Георги Коновски
Водовъртеж на световете (16)

Глава шестнадесета

За бизнеса, монопола и пазарните роби

Навън пак валеше… Есен… Дъжд… Влага навред… Сумрачно… Възкисело всичко — настроението най-напред…

А Чек тръгваше тази сутрин към своята Земя. И пътем щеше да мине близо — на няколко светлинни години, от Земята на Мил Итса и Ник Кол Ай-ай…

Мил Итса искаше да отиде, да види, да се почуди на приятелките си — как може да живеят без магии и геройства. И, разбира се, да се срещне с родителите си. Ако те не са използвали тоя мобилен свят, за да намерят друго място — удобно за тях…

Ник Кол Ай-ай хич, ама хич не щеше да мърда от тук. То лятото не му се скиташе по планетите, та сега ли…

Сега беше време за огъня. Който си гори в огромното огнище, поглъща довлечените с много заклинания дърва, прави стаята топла, уютна, приспивна…

И в кухнята още цвърка голяма пържола…

Пък зимата…

Зимата е още по-хубаво. Вътре. Навън — само за известно време. Така — за разнообразие…

Тъй че момчето хич не щеше да тръгва. Дори с Мил Итса… Задникът беше много по-убедителен от сърцето, диванът от емоциите…

На другата сутрин изпращаха момичето. С голяма пътна торба, увита в непромокаемия плащ, препасала колана „Антей“ (оня, дето за миг обхваща човека с непробиваема броня/, сложила лазерния меч в кобура, Мил Итса се намести в ракетоплана на Чек. Цяла нощ на Междинната станция работиха някакви хора, оправиха всичко, извиниха се — оказа се, че някакъв сложен уред се повредил неочаквано, та объркал трасето…

Учителят и Ник Кол Ай-ай ги изпратиха…

Нейде зад Черната скала надничаше Главочът и… се усмихваше с всичките си 333 остри зъба…

Пътуването беше леко и бързо. От тая Станция, до Големия кръстопът, после леко отклонение към Тесния джоб на галактиката и…

— Довиждане, господин Чек! — рече Мил Итса, слизайки от ракетоплана…

— Да те закарам до твоята планета? Имам време…

— Не, не… Ще се поогледам, може да отскоча до някое интересно място — махна с ръка момичето — Макар че Вселената е интересна всякак…

Чек отлетя. Мил Итса седна на краймагистралния камък, обозначаващ разстоянията до близките Земи… И се загледа… Странно название — „Бизнес-Земя“… Само на три светлинни години…

Любопитството е основният порок на момичетата. Основата на пороците. Колкото си по-любопитна, толкова повече място има за отглеждане и развитие на другите интересни, занимателни и завлекателни пороци. А любопитството на Мил Итса не беше моментно — то си беше постоянно състояние…

Така че отиде до близката Междинна станция. Погледна хапващите си в огромната стъклена зала хора във всякакви облекла и гръмко попита:

— Някой към Бизнес-Земя?

След половин час седеше в малък ракетоплан. Пилотът я поглеждаше и мигаше недоумяващо — странното й желание да отиде на планетата го озадачаваше. Но предпочиташе да си мълчи. Особено при вида на лазерния меч… И без това човек не знае какво да очаква от подобни пуберки, пристегнати с оръжие…

Мълчеше си и на орбитата над планетата. Постояха там около пет минути — колкото да се ориентира къде може да я остави така… По-безопасно…

А в това време долу се разиграваше обичайна сценка… Извинете, налага се да скочим от орбитата към земята. И да видим какви ги деяни новият герой…

Дъждът се сипеше като от повреден душ — тук струйка, там капки… Което спомогна момчето да се престраши и седне на бордюра. Коли не минаваха, хора нямаше, лека мъгла скриваше почти всичко — рискът да го забележат беше малък…

А не можеше да се сдържи… Ох, не можеше…

Откога мечтаеше, откога сънуваше тоя кеф…

И ето — престраши се, пресече улицата, подаде точната сума и каза:

— Една поничка…

Сега й се наслаждаваше… Топеше се в устата. Не беше клисава като тия на „Умбо“, не беше суха като на „Кори“… Просто поничка — като ония, за които му разказваше баща му…

Баща му… Пак не можа да се сети за името му. Пък и най-добре беше да го забрави. И у дома да го нарича просто Номер KZ 75/150…

Нямаше да има проблеми, ако се изпусне нейде навън и го нарече… Как беше?

