Алисън Ноел
Страна на сенките (8)

Осма глава

Насочваме се към Големите коридори на познанието. Спираме точно пред стръмните мраморни стъпала и аз го поглеждам. Чудя се дали вижда, каквото виждам аз — непрекъснато променящата се фасада. Защото, ако не можеш да я съзреш, не успяваш да влезеш.

— Значи наистина си ги открила! — страхопочитание прозвучава в гласа му. Застанали сме пред смесица от най-свещените и красиви места на Земята. Тадж Махал се прелива в Партенона, който пък се превръща в Храма на лотоса. Той се променя и пред нас изникват Великите пирамиди от Гиза и така нататък. Това, че и двамата успяваме да ги разпознаем и се прекланяме с еднаква страст пред красотата и невероятното чудо, което представляват, ни позволява да влезем вътре. Поемаме по дълъг коридор, чийто под е покрит с мрамор, а покрай стените му се точат колони, които сякаш са пренесени директно от древна Елада.

Деймън се оглежда удивено и жадно поглъща с очи всичко, което виждаме:

— Не съм бил тук, откакто…

Поглеждам го изненадано и сдържам дъха си. Умирам от нетърпение да науча и най-дребната подробност за последния път, когато е бил на това място.

— … откакто дойдох да те търся.

Присвивам очи, защото не мога да разбера какво има предвид.

— Понякога — той ме поглежда напрегнато — имах достатъчно късмет и просто попадах на теб. Озовавах се на точното място в точното време. Макар че в повечето случаи ми се налагаше да изчакам няколко години, преди да пораснеш достатъчно, за да си на подходяща възраст да се срещнем.

— Искаш да кажеш, че си ме шпионирал?! — изписквам аз.

— Не, не съм те шпионирал, Евър. Моля те! За какъв ме смяташ? — После се засмива и поклаща глава. — По-скоро… просто те наблюдавах, отбелязвах си с какво се занимаваш, какво харесваш. Търпеливо изчаквах да настъпи подходящото време — нямаше как да разбера по друг начин. Последните няколко пъти обаче не успявах да те намеря, независимо колко усилия влагах в търсенето — а можеш да ми вярваш, наистина се постарах. Живеех като номад, местех се от град в град и те търсех… бях сигурен, че съм те изгубил завинаги… Затова реших да дойда тук. Тогава попаднах на едни приятелки, които ми показаха пътя.

— Роми и Райни — кимам с разбиране.

Нито съм чула, нито съм видяла отговора в главата му. Просто усещам, че е правилният. После веднага ме залива вина — нито веднъж не съм се сетила за тях досега. Дори не се зачудих как са или къде са… Аз съм просто ужасна!

— Познаваш ли ги? — Той изглежда изумен.

Стисвам устни. Знам, че трябва да му разкажа и останалата част от историята — онази, която се надявах да пропусна. Перспективата никак не ми допада.

— Те доведоха и мен тук… — Млъквам, поемам си дълбоко въздух и отклонявам поглед. Предпочитам да разгледам стаята, отколкото да срещна изпитателния му поглед. — Те бяха в дома на Ава… или поне Райни. Роми беше излязла… — тръсвам глава и започвам отначало. — Беше навън, опитваше се да ти помогне, защото ти…

Затварям очи и въздишам. Решавам просто да му покажа, вместо да се опитвам да обясня с думи. И то всичко. Абсолютно всичко. Включително частите, които бях прекалено засрамена, за да облека в думи. Проектирам събитията от онзи ден едно след друго, докато тайните помежду ни не свършват до последната. Показвам му как те двете се бориха, за да го спасят, а аз бях прекалено тъпа и упорита и отказах да ги послушам.

Вместо обаче да се разстрои, както очаквах, той поставя ръце на раменете ми и се вглежда опрощаващо в лицето ми. А после ми казва наум:

Стореното е сторено. Трябва да продължим напред. Няма смисъл да се връщаме към миналото.

Преглъщам с пресъхнало гърло и срещам погледа му. Зная, че е прав. Време е да започнем… но откъде?

— По-добре ще е да се разделим — думите му ме изненадват, но точно когато се каня да възразя, той добавя: — Евър, помисли! Ти се опитваш да откриеш нещо, с което да промениш ефекта на еликсира, който изпих. Аз пък искам да те спася от Шадоуленд, което съвсем не е едно и също нещо.

Въздъхвам. Идеята продължава да не ми харесва, но съм принудена да се съглася:

— Да се видим вкъщи, тогава. Обаче в моята къща, става ли? — поставям ръка върху неговата и леко я стискам.

Нямам желание да се връщам в неговия дом, в онази депресиращо оголена стая. Освен това не знам какво мисли по въпроса за кармата — сега, когато си възвърна паметта.

Той почти веднага затваря очи и след секунда вече не го виждам.

Въздъхвам тежко и също затварям очи, като си мисля:

Имам нужда от помощ. Направих огромна, ужасна грешка и сега не знам какво да сторя. Трябва или да намеря противоотрова за противоотровата — лекарство, с което да възстановя нещата, каквито бяха преди намесата на Роман — или да открия начин да се добера до него и да го убедя да ми съдейства… Но само при условие, че няма да ми се наложи да правя сериозен компромис със себе си и принципите си… такъв, че да не се чувствам правилно, ако трябва да… Уф, разбирате какво имам предвид!

Съсредоточавам намерението си, повтарям думите наум — отново и отново. Надявам се това да ми гарантира достъп до „Хрониките на Акаша“ — архивите, в които е записано всичко, което е казано, помислено и направено, както и всичко, което ще се каже, ще се помисли и ще се направи. Моля се да не ми го откажат, както последния път, когато бях тук. Само че този път, когато чувам познатото жужене на кристала, дългият коридор, водещ в мистериозната бяла стая без врати и прозорци, не се появява. Вместо това се оказвам насред огромно кино. Фоайето е празно, в закусвалнята близо до входа му също няма никого. Нямам представа какво се очаква да направя. После пред мен се отваря една голяма двукрила врата.

Пристъпвам в тъмния салон с влажен под и износени седалки. Въздухът е напоен с миризмата на пуканки с масло. Минавам по пътеката и избирам най-хубавото място — онова, което е точно в средата, срещу екрана. Даже си вдигам краката на предната седалка. После светлините угасват, а в скута ми се появяват пуканки. Червените завеси се дръпват, а огромният кристален екран започва да проблясва и трепти. Заливат ме образи от миналото.

Вместо обаче да получа чудотворно разрешение на проблема си, както се надявах, пред очите ми започват да се изреждат откъси от филми, които вече съм гледала. Получава се нещо като домашно видео — аматьорски монтаж на заснетите най-смешни моменти на семейството ми, взети направо от стария ми живот в Орегон и съпроводени от музика, която само Райли би могла да подбере.

В момента тече един откъс, в който аз и Райли правим любителско представление на домашната сцена във всекидневната ни — танцуваме и се преструваме, че пеем за публиката си: родителите ни и кучето. Следва образът на Жълтурко, нашият сладък златист лабрадор. Езикът му облизва цялото лице на Райли, докато се опитва да стигне до фъстъченото масло, кацнало на върха на носа й.

И макар че не дойдох тук, за да видя тези моменти, зная, че са важни. Райли обеща да намери начин да се свърже с мен. Увери ме, че дори да не я виждам, пак ще е наоколо. Тъй че изоставям търсенето си засега и се облягам удобно на седалката. Сигурна съм, че е седнала точно зад мен, макар и невидима и безшумна. Иска да споделим тези мигове: две сестри, които заедно гледат домашно видео от времето, което бе преди.