Алисън Ноел
Тъмен пламък (5)

Пета глава

Измъквам се през страничната порта. В момента, в който излизам на улицата, се впускам в бяг. Тихите весели звуци, които издават Сабина и Миноз, докато се наслаждават на остатъка от виното си край басейна, остават зад гърба ми. Тичам със средна скорост, като внимавам да не ускорявам твърде много — определено не ми е необходимо вниманието на някой случаен наблюдател.

Достатъчно трудно ми бе да обясня на Сабина. Особено като се има предвид, че току-що бях погълнала три четвърти от парчето си пилешки гърди, цяла купчина картофена салата, една царевица и чаша и половина газирана вода. Явно ми бе проличало, че не се храня с кой знае какво желание (независимо че безропотно си изядох всичко), което в крайна сметка само предизвика нови подозрения.

Гласът й се извиси до неподозирани височини, когато тревожно и пискливо се обърна към мен:

— Сега? Съвсем скоро навън ще е тъмно! Освен това ти току-що се нахрани!

Погледът й, който и без това винаги е предпазлив, се плъзна по мен и в този миг видях съзряването на новата опасност, която се оформяше в представите й — булимия, придружена от мания за упражнения!

След като отхвърли анорексията и скучната обикновена булимия като обяснения за странното ми поведение и още по-необичайните ми хранителни навици, сега се е насочила към нещо ново. Без съмнение ще смести в напрегнатата си седмична програма посещение в близката книжарница.

Иска ми се да можех да й обясня. Да я накарам да седне и просто да й кажа: „Успокой се. Изобщо не е, каквото си мислиш. Аз съм безсмъртна. Не са ми нужни друга храна или напитки, освен червения ми нектар. Точно в момента обаче имам сериозен проблем, свързан с разни заклинания, които трябва да поправя… така че не ме чакай тази вечер!“

Само че това няма да се случи. Не може да се случи. Деймън бе пределно ясен по отношение на необходимостта да пазим безсмъртието си в тайна. И след като видях какво се случва, когато попадне в неподходящи ръце — вече съм напълно съгласна с него.

Запазването на тази тайна обаче се оказа едно от най-големите предизвикателства, с които съм се сблъсквала някога — и тук на помощ идва тичането. Сега вече официално (или поне доколкото това засяга Сабина и Миноз) съм някой, който навлича тениска, маратонки и къси панталонки и излиза вечер, за да потича.

Това е едно добро и здравословно извинение, благодарение на което мога да се измъкна от къщата и да се отдалеча от Миноз, който, независимо че изобщо нямам желание да го опознавам, е един много приятен човек.

Извинението е подходящо и за пред леля ми, която е толкова мила, загрижена и готова да помогне, че аз не мога да не се чувствам като най-ужасната племенница на света. Причиних й толкова неприятности.

Както казах, това е едно добро и здравословно извинение, с което мога да се отдалеча от двама чудесни мили хора — и да се отдам на друга, много по-мрачна и съвсем нездравословна мания.

Мания, която ме е обсебила напълно.

Мания, която съм решена да превъзмогна.

Рязко завивам наляво, когато стигам следващата улица. Край мен колите, асфалтът, прозорците — всичко е покрито с тънка златиста патина, така характерна за вълшебните часове при изгрев и залез, когато всичко изглежда омекотено и по-топло, окъпано в червеникавите лъчи на слънцето. Мускулите ми се свиват и разпускат, краката ми сами започват да се движат по-бързо. Набирам скорост… независимо че добре знам, че не бива, и се опитвам да намаля — но въпреки това продължавам. Не съм в състояние да спра. Вече не контролирам себе си. Насочвам се към целта си, подобно на стрелката на компас: цялото ми същество е съсредоточено в една конкретна точка. Колите, къщите, хората — всичко край мен се е превърнало в неразличимо оранжево петно. Портокалова мъгла обгръща улиците, които прекосявам една сред друга, и с всяка все повече скъсявам разстоянието до крайната си цел. Сърцето ми диво се блъска в гърдите, но не заради напрежението от тичането — в интерес на истината дори не съм се изпотила — а заради…

Това туптене като от оголена жица се дължи само и единствено на близостта.

На простичкия факт, че съм близо…

И се приближавам все повече…

Почти съм там.

