Алисън Ноел
Тъмен пламък (15)

Петнайсета глава

— Ей!

Вдигам глава, стресната от факта, че Джуд е застанал до мен. Толкова съм потънала в работата си, че не съм го чула да влиза.

— Как го правиш? — намръщвам се леко и хвърлям бърз поглед към аурата му, която сега блести в мек, приятен нюанс на синьото.

— Как правя кое?

Той се обляга на щанда и ме поглежда отвисоко.

— Как успяваш винаги да се промъкнеш до мен, без да забележа?

Погледът ми спира за миг върху черната му тениска. Гложди ме любопитство каква картинка е избрал днес.

— Какво е това? — Показвам с ръка щампата.

Той затваря очи, повдига ръце пред себе си и се опитва да събере палците и показалците си и по този начин да оформи два кръга. Само че не постига особен успех, така че се отказва и вместо това произнася едно дълбоко гръдно „Ом-м-м-м“. После повдига леко клепачи, вперва поглед в мен и обяснява:

— Този звук олицетворява съществуванието — това е звукът на вселената.

Сбърчвам нос. Нямам представа какво има предвид.

— Вселената е съставена от пулсираща трептяща енергия — нали така?

Кимвам леко:

— Така поне съм чувала.

— Така. А пък „Ом“ се смята за звука на тази енергия — звука, който издава тази огромна, велика космическа енергия. Никога ли не си чувала това? Ти изобщо ли не медитираш?

Свивам рамене. Да, наистина — някога медитирах. Също така пречиствах аурата си. Преструвах се, че от петите ми израстват корени, които проникват дълбоко, чак до центъра на земята, както и какви ли не подобни глупости, предназначени да ти внушат, че се чувстваш добре. Само че вече не го правя. Имам предвид, че… Нямам кой знае каква възможност да си губя времето в упражнения да контролирам дишането си и да бъбря мантри, когато целият ми свят се срива.

— Наистина трябва отново да се заемеш с това, сериозно ти казвам. Действително помага да се поддържаш в хармония със себе си и света, а също лекува и…

— А на теб помага ли ти да се излекуваш? — Поглеждам подчертано ръцете му.

Все още обмислям дали да предприема нещо по изпълнението на идеята си от онази вечер. Преценявам възможните „за“ и „против“, но засега не съм стигнала до окончателно решение.

— Имам час при лекаря малко по-късно днес — така че ще разберем съвсем скоро. — Той свива рамене и повдига изразително веждите си: — А като заговорихме за това… — Погледите ни се срещат и в мен се надига едно особено усещане. — Чудех се дали ще имаш нещо против да ме откараш. Бих могъл да се кача на автобуса, но ще трябва да съкратя времето за курса, а бих предпочел да не го правя.

— Курсът? — Някъде в периферията на съзнанието ми се върти смътен спомен, но не мога да се сетя какъв точно.

— Да-а, не се ли сещаш? Провеждам начален курс за развитие на ясновидските способности, с акцент върху усилването на собствените екстрасенски умения, плюс Уика. Не може да си забравила! — Разсмива се от сърце.

Кимам и ставам от стола, за да му го преотстъпя.

— Как върви той, впрочем?

Междувременно заобикалям щанда, така че да може да застане зад него.

— Добре — кима той доволно. — Приятелката ти Онър, изглежда, има талант за тези неща.

Спирам на място и всичко около мен застива. Цялото ми внимание в момента е приковано в него.

— Онър?

Джуд повдига рамене.

— Ами, да, същата. Мислех, че сте приятелки?

Поклащам глава и си припомням какво видях през последния учебен ден — плановете на Онър да спечели надмощие над Стейша и как точно смята да го направи.

— Съученички сме. — Притискам се към стената, за да може да мине край мен. — В действителност не сме приятелки. Вярвай ми, определено има разлика между двете понятия.

Сега е негов ред да спре. Само че спира насред движението си, и то така, че на практика се притиска към мен. Очите му обхождат лицето ми — и както винаги това веднага предизвиква прилив на спокойствие и благодат, който се разлива по цялото ми тяло. Чувствам се по този начин за първи път от… ами, откакто за последен път бях в Съмърленд, което бе преди няколко дни. Впрочем оттогава мисля само за Ава и за това, че някак успя да си проправи път в Храмовете.

