Георги Коновски
Водовъртеж на световете (11)

Глава единадесета

За Дипломатическото градче

Малко тъжно и доста тягостно минава времето край Езерото…

Тихо е, звездите леко примигват, луната е присвила едно око, ветрец рови из вълничките, дърветата нежно се закачат с клончетата…

От време на време се мярка звезден транспорт — я космическа лимузина, я туристически кораб, я цял товарен керван…

Тунелът на времето си е тунел, но планетите са толкова много, че даже подобно многостранно разклонено съоръжение трудно побира всички желаещи да отидат от точка А до точка В… С лека почивка в точка Б…

На малкия кей седят Учителят и Вечният пешеход… Мълчат…

Малко встрани, върху тревата до сами пясъчния плаж, са се разположили Мил Итса и Ник Кол Ай-ай… Мълчат…

Замразеният бог, както винаги, е навсякъде… Странно, но и той мълчи…

— Нищо лошо не казаха децата — пак подема Вечният пешеход — Просто аз… Разбираш ли…

— Знам — казва Учителят — Безсмъртието трудно се възприема. И аз така — първите два века бях объркан, на моменти направо неадекватен…

— Пък покрай мен са минали едва век и половина — тъжно накланя глава Пешеходът — Колко живота още ме чакат… Битки, кръв… И пропусната любов…

— Че безсмъртието не забранява любовта… Тя си е безсмъртна — ако я намериш, де…

— Намерих я. Преди три живота. Млада, красива, умна… Трудно съчетание, но имах късмета…

Учителят знае историята, обаче трябва да остави Вечният пешеход да се изприказва…

— После?

— Избягах от съдбата. Поне така мислех… Преминахме по Тунела, скрихме се на Земя RPG 7/777… И заживяхме… Почти като в твоята Долина. До сами морето, в зелена колиба, щастливи… Ловяхме риба, беряхме плодове…

— И?

— Ние избягахме от Съдбата, а тя просто ме следвала и изчаквала… Тогава кацнаха Хариборейските пирати…

Пешеходът замълча, Учителят не попита…

Нашествието на Хариборейските пирати беше страшен момент в историята на новото човечество. Това бяха орди от всякаква космическа паплач — дори най-пияният мозък на видеорежисьор не би могъл да измисли ужасяващите чудовища. Двуглави и триглави, змиевидни, кръвождани кръстоски…

Войната срещу тях трая около три секунди по новото време, 75 години по класическото…

Човечеството даде много жертви — най-вече мирни жители на милиардите планети. Отвсякъде бяха събрани тези, които Космическият разум в очакване на Черните дни бе създал — Изключителните…

Учителят помнеше — нали беше един от тях…

Бойци, стратези, командоси, пилоти, стрелци, нинджи, закрилници, философи, поети…

Хората, които Космическият разум пазеше за подобен случай…

Вечният пешеход беше още млад. И тогава си извоюва славното име станало част от вселенските легенди. Легендите за Смелия пилот, Черния нинджа, Благородния воин, Звездния поет, Учителя, Точния стрелец…

Там се срещнаха. И станаха приятели — все пак, Изключителните не бяха много, само няколко милиона от десетките милиарди…

— Да вървим — каза Учителят и стана. Пешеходът го погледна учудено.

— Дипломатическото градче — досети се той…

— Именно… Да се отпуснем, да се видим с тоя и оня…

— Развалих вечерта на децата — извинително каза Пешеходът…

Учителят се обърна към брега:

— Ние ще се разходим по Тунела, а вие отивайте по домовете и спете. Утре ни чака нов ден, с нов късмет…

— Ще ви донеса шоколад от Какаовата мъглявина — добави Пешехода и това зарадва малките. Не, че толкова искаха бебешките лакомства (да, бе — искаха, и още как!), но разбраха, че мрачното настроение е отминаващо и светът пак става розово-кристален…

До Дипломатическото градче не беше далеч. Три виража в Тунела, после лупинг, мигновено преминаващ в спирала и… И се озоваха на Земя D — Д…

В тях се впери огромно око, разпозна ги и леко смигна. Планетата беше като всички други Земи и… Все пак…

Дипломатическото градче заспиваше, така че двамата решиха на другата заран да поразпуснат, а сега да намерят нейде убежище. Което не беше трудно — почукаха на първото прозорче, отвътре надникна скромна млада жена, домашният й роб отвори вратата и гостите бяха настанени да пренощуват…