Зове ме като песента на сирена, насочваща моряците към гибелта им… дори имам чувството, че не съм достатъчно бърза.

Спирам в секундата, в която я виждам. Полезрението ми се стеснява и съсредоточава в една точка, сякаш целият свят покрай мен е престанал да съществува. Взирам се във вратата на Роман, докато се опитвам с усилие на волята да подчиня звяра в себе си и да го накарам да се оттегли. Подновявам непоколебимото си решение да надвия този странен чужд пулс, който сега бие в мен. Искам само да се вмъкна там — небрежно, лесно и без конкретен план — и да се изправя още веднъж лице в лице с него, за да можем веднъж завинаги да сложим край на това.

Насилвам се да си поема дълбоко въздух. Вдишвам и издишвам, като призовавам силата, от която още се нуждая. И тъкмо се каня да направя първата крачка натам, когато чувам името си. Вика ме някой, когото се надявах никога повече да не видя.

Той върви към мен бавно и нехайно, с наклонена на една страна глава — хладен и спокоен като летен бриз. Лявата му ръка е гипсирана и виси неподвижно в тъмносиня раменна превръзка. Той спира малко преди да ме достигне — на точно толкова разстояние, че да е извън обсега ми — и пита:

— Какво правиш?

Преглъщам с усилие. Чувствам облекчение, защото пулсът отслабва и почти изчезва; същевременно почти изпадам в ужас, осъзнала, че първата ми инстинктивна реакция при вида му не е да избягам, нито да довърша започнатото и да потроша и останалите му кости — а да излъжа. Да измисля някакво разумно обяснение за присъствието си — разгорещена, задъхана и с буквално стичащи се от устата ми лиги — точно пред вратата на Роман.

— А ти какво правиш? — присвивам очи толкова силно, че се превръщат в цепки, и го оглеждам сурово.

Това, че го срещам тук, едва ли е съвпадение. В крайна сметка те са добри приятели. Членове са на едно и също племе — това на злите безсмъртни.

— А, да — и реквизитът ти е доста добър — посочвам ръката му, за която се предполага, че е наместена след счупване.

Това е доста добро прикритие. Със сигурност ще мине пред онези, които не знаят истината. Твърде зле за него — аз знам.

Той отвръща на погледа ми и със спокоен, нетрепващ и почти убедителен глас се обръща към мен, като същевременно леко клати глава и потрива брадичката си с ръка:

— Евър, добре ли си? Не ми изглеждаш особено…

Тръсвам глава и вдигам многозначително вежди:

— Добър опит, Джуд! Признавам ти го.

Той ми отправя особен поглед, който отчетливо настоява: „За какво, по дяволите, говориш?“, на което отвръщам моментално:

— Сериозно говоря. Преструваш се, че си загрижен за мен, симулираш нараняване… Явно си готов да доведеш играта докрай, така ли?

Той се намръщва. Главата му е наклонена толкова силно встрани, че златистокестенявите кичури падат над рамото му и стигат почти до кръста. Измамно симпатичното му и приятелско лице е напълно сериозно, когато заявява:

— Вярвай ми, изобщо не симулирам. Иска ми се да бе така. Нали се сещаш как ме вдигна като фризби и ме метна през целия двор? — При тези думи леко помръдва с ръка. — Това е резултатът. Имам една-две доста сериозни контузии, включително счупена лъчева кост и няколко разместени фаланги — или поне така каза докторът.

Въздъхвам и поклащам глава. Нямам време за тази шарада. Трябва да се добера до Роман и да му покажа, че не може да ме контролира… че не означава нищо за мен… да му покажа кой командва тук. Сигурна съм, че поне отчасти е виновен за онова, което се случва с мен. Освен това трябва да го убедя да ми даде противоотровата, за да сложим край на тази история.

— Виж какво, ясно ми е, че повечето хора ти вярват напълно. За тях това е съвсем реално. За твое нещастие аз не съм от повечето хора. Зная истината. Впрочем и ти си съвсем наясно, че я знам. Така че дай направо да минем на въпроса, става ли? Злите не се нараняват. Или поне нараняванията им не траят дълго. Имат способността да се изцеляват незабавно, но като се замисля, това вече го знаеш, нали?

Той ме поглежда, а веждите му се сключват в израз на недоумение. После отстъпва крачка назад. Всъщност наистина изглежда объркан — признавам му го.