Усещането трае едва няколко секунди — той почти веднага се отдръпва от мен и се намества на табуретката — но въздействието на успокояващото му присъствие остава дълго след това.

— Тя или полага изключително много усилия, или има наистина вроден талант за магия — обяснява той, като междувременно грабва кутията с фактурите и неловко започва да рови в нея. — Но тъй като изглежда много целенасочена и упорита, предполагам, че е първото.

Присвивам очи и се опитвам да си припомня какво знам за Онър. То изобщо не е много, като изключим, че е гадже на Крейг, а също така и неособено — доволната „най-вярна приятелка/последователка“ на Стейша.

Чудя се дали да съобщя на Джуд какво видях онзи път, когато надникнах в мислите й… и че намеренията на Онър, независимо от името й, изобщо не са благородни. Обаче, от друга страна, Стейша никога не ми е правила (и на никой друг впрочем) услуги, така че от къде на къде ще се замесвам?

— Добре, кога започва курсът? — питам го, решена да се занимавам само с практически и служебни въпроси.

Междувременно съм се насочила към задната стаичка.

— След един час. Защо? — Поглежда ме той през рамо.

— Ще бъда отзад. Извикай ме, когато ти потрябвам — подвиквам, влизам в стаята и затварям вратата зад гърба си.

Веднага вадя „Книгата на сенките“ от скривалището й и я отварям на старото дървено бюро. Отпускам си няколко секунди, за да се пречистя чрез серия дълбоки, бавни вдишвания, след което се привеждам над нея и прокарвам пръсти по изящните златни букви върху предната корица. Не спирам да се чудя дали наистина трябва да правя това, или е по-добре да се откажа още сега.

Последния път, когато се обърнах към тази книга, събитията изобщо не се развиха добре. А сега, когато знам, че Роман е свързан с нея… Е, вече съм сигурна, че не мога да й имам доверие. Защото, ако той наистина е отговорен за попадането й в ръцете ми, като я чета и използвам, ще стана (за пореден път!) пионка в играта му. От друга страна, ако той има влияние върху тези пожълтели страници, може би в тях е скрита някаква следа, някакъв знак за това как ще свърши играта му. Може би ще разбера как точно възнамерява да спечели.

Възможно е дори — точно както при „Хрониките на Акаша“ в Съмърленд — и тук да е достатъчно да задам правилния въпрос.

Има обаче една основна отлика. „Хрониките на Акаша“ допускат в пределите на храмовете си само онези, които наистина заслужават тази чест, докато за разчитането на „Книгата на сенките“ човек се нуждае единствено от код, последван от кодиран въпрос (за предпочитане римуван).

Затова тихо произнасям стихчето, на което ме научиха Роми и Райни:

Вълшебен свят — и посред него тази книга е сега;

за нея сме избрани ние — и се завръщаме дома.

В мистичното царство ще намерим своето място,

да надникнем в нея и разкрием тайни спящи.

След това трескаво се опитвам да измисля някакъв добър римуван въпрос, с който да разбия кода на Роман. Само че съзнанието ми остава напълно пусто, а „Книгата на сенките“ си седи кротко пред мен и отказва да разкрие тайните си. Не научавам абсолютно нищо ново.

Въздъхвам и се отпускам назад на стола си. Започвам да се въртя на него и да разглеждам стаята. По стената са окачени най-различни картини и тотемни изображения, маски и пана, по лавиците има стотици книги. Това помещение е изпълнено с потенциал, съдържа всички необходими съставки за най-невероятните заклинания, които биха могли да хрумнат на някого. Въпреки това нищо от видяното не ме вдъхновява, нито ми помага по какъвто и да било начин. А истината е, че нямам повече време за губене. Лятото скоро ще си отиде, а аз трябва да измисля нещо — защото не мога да продължа до безкрайност да избягвам Деймън.

Деймън.

Притискам ръце към лицето си. Няма да позволя на сълзите ми да потекат. Ще ги върна обратно — насила, ако е необходимо.

Не съм го виждала от онзи ден, когато на връщане от партито на Майлс изскочих от колата и отидох в Съмърленд. Не отговарях на обажданията му. Не отварях вратата, когато ми звънеше. Почти не забелязвам безбройните букети от червени лалета, които изпълват стаята ми и в момента. Зная, че не ги заслужавам, не заслужавам него. Не и преди да съм открила разрешението. Трябва да намеря начин да го помоля за помощ, ако трябва, дори да накарам Джуд да го помоли. Всеки път, когато опитвам обаче, звярът се намесва. Отказва да позволи намеса, пречи на всичко, което би могло да застане между Роман и мен.