Първите слънчеви лъчи разтъркваха още очите си, когато видяха Учителя и Вечния пешеход да отиват към огромната сграда в центъра на селището. Не се оглеждаха. Пък и какво да гледат — градче, каквито има милиони по планетите. Малки дворчета, свити къщурки, тесни улички… Особеното беше, че не се забелязваха много деца. Имаше, да — но бяха малко и се движеха сами в групите хора, устремили се към централния дом…

Който беше просто едно кафене. Нормално — макар изключително голямо по площ, с обикновени маси, банални столове, дълъг бар с няколко бармана, поне стотина келнери, които набързо сервираха който каквото е поръчал и се заприказваха помежду си или с клиентите…

Разговорите по масите бяха постни, сиви, за убиване на времето, за просто чесане на езиците, както преди много, много години Учителят беше слушал да казват в родното му село:

— Утре трябва да падне дъжд, защото иначе…

— Довечера ще ми докарат две кофи ябълки…

— Тази година лукът ще е доста воден…

— На другия клас са дали много трудна задача…

— Какъв нападател е — от пет метра не може мрежата да уцели…

— Книгата не е лоша, но някак си…

— Трябва да поискаме от кмета да асфалтира улицата…

— Газираните напитки, казват, че са вредни…

И така нататък…

Спокойно, нормално, унасящо с ежедневната и сивота…

Тогава часовникът удари…

Веднъж…

Хората надигнаха глави…

Дваж…

Някои дори се изправиха, други заеха особено разкривени пози…

Триж…

И настъпи Хаосът…

Учителят, Вечният пешеход и още стотина клиенти останаха по местата си. Всички други започнаха да се обвиват в пари, в мъгли, да се променят, да се превръщат в какво ли не…

Заличката се напълни със странни фигури, чудовища, змии, птици, смесици от какви ли не познати и непознати на науката видове…

Седящият насреща им триглав дънер, протегна лапа и разпери големите си криле внимателно — да не засегне с острите им ръбове някои от съседната маса:

— Здравей, Пешеход… Учителю, моите почитания…

— Драгоне, отдавна не сме се виждали — каза учтиво Пешеходът, докато Учителят само кимна. С Драгон от планетата Кристиопея бяха се срещнали на една конференция преди седмица, че даже доста се увлякоха в спора си дали може или не бива Космическият разум да се намесва в ядрена планетарна война…

— Нашата домакиня — каза той и се поклони на двуглавата змия, която държеше на верижка домашния си роб — Привет пак, Нел Ина! Привет и на теб, Рад-О…

Пешеходът остана спокоен. Да, Космическият разум го беше посочил за Изключителен и това налагаше определени задължения, но в случая всичко беше нормално. Такива бяха нравите на Тер-Мит-Инса — двуглавите змии се влюбваха в партньорите си и ги държаха цял живот като домашни роби. Пък робите нямаха нищо против — след първата целувка омаята на любовната отрова ги унасяше и те ставаха мечтани за всички женски същества: кротки, послушни, изпълнителни и много, много верни…

На масите се водеха вече други беседи:

— Според нашите дипломати, трябва да предвидим и още някои неща…

— Нашето правителство смята, че при условията може да…

— Съгласни сме с вашите изисквания, обаче нека и…

— Договорът е стар и днес може би трябва да…

— Не е лошо да добавим пункт за…

Учителят и Вечният пешеход бяха потънали в разговор с Драгон. На петата планета от съседната на драконите галактика се бяха появили водозверове — рибообразни, с остри зъби, режещи перки и изключителен апетит към всичко, що се движи във водата или на поне десет метра край нея…

Налагаше се да сформират експедиция от Изключителни. За съжаление, анализът и преценката на Космическия разум бяха песимистични — нито психологически, нито идейно, нито генетично рибообразните не можеха да бъдат реновирани…

И се налагаше да се почисти планетата…

В името на другите животи и цивилизации…

А наоколо им кипяха преговорите. Това беше ролята на Дипломатическото градче — всяка планета имаше тук свои представители. В човешки облик. Чиято задача беше само една — да осигуряват мира и нормалния живот, да предотвратяват опасностите, да служат за буфери между организациите, държавите, цивилизациите, групичките…

И в този момент часовникът удари… Веднъж… Дваж… Триж…

В голямата зала на градското кафене стотици обикновени, дори семпли люде пиеха кафе и си бъбреха за банални ежедневни нещица…