— За какво говориш? — Оглежда се наоколо и отново спира очи върху мен. — Злите? Ама ти сериозно ли?

Въздъхвам подчертано и въобще не крия нетърпеливото барабанене на пръстите по бедрото си:

— Ъ-ъ, извинявай, ама на луд ли ми се правиш? Злите членове от племето на Роман! Това да ти говори нещо? — Тръсвам глава и повдигам вежди. — Не се преструвай, че не си един от тях! Видях татуировката ти.

Той продължава да се взира в мен със същото объркано и неразбиращо изражение на лицето си. Аз само си казвам: „Божичко, добре, че не е актьор — има направо плашещо тесен диапазон на изразните средства!“

— Хайде, бе! Татуировката на Уроборос на гърба ти?! — Физиономията, която правя, би трябвало да казва всичко, но все пак добавям: — Видях я. И ти знаеш, че я видях. Вероятно дори си искал да я видя — защо иначе ще ме убеждаваш да влизам в джакузито с… — Тръсвам глава. — Както и да е. Повече не ми и трябваше: тя ми разкри всичко. Всичко, което ти явно си искал да разбера. Така че спокойно можеш да престанеш с преструвките, вече съм напълно наясно!

Той стои пред мен, свободната му ръка потрива брадичката му, а очите му обхождат околността, сякаш се оглежда за подкрепление. Като че ли това би му помогнало.

— Евър, направих си тази татуировка преди години. Всъщност аз…

— О-о, обзалагам се! — кимам, без да му позволя да довърши. — Я ми кажи, преди колко време те превърна Роман? През кой век се случи? Осемнайсети, деветнайсети? Хайде, на мен можеш да кажеш. Вярно, че е било отдавна, но съм сигурна, че такъв момент не се забравя.

Той потрива устни една в друга, при което трапчинките му изскачат все така симпатични, но не успява да ме разсее — това вече не ми действа. Не че и преди сработваше наистина.

— Слушай! — Личи му, че се напряга да не повиши глас, макар че аурата му ми разкрива всичко — внезапно потъмнява и се разкъсва, от което ми става ясно колко е нервен. — Честно ти казвам, нямам идея за какво говориш. Наистина, Евър, ще го повторя, защото явно не ме чуваш и не можеш да прецениш как звучи отстрани — това е направо откачено! И още нещо… истината е, че независимо от всичко… — тук подръпва превръзката, — бих искал да ти помогна. Само че ти…, хм, как да го кажа… струва ми се, че малко прекаляваш с тия приказки за „злите“, „превръщанията“ и…

Тръсва глава и млъква за секунда.

— Само това ще те попитам — ако тоя тип Роман е толкова лош, колкото твърдиш, защо тогава се спотайваш пред магазина му? Да не споменаваме, че изглеждаш превъзбудена и разгорещена като куче, което очаква собственика си?

Поглеждам от него към вратата, по бузите ми плъзва руменина, а пулсът ми се ускорява. Разбирам, че ме е хванал натясно, но не мога да призная, че е прав.

— Не се спотайвам! Само… — стисвам устни.

Защо, по дяволите, се защитавам, след като съвсем очевидно не аз, а той е намислил нещо? При това не особено добро.

— Впрочем мога да ти задам същия въпрос. Не че е кой знае какъв проблем, ама ти самият какво правиш тук, а?

Погледът ми се стрелва към него и обхожда бронзовата му кожа, малко кривите предни зъби — най-вероятно ги е оставил такива нарочно, за заблуда на наблюдателните… на хора като мен. И тези очи… тези невероятни синьо-зелени очи — същите, в които съм се вглеждала толкова пъти през последните четиристотин години. Но вече не. Не и след като разбрах, че е един от тях. Сега вече официално приключихме.

Той свива рамене и потрива гипса си, сякаш иска да се предпази:

— Нищо престъпно или злокобно. Просто се прибирах, това е всичко. Ако не си спомняш, в събота затваряме рано.

Присвивам очи. Не може да ме заблуди дори за секунда. Всичко това е прекалено правдоподобно. Почти успява да ме убеди. Но не съвсем.

— Живея на тази улица, малко по-нататък — казва и махва към някаква неопределена точка в далечината, към място, което най-вероятно въобще не съществува.