По-лошото е, че всъщност не времето ми изтича — свършват местата, където бих могла да открия така необходимия ми отговор. Всички търсения на Джуд се увенчаха с неуспех, както и всичко, което опитах досега — пълен провал. А ако мога да съдя по случилото се снощи, проблемът само ще се влошава.

Отворих очите си в притъмнялата стая. Гъстата крайбрежна мъгла не позволяваше дори на най-тънкия лъч лунна светлина да проникне през нея. Въпреки това станах от леглото и се измъкнах от дома си — боса, облечена само в тънката си, почти прозрачна памучна нощница. Посоката бе ясна, целта — също. Бях привлечена към къщата на Роман като сомнамбул — приличах на някоя от твърде пламенните невести на Дракула.

Движех се бързо през тихите пусти улици. Спрях едва когато стигнах пред прозореца му. Сниших се към земята, пропълзях до него и надникнах през пролуката в пердетата. Веднага усетих нейното присъствие. Сигурна бях, че е там, някъде вътре, и се наслаждава на онова, което ми принадлежи.

Главата ми бе замаяна, мислите ми бяха в пълен хаос, а цялото ми тяло пулсираше, чак до болка, от незадоволените нужди и незаситения глад. Чудовището бушуваше в мен и ме притискаше — да спра да мисля и да започна да се движа — просто да се хвърля напред, да разбия вратата и да се отърва от нея. Всъщност точно това се канех да направя — да се втурна вътре — когато и тя ме усети. Впусна се към прозореца с леден и твърд поглед, който бе толкова заплашителен, че ми подейства като плесница и поне за кратко ме извади от транса. Напомни ми коя съм… коя е тя… и какво ще изгубим, ако позволя на звяра да спечели.

И преди да имам време да размисля, се затичах. Тичах с всички сили по целия път до дома и обратно в леглото си, където се проснах потна, трепереща — и започнах да се боря с чудовището, и да се опитвам да изкореня тъмния пламък, надигнал се в мен.

Пламък, който се разгаря все по-силен, по-ярък и по-изискващ с всеки изминал ден.

Огън, който е така ненаситен, че ще погълне всичко по пътя си — и малката искрица разум, която ми остава, крехката ми връзка с бъдещето, което жадувам, и всичко друго, каквото и да е то, застанало като преграда между Роман и мен.

Точно преди да изпадна в унеса, който напоследък приемам за сън, осъзнах най-страшното: че по времето, когато това ще се случи, вече ще съм толкова далеч, все едно ще съм мъртва. И няма да осъзная падението си.

 

 

Джуд влиза в стаята и се отпуска на стола. Многозначителното му изражение подчертава, че го прави нарочно — иска да бъде забелязан.

— Как мина? — измърморвам и повдигам глава от бюрото, на което я бях отпуснала през последния час.

Ръцете ми все още се тресат, краката ми треперят, още не мога да преборя съкрушителната нужда, която вече определя всичките ми действия.

— Бих могъл да попитам същото. — Той ме оглежда внимателно. — Някакъв напредък?

Свивам рамене. После простенвам. Това би трябвало да е достатъчно като отговор, поне според мен. Старая се да не помръдвам ръце от скута си, където не може да ги види. Не искам да забележи колко силно треперят.

— Все още ли се опитваш да разбиеш кода?

Стрелвам го с поглед, после затварям очи и поклащам глава. Отказах се от книгата. До този момент използването й само влошаваше нещата.

— И аз не успях да открия нищо, но въпреки това бих се радвал да опитам отново, ако все още искаш помощта ми.

С една дума — да. Наистина искам да ми помогне. Бих приела всяка предложена помощ. Сега обаче чудовището ме е превзело напълно и не позволява на думите да напуснат устните ми. Гърлото ми е свито и пари толкова силно, че само мълчанието го успокоява.

— Нещо римувано ли е? — Джуд отказва да изостави темата.

Поклащам глава. Все още не мога да продумам и дума.

Той обаче само свива рамене. Отказът ми да продължа в тази посока изобщо не го обезкуражава.

