Алисън Ноел
Тъмен пламък (4)

Четвърта глава

Стигам до собствената си къща и първото нещо, което виждам на алеята, е сребристата тойота „Приус“ на Миноз. Ако трябва да съм честна, това предизвиква у мен желание да обърна и да подкарам в противоположна посока. Но не го правя. Само въздишам и влизам в гаража. Зная, че нямам друг избор — трябва да посрещна онова, което предстои.

Трябва да приема факта, че леля ми — а също и мой законен настойник — наистина си пада по учителя ми по история.

И да приема още, че определено е много по-добре да седим заедно на масата за вечеря, отколкото за закуска — което, ако нещата продължат да се развиват с настоящите светкавични темпове, предстои съвсем скоро. И ще трябва да кажа „сбогом“ на господин Миноз — и „добре дошъл“ на чичо Пол. А аз видях това да се случва. Следователно е неизбежно. В момента просто чакам те самите да го осъзнаят.

Вмъквам се през страничната врата и се прокрадвам на пръсти с надеждата да се добера до стаята си, без да ме забележат. Така ще имам време за себе си — време, от което отчаяно се нуждая, за да си изясня и подредя някои неща.

Точно се готвя да изтичам нагоре по стълбите, когато Сабина показва глава иззад ъгъла и възкликва:

— О, чудесно! Стори ми се, че чух колата ти в гаража. Ще вечеряме след около половин час, но защо преди това не дойдеш да ни правиш компания?

Надничам над рамото й, но заради стената, която ни отделя от всекидневната, не успявам да видя Миноз. Мярвам само мъжки крака с кожени сандали, качени върху облегалката на дивана толкова небрежно и спокойно, все едно това е най-нормалното нещо на света — и най-подходящото място за тях. Извръщам се към нея и я оглеждам внимателно: русата коса, стигаща до раменете й, руменината, избила по бузите й, и блясъка в очите й… И подновявам отново обета си да съм щастлива, когато тя е щастлива — макар да не съм особено доволна от конкретната причина за щастието й.

— Ще… сляза след малко — отвръщам с принудена усмивка. — Искам само да се поизмия и…

Погледът ми се връща към Миноз като привлечен от магнит. Не мога да откъсна очи. Сериозно — защо, за Бога?! Трябва ли да гледам краката на учител у дома си само защото е лято?

— Да, да, добре. Само не се бави много. — Тя се кани да ми обърне гръб, но се сеща за нещо и спира. — А, да — за малко да забравя! Това е за теб, пристигна преди малко.

Взема от масичката до стената кремав плик и ми го подава. В горния ляв ъгъл с лилави букви е напечатано „Мистикс & Муунбиймс“, а в средата под тях с ъгловатия почерк на Джуд са изписани името и адресът ми.

Стоя и го гледам втренчено. Знам, че мога просто да го взема, да поставя ръка върху него и да разчета съдържанието му, без изобщо да го отварям. Само че не желая да го докосвам. Не искам да имам нищо общо с плика и писмото в него, с бившата си работа… или пък с Джуд — бившия си началник. Който — просто по една случайност — е играл значителна роля във всичките ми предишни животи. Появявал се е отново и отново и всеки път е успявал да спечели чувствата ми, след което идвал Деймън и ме открадвал от него. Вековен любовен триъгълник, който обаче приключи в секундата, в която съзрях татуировката му на Уроборос. Това се случи миналия четвъртък.

И макар че Деймън твърди, че много хора имат такива татуировки — че първоначално съвсем не са имали подобно злокобно значение, а Роман и Дрина са им го придали впоследствие — не мога да рискувам. Възможно е и да греши.

Не мога да приема на доверие идеята, че Джуд не е един от тях — защото си мисля, че е.

— Евър? — Сабина накланя главата си встрани и ме стрелва с характерния си поглед, който сякаш казва: „Няма значение колко книги съм прочела по въпроса, тийнейджърите си остават пълна загадка за мен — все едно са извънземни!“

Този поглед ми е познат до болка.

Именно той ме провокира да грабна плика от ръката й — внимавам да го докосвам само по ъглите — и с несигурна усмивка да се отправя нагоре по стълбите. Ръцете ми треперят, а в кръвта ми сякаш започват да бият барабани. Въпреки това съдържанието не може да остане скрито: чекът със заплатата ми — определено е заслужен, но няма да го осребрявам — и кратка бележка, с която ме моли да го уведомя, ако наистина нямам намерение да се връщам, за да може да наеме друга ясновидка на мое място.

Това е всичко.

Няма „Какво, по дяволите, стана?!“.