Аз обаче не проследявам посоката, в която сочи ръката му. Погледът ми остава прикован в неговия. Не мога да си позволя да свалям гарда. Дори за секунда не бива да го правя. Да, преди успя да ме заблуди, но сега знам истината. Вече знам какъв е.

Той прави още една стъпка към мен — бавно и предпазливо, като все така внимава да остане на безопасно разстояние извън обсега ми:

— Ако искаш, може да отидем да пием кафе или нещо такова? Да седнем на някое тихо и спокойно място, където да поговорим? Изглеждаш като човек, на когото определено е нужна почивка. Какво ще кажеш?

Продължавам да го изучавам. Упорит е, няма две мнения по въпроса.

— Разбира се! — кимам и се усмихвам. — С удоволствие бих отишла с теб на някое тихо и закътано място, където да изпием по чаша скъпо кафе и да се насладим на приятен дълъг разговор — но първо трябва да ми докажеш нещо.

Тялото му се напряга, а аурата му — фалшивата му аура — започва да потрепва.

Но аз не се оставям да ме подведе.

— Трябва да ми докажеш, че не си един от тях.

Той се намръщва леко и лицето му потъмнява загрижено:

— Евър, не знам за какво…

Рязко млъква, съзрял атамето в ръката ми. Дръжката му, инкрустирана с камъни, е точно като на другия нож, който използвах само преди няколко часа. Реших, че се нуждая от целия късмет и защита, които мога да получа от камъните — особено ако нещата се развият, както предполагам.

— Има само един начин да се провери със сигурност — казвам с нисък глас и поглед, впит в неговия; правя крачка към него, почти веднага последвана от втора. — Освен това ще разбера, ако се опиташ да ме излъжеш — така че не си го и помисляй. А, да… предполагам, че трябва да те предупредя. Не нося отговорност за действията си, след като докажа, че лъжеш. Но не се притеснявай — както добре знаеш, ще те заболи само за миг.

Той вижда движението ми, съзира, че се хвърлям право към него, но макар да опитва с всички сили да се изплъзне, аз съм прекалено бърза. Достигам го, преди дори да осъзнае какво се случва.

Сграбчвам здравата му ръка и прокарвам атамето по кожата му. Зная, че ще отнеме само секунди, преди кръвта да спре да блика толкова силно и раната да се затвори.

Това е само въпрос на време.

Ще минат само няколко секунди и после…

— О, Боже! — ахвам.

Усещам, че очите ми се разширяват. Устата ми пресъхва. Пред мен той залита, препъва се и почти пада.

Очите му се стрелкат от мен към дълбоката рана, зейнала на ръката му. Всъщност и двамата невярващо гледаме кръвта, която се просмуква в дрехите му и оттам се стича на улицата. В краката ни се образува яркочервена локва, която не спира да нараства.

— Луда ли си? — изкрещява той. — Какво, по дяволите, направи?

— Аз…

От шока челюстта ми увисва. Не съм в състояние да произнеса нито една дума — дори и да измислех какво да кажа. Не съм в състояние да откъсна поглед от разреза, който направих със собствените си ръце.

Защо не зараства? Защо кърви все още? Ох, мамка му, дали…

— Аз… много… съжалявам, толкова съжалявам… Мога да обясня, аз… — Протягам се към него, но той се отдръпва — непохватно и нестабилно, но с явен стремеж да се отдалечи възможно най-много.

— Виж какво, не знам какъв ти е проблемът, нито пък какво се случва с теб, но приключихме. Махай се оттук — веднага!

Поклащам глава:

— Нека те заведа до болницата. Има спешно отделение съвсем наблизо, малко по-надолу по улицата. А аз ще…

Затварям очи и проявявам мека пухкава кърпа, която да притисне към раната, докато намерим професионална помощ. Виждам колко е пребледнял и разбирам, че нямаме никакво време за губене.

Пренебрегвам протестите му, обгръщам с ръка тялото му и го повеждам към колата, която току-що съм материализирала.

Странният настойчив пулс в момента е притихнал, но все пак е достатъчно осезаем, за да ме накара да погледна през рамо — точно навреме, за да видя Роман, който ни наблюдава през прозорчето на вратата. Очите му блестят, а лицето му е сгърчено от смях, докато обръща табелката на магазина.

„Затворено“.