— Доста съм добър в напевите… независимо че не звучи особено скромно. Впрочем аз и рецитирам добре — искаш ли да ме чуеш?

Затварям очи. Искам просто да продължи нататък.

— Умно решение — усмихва се той, без изобщо да забелязва какво преживявам в момента.

Преструва се, че изтрива въображаеми капки пот от челото си с превързаната си ръка — което на свой ред ми напомня, че ме помоли да го откарам.

Изправям се, като очаквам да ме последва. Той обаче остава на мястото си и продължава да ме гледа — толкова напрегнато и настойчиво, че успявам само да изграча:

— Какво? Какво има? Да не би Райли да е тук?

Той поклаща глава, при което кичурите му се залюляват покрай лицето и отлитат на гърба му, а срещу мен блясват поразителните му синьо-зелени очи.

— Не съм я виждал от известно време насам — отвръща той с наклонена глава и малко тъжен поглед, прикован в моя. — Признавам, че от време на време се опитвам да я достигна, но не успявам.

После философски свива рамене:

— Предполагам, че не иска да разговаряме повече.

Смръщвам вежди, защото изобщо не съм съгласна с него.

През последните дни Райли ми изпрати твърде много загадъчни послания, така че се съмнявам да е вярно. Определено имам чувството, че много иска да я достигнат и да разговаря.

— Смяташ ли, че евентуално… — млъквам, защото не ми се иска да кажа нещо смешно.

После обаче решавам, че не ми пука. Вече неведнъж съм се правила на глупачка пред Джуд, един път повече или по-малко няма значение.

— Смяташ ли, че е възможно да не може да премине?

Той ме поглежда и сякаш се кани да отговори, но аз повдигам показалец и го спирам:

— Нямам предвид „не може“ в смисъл, че не е в състояние или не може да открие начин да го направи, а по-скоро… Не знам, може би просто не й се позволява да премине? Може би някой или нещо я спира?

— Възможно е. — Той небрежно свива рамене, но от този жест не успявам да разбера дали наистина е съгласен с мен, или се опитва да ми угоди.

Най-вероятно иска да ми спести неприятния, но невъзможен за отричане факт, че моята призрачна сестричка се е отказала от мен… че е прекалено заета със своя живот след смъртта, за да се занимава с моите проблеми и желания.

— Да се е появявала в сънищата ти напоследък? — добавя той след секунда, а в гласа му чувам нещо повече от любопитство, по-скоро звучи като надежда.

— Не — отвръщам, без изобщо да се поколебая.

Не желая дори да се сещам за онзи обезпокоителен сън, в който Деймън бе хванат в стъкления капан, а Райли стоеше отстрани и ме притискаше да наблюдавам внимателно и да не отклонявам очи дори за миг.

— Искаш ли да опитаме да установим контакт с нея? — поглежда ме с наклонена на една страна глава.

Аз обаче само поклащам глава и въздъхвам. Разбира се, че искам да говоря с нея, наистина много бих искала. Че кой не би желал посещение от сладката си, енергична… мъртва сестричка? Като се има предвид обаче състоянието, в което се намирам, няма начин да го допусна. Дори да можеше да ми помогне, в което сериозно се съмнявам, не бих понесла да ме види такава. Не искам да разбира какво съм направила и в какво съм се превърнала.

— Аз не… наистина не искам да се занимавам с това точно сега — заявявам, след като съм прочистила гърлото си.

Джуд се обляга назад и качва единия си крак върху другия. Погледът му е непреклонен, почти жесток — и изобщо не се откъсва от моя.

— Какво точно правиш? — пита ме със сбърчено чело, а в гласа му като че ли чувам истинска загриженост. — Напоследък единственото, което те интересува, е работата.

Кракът му се отпуска на пода с глухо тупване, той се привежда към мен и подпира превързаните си ръце на бюрото с думите:

— Осъзнаваш ли изобщо, че е лято? Лято в Лагуна Бийч. Половината от населението на страната мечтае за подобна комбинация — а ти въобще не обръщаш внимание. Вярвай ми, ако не бях в това състояние, щях да съм на плажа, да карам сърфа си и да се наслаждавам на всяка секунда! Да не споменаваме — поправи ме, ако греша — че това е първото ти лято тук.