Нито пък „Какво те накара да промениш поведението си — след като почти ме целуна, внезапно ме хвърли на другия край на двора?“

Това, разбира се, означава, че той вече знае. Всъщност е знаел през цялото време. И макар че нямам представа какво точно възнамерява да предприеме, съм сигурна, че се кани да направи нещо.

Е, възможно е да ме е изпреварил доста в тази игра. Но смятам — незабелязано от него, естествено — да го догоня.

Предполагам, че липсата на отговор спокойно може да послужи като такъв, така че изхвърлям плика в боклука. Той покорно следва създадената от мен сложна хореография — серия от лупинги и кръгове, които завършват с една съвършена осморка — и се приземява в кошчето с едва доловимо тупване.

След това се насочвам към гардероба си и свалям кутията от най-горния рафт. В нея са всичките ми инструменти и средства — всичко, което ми е нужно, за да поправя онова, което сторих.

Моментът сега е правилен — ще ми позволи да започна отначало и начисто. Това е идеалната възможност (всъщност единствената според Роми и Райни) да разваля заклинанието, което направих. Тогава не осъзнавах, че призовавам тъмните сили на помощ. Стана случайно. Сега обаче не е така: в момента луната нараства, което означава, че богинята се въздига. Тоест, сега тя е във възход, а Хеката — онази, която призовах по погрешка предния път — се спуска в подземния свят, където ще остане един месец. После на свой ред ще се въздигне, с което ще завърши цикъла.

Изваждам от кутията свещите, кристалите, билките, маслата и тамяна, от които ще имам нужда. Отделям няколко минути, за да ги наместя спретнато в реда, в който ще ги използвам. След това събличам дрехите си и се потапям във ваната за ритуалното си къпане. Вземам със себе си торбичките с ангелика (има защитни функции и гони вещиците), хвойна (спира злите същества), седефче (притежава лечебни свойства, подсилва умствените възможности и спомага за развалянето на проклятия). Добавям няколко капки етерично масло от горчив портокал (за което се твърди, че прогонва злото и премахва всяко отрицателно влияние). Потъвам във ваната и опирам крака в другия й край. Водата се издига покрай тялото ми и го залива изцяло. Грабвам няколкото прозрачни планински кристала, които съм оставила на ръба, и ги пускам вътре, като междувременно напявам:

Пречисти и приеми тялото мое,

така че заклинанието ми да подейства.

Духът ми се възражда, готов за полет,

и тази нощ магията ми ще успее.

За разлика от миналия път обаче, когато се увлякох твърде много, сега не си представям Роман. Не искам да го виждам пред себе си, преди да съм напълно готова — преди да е неизбежно. Преди наистина да настъпи време да поправя онова, което сторих.

Не мога да поема риска да го повикам по-рано.

Откакто започнаха сънищата, нямам доверие на себе си. През онази първа нощ се събудих, потънала в студена лепкава пот, а в главата ми танцуваше образът на Роман. Тогава реших, че това е просто резултат от ужасната вечер, която бях преживяла: научих истината за Джуд, дадох на Хевън да пие от еликсира и по този начин я превърнах в безсмъртна.

Само че той продължава да се връща в съня ми — прави го всяка нощ оттогава. Нахлува в ума ми не само нощем, но и през деня — достатъчно е само за миг да се разсея и да се отдам на фантазии. И това е придружено от онзи странен, непознат и органически чужд пулс, който бие непрестанно в кръвта ми. Всички тези неща ме убедиха, че Роми и Райни са прави.

Чувствах се чудесно във времето веднага след завършването на заклинанието. По-късно обаче, когато истината започна да се разкрива, осъзнах, че щетите са наистина огромни. Бях сторила нещо ужасно.

Вместо да привържа Роман към себе си, обвързах себе си с него.

Вместо да го накарам да дойде при мен, за да изпълни всичките ми заповеди, аз самата го търся — безсрамно, безнадеждно и безспирно.

Това е нещо, което Деймън не бива никога да научава. Никой не бива да разбира. То не само доказва, че беше прав да ме предупреждава за тъмната страна на магията и да настоява, че никой не бива да си играе с нея — особено аматьори, които задълбават прекалено и после не успяват да изплуват — но е напълно възможно и да изчерпи търпението му спрямо мен.

Възможно е да се окаже онова малко камъче, което преобръща колата. Само едно е достатъчно.