В този момент две ръце го сграбчиха за рамената и го повдигнаха. Полицаите равнодушно взеха половината поничка от устата му, занесоха и него, и нея до безшумния въртолет, кацнал до ъгъла и ги хвърлиха вътре…

След няколко минути го вкараха през врата, на която имаше табелка: „Следовател по особено важни спешни дела“. Бяха го преоблекли в жълто-синя затворническа роба, остригали, щяха и да го обръснат, ако имаше какво…

Полицаите го тръснаха на завинтената за пода табуретка. Единият повдигна главата му и я пъхна във висящата от тавана кожена примка. Така се налагаше да гледа право напред, без да зяпа настрани и да крие очите си…

А напред нямаше нищо интересно…

Кафяво бюро, два компютъра, служебен стол, на него — изпънат, сух, строг мъж…

— Арестуван 11/12/1001…

Момчето неволно се изпъна. Класът му, номера, училището — това беше сегашното му име… Знаеха ги… Значи…

— Арестуван 11/12/1001, задържан си по силата на Указа за пазарната икономика и конкуренцията. Установено е, че без разрешение си пресякъл границите на жилищния си район, навлязъл си в чужда територия, позволил си си най-нагло и в противоречие на законите в нашия град да си купиш стока от фирма, чиито продукти не са позволени за ползване от граждани във вашия район…

Така беше…

Знаеше добре, а и всеки ден класната им повтаряше — закуски, напитки, дрехи, всякакви стоки са длъжни да купуват от магазин „Бери“… С указ на Общината градът беше разделен на три района. И във всеки имаше свой суперхиперултрамаркет. Предлагащ всичко — но само за живущите в района…

Трите фирми се бяха споразумели. И добре охраняваха своите потребители. Посредством закона, полицията, съда…

Нямаше смисъл да водят търговски войни, да се конкурират, да се надпреварват…

Потребителите просто бяха заковани към един от магазините и — толкова!

Пазарна демокрация — магазините им предлагат всичко, от каквото хората имат нужда. В замяна това „всичко“ се купува само от районния магазин…

Нямаше нужда да се обикаля, да се сравнява, да се търси по-доброто. Общинарите бяха свършили тая работа — на жителите им оставаше само да изпълняват…

Та нима техните избраници ще им мислят лошото?

Обаче, намираха се подобни на 11/12/1001 — непослушни, любопитни, вечно опитващи се да намерят нещо различно…

Което нямаше как да сторят — всички стоки бяха еднакви, недопеченото си беше недопечено, некачественото некачествено, безвкусното безвкусно…

Но го имаше!

Пък и защо хората да си губят времето в разни търсения, сравнявания, избирания? Нито една стока не беше по-добра от друга подобна, предлагана в съседния магазин. Защо да се мъчат и тормозят търговците — крепостните купувачи бяха осигурени…

— … И в тази връзка — боботеше гласът на следователя. Който, впрочем, беше и прокурор, и адвокат, и съдия. Та пътем ровеше из файловете — да прочете вече готовата по матрицата присъда…

В този момент в кабинета влезе Мил Итса…

Както винаги — ненавреме и не на място… Просто търсеше някой да й каже къде е това училище 1001. Искаше да види някои стари приятели — още отпреди година учили с нея в училището на родната й Земя…

И зяпна изненадана…

Тоя… Как беше… Ееее, беше влюбен в една кощрамба Янина, ама оная ходеше с един Стефко, пък тоя се опитваше да я омае като приятелче и… Абе, познаваше го… Но какво от това… Такива познати под път и над път… Обаче… Някак си неудобно беше, някак си…

Ей го сега — окован в белезници, вързан с някакви ремъци…

Мисленето на пуберките се движи със светлинна скорост. Но някъде на три-четири галактически дължини след действията…

Мил Итса бързо стана Херо — натисна копчето на колана „Антей“ и, докато бляскавата броня я превръщаше в страшен воин, измъкна лазерния меч и нададе боен вик. Почти толкова страстен — като при вида на калорично парче торта, което трябва да подмине, ако не иска задникът й да бие в сгъвката на колената…

Натам… Какво…

Пет минути по-късно из руините на димящия полицейски участък бродеха служителите му, хванали се за главата и чудещи се отде да почнат обясненията пред началствата…

А в един голям ракетоплан — друг нямаше на космодрума, Херо Мил Итса тоя намери, тоя зае за известно време, смаян и шашнат пубер гледаше как несвалила бронята, тя хапва по малко от поничката и мърмори:

— И заради това недопечено презахарено тесто щяха да те вкарат в затвора…