Поемам си дълбоко въздух. Много добре си спомням как посрещнах лятото миналата година: цялата в наранявания, в болница, останала без семейство и понесла на раменете си товара на екстрасенски способности, с които не мога да се справя. Тогава наивно си мислех, че това е възможно най-лошото и ситуацията няма как да стане по-страшна и странна. Всъщност все още ми е трудно да повярвам, че вече мина година, откакто целият ми живот се промени.

— Мога да се оправям сам в магазина. Мога и на лекар да отида сам, на кого му пука дали ще закъснея или не, мътните да го вземат! Моля те, направи услуга сама на себе си и си вземи почивка. Там отвън има цял свят, непознат за теб, който те чака да го изследваш. Просто не е здравословно да се затваряш вътре, когато е лято!

Стоя пред него с треперещи ръце и тяло, накъсано дишане, с две думи — пълна развалина, ходещо олицетворение на нездравословния начин на живот — и отчаяно оглеждам стаята в търсене на изход.

— Евър, добре ли си? — накланя се той към мен.

Поклащам глава. Не съм в състояние да му отвърна, изобщо не мога да говоря. Роман е навън. Усещам, че се приближава. Излязъл е от магазина си и върви по улиците. В момента вече е някъде съвсем наблизо. И аз знам, че е въпрос на време — може би не повече от минута, най-много две — преди старото ми „аз“ да изчезне напълно, пометено от чудовището, което вилнее в мен.

Стисвам ръба на бюрото. Кокалчетата на ръцете ми изпъкват, почти бели. Отчаяно се мъча да се взема в ръце. Ужасена съм от състоянието си, ужасена съм, че ще бъда видяна — и наистина трябва да се махна оттук, преди да е станало прекалено…

Профучавам от другата страна на бюрото толкова бързо, че стигам до Джуд, преди да успее дори да мигне. Пръстите ми се сключват около сиво-белия гипс, опасващ счупената му ръка — нямам избор, трябва да привлека вниманието му. През скърцащите си зъби успявам да кажа само:

— Ако искаш да те заведа, трябва да тръгнем веднага… това не може да чака!

Той се изправя с известно усилие, а на лицето му се изписва загрижено изражение.

— Евър, не се обиждай, но не искам да се качвам в кола, която ти ще шофираш. Изглеждаш, меко казано… разстроена.

Устните му леко помръдват, сякаш сдържа нещо; в крайна сметка обаче просто поклаща глава и впива невероятните си морскозелени очи в моите. Разбирам, че се опитва да проникне през защитата ми, да установи контакт, но от това няма полза. Невъзможно е, защото аз вече съм изгубена. В момента се давя и съвсем скоро изобщо няма да ме има.

— Наистина смятам, че трябва да излезеш и да се разходиш малко на чист въздух, да подишаш малко и да се разсееш. Вярвай ми, направо ще се изумиш от това колко по-добре ще се почувстваш!

Само че, колкото и добре да звучи това, колкото и благородни да са намеренията му, аз знам истината. Знам какво ще се случи. Навън е последното място, на което бих искала да бъда. Защото там е Роман, който се приближава все повече с всяка изминала секунда. А пък и… нямах предвид точно това, когато казах, че трябва да тръгваме. И макар че не съм го обмислила добре, нито съм преценила всички „за“ и „против“ — не че нямах достатъчно възможности, откакто идеята ми хрумна за първи път преди няколко дни — сега няма време за това. Тръгваме двамата, при това веднага. Защото, каквото и да се случи там, би било много по-зле да останем тук.

Сърцето ми се блъска в гърдите, пулсът ми е толкова ускорен, че го усещам като постоянно бучене в ушите си — и всичко това само защото Роман идва към мен. Така че стисвам по-здраво ръката на Джуд и започвам да се моля — независимо че всичко е против мен и че се провалих във всичко останало — този път да успея да се справя.

Надявам се да стигна единственото място, където все още съм себе си.

Срещам тревожния му и объркан поглед. Знам, че ако не го направя много бързо, ще бъде прекалено късно за мен.

За всички ни ще бъде твърде късно.

Защото ще отида при Роман.

И ще бъда с него.

Черната магия ще победи.

Гласът ми, когато се обръщам към него, е дрезгав и треперещ:

— Знам, че молбата ми ще прозвучи откачено, но искам да затвориш очи и да си представиш портал от блещукаща златна светлина, издигащ се точно пред теб. Съсредоточи цялата си сила в това и не задавай въпроси. Просто ми се довери.