Поемам си дълбоко въздух и се потапям още повече. Наслаждавам се на водата, която се плиска по брадичката ми, и на усещането, че попивам изцелителната енергия на камъните и билките, които съм сложила в нея. Сигурна съм, че е само въпрос на време да се отърся от отвратителната си мания и всичко да се нареди. Когато водата започва да изстива, изтривам всеки квадратен сантиметър от кожата си с надеждата да отмия тази нова, покварена своя същност и да си върна старата. После се измъквам от ваната и намятам бялата си копринена роба с качулка. Завързвам хлабаво колана й и се насочвам към гардероба, откъдето вадя своето атаме (ритуалния ми нож). Същото, което Роми и Райни така остро критикуваха — твърдяха, че е прекалено остро, че предназначението му е да реже енергия, а не материя, и следователно съм го направила изцяло погрешно. Също така настояваха да го разтопя, докато се превърне в безформено парче метал, и да им го предам, за да довършат ритуала по унищожаването му. Не искаха да доверят подобна сложна и отговорна задача на заблуден новак като мен.

Обаче аз, макар да се съгласих да го обгоря в ритуалния огън — го прокарвах през пламъка отново и отново, за да го пречистя — и изобщо не обърнах внимание на останалата част от плана им. Бях убедена, че просто използват възможността да ме изкарат още по-голяма глупачка. В крайна сметка те твърдяха, че наистина сериозният проблем е времето, в което бях избрала да направя заклинанието си — нощта на тъмната луна. При това положение какво значение имаше някакъв си нож?

Този път обаче за по-сигурно добавям няколко камъка на дръжката му: обсидиан, познат още като „сълзите на апачите“ — за защита и късмет (от които близначките смятат, че ще имам нужда в изобилие), хелиотроп — или „кървав камък“ — за смелост, сила и победа (това винаги е добра комбинация), както и тюркоаз — той има способностите да изцелява и усилва чакрите (очевидно вратната чакра, отговаряща за проницателността и разбирането, винаги е била моето най-уязвимо място). След това поръсвам острието със сол, преди да го прокарам през пламъка на три тънки бели свещи, и призовавам елементите — огън, въздух, вода и земя. Те трябва да прогонят мрака и да допуснат светлината; да отблъснат злото и да призоват доброто. Повтарям заклинанието три пъти, преди да се обърна към най-висшите магически сили, които да се погрижат да се изпълни. Този път обаче съм сигурна, че се обръщам към правилните магически сили — призовавам Богинята, а не Хеката, триглавата кралица на подземния свят, която има змии вместо коса.

Обикалям три пъти мястото, като по този начин го пречиствам. Вдигнала съм високо едната си ръка, в която държа тамяна; в другата е атамето. Завършвам кръга, като си представям бяла светлина, която протича през мен: тя тръгва от върха на главата ми, преминава през цялото ми тяло, по ръката ми и се излива през атамето в пода. Тънките нишки от най-чиста бяла светлина се завихрят наоколо, въртят се и се извиват, увеличават се, преплитат се и се извисяват, после се обединяват високо над главата ми, докато накрая се оказвам обгърната от сребрист пашкул, изтъкан от най-ярката трептяща светлина, която човек може да си представи.

Коленича на пода на своето пречистено, свято пространство. Протягам лявата си ръка напред и прокарвам острието по линията на живота си. Рязко си поемам дъх, когато върхът му се впива дълбоко в плътта ми и струя кръв плисва от раната. Затварям очи и бързо проявявам Роман пред себе си. Той се появява, седнал с кръстосани крака, изкушава ме с неустоимия си поглед и широка подканяща усмивка. Боря се неистово да подмина хипнотизиращата му красота, да се отърся от неоспоримата съблазън, която представлява. Трябва да се насоча направо към кървавата нишка, която плътно обвива врата му.

Нишката е прогизнала от моята кръв.

Аз самата я завързах там — миналия четвъртък, когато изпълних почти същия ритуал. Ритуал, който сякаш действаше… само дето после всичко ужасно се обърка. Този път обаче нещата са различни. Намеренията ми са напълно различни. Искам си кръвта обратно. Възнамерявам да се отвържа.

Затова бързам да продължа със заклинанието, преди да е изчезнал:

Като развързвам сега този възел,

пред твоите очи от магията се отърсвам.

Там, дето бе нишката свързана плътно,

нека всичко както преди да се върне.

Повече няма над мен сила!

Отвързвам нишката и се освобождавам —

нека изчезне, без никому да стори зло.

От днес нататък само тази истина е вярна.

Това е моята воля, моята дума и моето желание:

със твоята сила нека тъй да стане!

Присвивам се под напора на свирепия вятър, който се завихря в кръга ми. Той се блъска в стените с такава сила, че те скоро ще започнат да поддават. Над главата ми блясва светкавица и се чува гръм. Дясната ми ръка е вдигната високо с разперена длан: готова, чакаща. Погледът ми е впит в неговия — наум развързвам възела на врата му и призовавам кръвта си обратно.

