът се е разположил на малката площадка, издигната като сцена. Учителят я е направил нарочно — да има и по-особените му приятели къде да се сложат нашироко. Сега липсва само сглобяемият аквариум, който обикновено заема Млечният кит, когато мине из тия земи…

— Нещо интересно напоследък? — пита Учителят, но понеже всичко интересно е разказано, двамата му гости само кимат и доволно мълчат.

Което подсказва на Мил Итса, че мълчанието дълго се е проточило и тя уж случайно казва:

— А вие как минавате през времената? — и поглежда Скиталеца…

Невинна провокацийка, която докарва лека усмивка на Учителя. Но е покана за разговор, която възпитаният Скиталец не може да подмине…

— Човек се ражда такъв, какъвто е. Всички сме уж еднакви, но всъщност световете ни са различни. На някои са само материалните, други имат цяла вселена в себе си, трети сме дори извънземни… Не зная защо съм такъв — питай Боговете…

— Да, и те като ще вземат да обясняват на някакви човечета — чува се глас откъм ъгъла. Там нейде, под Замъка, е сега Замразеният бог — гост, макар и невидим, на срещата…

— Така е — казва учтиво Скиталецът — Няма и нужда да питаш, важното е да живееш. Както трябва… А това при мен изисква да обикалям световете и епохите, да гледам, да слушам, да разказвам на историците в Университета на Старата Земя… И аз го правя…

Ник Кол Ай-ай пламва от вълнение:

— Имате огромен късмет. Колко неща сте видели, колко събития, какви…

— Не се увличай! — прекъсва го Скиталецът — Моята работа не е да се наслаждавам. Моята работа е да наблюдавам. И да бъде навред. Винаги….Толкова неща има за наблюдение, за анализ, за сравнение… Хората… Децата… Любовта…

— Това за вас е лесно — опитва се да е културна Мил Итса…

— Не бих казал… Не трябва да те плаша, но да попаднеш в средата на средновековна битка… Или при горене на вещици… Или в концлагер… Не е лесно, хич не е лесно…

— Но е интересно — опитва се да подкрепи децата Драгон…

Скиталецът го поглежда учудено. На тая тема двамата са говорили много пъти, Драгон знае почти всичко за пътуванията му… После се сеща, че оня му намеква да разкаже нещо на малките, да ги позапали с интерес към миналото. Обаче, точно сега, в тоя отпуснат миг… Не му се говори сериозно…

— Интересно е… Как ли би постъпил ти, Жрецо, ако попаднеш при две армии, насочили пушки една към друга и взаимно приканващи се да открият огън… И ти изникваш от нищото точно между тях…

Учителят се подсмихва…

— Или внезапно… Как да ви обясня… Аз се движа във времето и пространството със звездна енергия, но — в неопределена посока. Мога да се появя насред дворцов бал. Мога да се окажа на гърба на препускащ бизон. Мога и да попадна в селски клозет…

— Ауууу — изписква Мил Итса…

— Няма как да кажеш „Аууу“… Не би посмяла да отвориш уста… — и Скиталецът се опъва назад в креслото. После се опитва да се вгледа през далечната стъклена врата…

А навън снегът вали…