Обратно при мен, защото от мен произлиза.

Обратно при мен, където й е мястото.

Очите ми се разширяват от въодушевление, когато тя се извива в дъга и се насочва право към центъра на разсечената ми длан. Нишката около врата му изсветлява, избелява, докато накрая става напълно чиста и девствено бяла, каквато бе в деня, преди да започне всичко.

Обаче точно когато се подготвям да го отпратя завинаги и да се освободя напълно от този нечестив съюз, в тялото ми се промъква онзи странен непознат пулс. Този отвратителен натрапник се втурва в мен с такава сила и такъв устрем, превзема ме толкова бързо и окончателно, че просто не успявам да го спра.

Сега чудовището в мен е напълно събудено. Изправя се и се протяга, а настойчивият му, пулсиращ глад изисква засищане — веднага. Сърцето ми е смазано под натиска му, цялото ми тяло се тресе и макар да се боря с всички сили срещу него, не мога да го победя. Сега съм заложник на копнежа му, пленена съм от желанието му — аз самата вече нямам никакво значение. Единственото ми предназначение е да посрещна всичките му нужди. Да се погрижа да бъде задоволено.

Безпомощно наблюдавам повтарянето на цикъла. Кръвта ми се втурва напред и напоява нишката около врата на Роман, която увисва, натежала и червена, а от нея по гърдите му капят едри капки от мен. Независимо какво искам аз, какво правя и колко пъти опитвам, не мога да спра това.

Не мога да възпра силата, с която ме съблазнява погледът му.

Нито пък крайниците си, които сами ме понасят към него.

Не мога да разваля заклинанието, което ме свързва с него.

Тялото му е магнит, който вика само мен. За по-малко от секунда прекосявам пространството, което ни разделя. И сега — когато коленете ни са притиснати плътно едни към други, а челата ни горят — аз съм напълно беззащитна… безпомощна… напълно неспособна да обуздая този непоносим стремеж към него.

 

Той е всичко, което виждам.

Всичко, от което се нуждая.

Целият ми свят в момента е заключен в малкото пространство между моя поглед и неговия. Влажните му полуразтворени устни са на един дъх разстояние от моите. А странният чужд пулс — този нагъл, смел и настойчив нарушител — ме подтиква напред и изисква да се притиснем един към друг, веднага да се вплетем един в друг и да се слеем.

Устните ми се приближават към неговите, все по-близо и по-близо. Но тогава някъде дълбоко в мен, на място, което не мога да видя добре, започва да мъждука споменът за Деймън — лицето му, аромата му. Това е просто моментен проблясък в цялата тази тъмнина — въпреки това е напълно достатъчен да ми припомни коя съм и каква съм. И истинската причина да съм тук.

Стига ми точно колкото да успея да се измъкна за кратко от ужасяващия кошмар, в който съм попаднала. Отърсвам се с писък: „Не-е-е!“

Панически се отдръпвам от него… от това. Движа се толкова бързо и яростно, че пашкулът около мен се разпада. Свещите изгасват, а Роман се разтапя във въздуха пред самите ми очи.

Единствените следи, които остават след случилото се, са бясно биещото ми сърце, подгизналата от кръв роба и думите, които все още отекват в гърлото ми:

„Не, не, не-е-е! О, Господи, не!“

— Евър?

Трескаво се оглеждам, а пръстите ми конвулсивно стискат доскоро бялата ми копринена роба — сега напълно съсипана. Надявам се, че тя ще си тръгне, ще ми даде възможност да си поема въздух… малко време, за да се опитам да осъзная…

— Евър… добре ли си? Вечерята е почти готова, добре ще е да слезеш скоро!

— Д-да… аз…

Затварям очи, а после бързо сменям робата си с простичка синя рокля. Нямам представа какво да правя оттук нататък, накъде да тръгна сега. Само едно нещо ми е пределно ясно: не мога да кажа на Роми и Райни. Те вече станаха свидетелки на последния ми провал, а аз никога няма да преживея срама от този. Освен това са прекалено близки с Деймън. Не биха ми простили.

— Слизам след секунда, наистина! — отвръщам й.

Усещам енергията й от другата страна на вратата. Колебае се дали да не влезе в стаята.

— Пет минути! — предава се тя, макар че веднага ме предупреждава. — После ще вляза да те измъкна собственоръчно!

Затварям очи и поклащам глава. След това нахлузвам някакви чехли и прокарвам пръсти през косата си. Наистина се старая да изглеждам чиста, спретната и съвсем нормална — поне на повърхността… защото отвътре без съмнение претърпях ужасна промяна. Вместо да поправя грешката си, я повторих… само дето сега е още по-зле.