Алисън Ноел
Страна на сенките (22)

Двайсет и втора глава

— И така, как беше първият ти работен ден?

Отпускам се на дивана, изритвам встрани обувките си и качвам крака върху резбованата дървена масичка за кафе. Затварям очи и въздъхвам драматично, след което споделям:

— Всъщност беше доста по-лесно, отколкото би си помислил човек.

Деймън се разсмива и сяда до мен. Нежно отмества косата от челото ми и пита:

— Защо тогава симулираш, че си изтощена? Или цялото това театралничене има някаква специална цел?

Свивам рамене и потъвам още по-дълбоко сред плюша и пухкавите възглавници, които покриват дивана. Казвам, без да отварям очи:

— Нямам представа. Може би има нещо общо с книгата, която открих. Сякаш се чувствам… непълна. След сблъсъка с нея като че ми е нужно усилие да събера парченцата от себе си. От друга страна, може и да е свързано с изненадващото посещение на…

— Прочела си книга? — устните му обхождат врата ми, а тялото ми се изпълва с топлина и трепет. — Имах предвид… по обичайния начин?!

Прехвърлям крака си върху неговия и се притискам още по-близо в желанието си да усетя онова почти докосване до кожата му.

— Всъщност опитах първо по лесния начин — направо да усетя написаното, но, вярвай ми, не беше… ами, не знам какво беше… но бе много странно. — Искам да видя очите му, но те остават затворени, после той заравя лице в косата ми. — Сякаш знанието, заключено в книгата, бе прекалено могъщо, за да бъде прочетено по традиционния начин, разбираш ли? И освен това ме улучи с нещо… беше като токов удар, все едно ме порази гръм. Разтърси ме цялата. Обаче това само разпали любопитството ми, затова се опитах да я прочета по нормалния начин. Само дето не напреднах особено.

— Загубила си тренинг ли? — Усещам, че се усмихва по извивката на устните му, в момента допрени до ухото ми.

— Не, просто не можах да разбера нищо — свивам рамене. — Почти всичко е написано с код. А и частите на английски не ми бяха особено разбираеми… вероятно защото бяха на староанглийски или нещо такова — нали се сещаш, на езика, който ти си говорил някога.

Отдръпвам се, за да го погледна, и се усмихвам на изражението му — прави се на ядосан.

— Да не споменавам, че шрифтът беше наистина дребен и цялата книга е пълна със странни рисунки и символи, илюстриращи правенето на заклинания и призоваване, такива неща. Какво… защо ме гледаш така? — Спирам, усетила промяната в енергията му и как се е напрегнал.

— Как се казва книгата? — пита ме той с прикован в очите ми поглед.

Присвивам очи и започвам да хапя устната си, докато се опитвам да си припомня надписа с красиви златни букви на предната корица.

— Книга на… уф, как беше…

Тръсвам глава. Чувствам се твърде уморена и разсеяна, особено след като видях загрижеността на лицето му.

— Сенките. — Той кимва и се намръщва. — Книгата на сенките. Тя ли е?

— Чел ли си я? — Поглеждам го право в лицето.

Погледът му е сериозен и съсредоточен, сякаш преценява дали да ми каже нещо, или да го запази за себе си.

— Запознат съм с нея. — Внимателно изучава лицето ми. — Или по-точно съм чувал за нея и ми е известна славата й. Никога не съм имал възможност да я прочета. Обаче, Евър, ако е онази, за която си мисля… — Той тръсва глава и облак помрачава лицето му. — В нея има някои наистина могъщи магии — такива, към които трябва да се подхожда с изключително внимание и предпазливост. Магии, с които човек не бива да си играе. Разбираш ли ме?

— Май искаш да ми кажеш, че наистина действат? — Усмихвам се с надеждата да разведря обстановката, но той не отвръща на усмивката ми.

— Няма нищо общо с магията, която използваме ние. Може да ти прилича на нея в началото, а и предполагам, че ако я разголиш до дъното на същността й, в основата си са еднакви. Обаче, Евър… когато ние призоваваме енергията на вселената, за да проявим някакви материални форми, се обръщаме само към най-чистата и най-ярка светлина. В нея няма никаква тъмнина, нищо лошо. А макар повечето практикуващи магия, включително вещиците, да са добри хора, понякога се забъркват в магьосничество и ритуали, които не са в състояние да контролират. Понякога затъват толкова дълбоко, че поемат по мрачната пътека. Обръщат се към злите сили за подкрепа и помощ.

Ахвам. Никога преди не е споменавал, че е наясно със съществуването на черна магия.

— Всичко, което правим ние… ами ние никога не причиняваме злини с действията си.

— Бих била по-предпазлива с използването на думата „никога“ — измърморвам.

Не мога да отрека случаите, в които побеждавах Стейша в собствената й игра и с нейните средства… или поне се опитвах.

— Съвсем не говоря за разни дребни училищни кавги. — С едно изречение той отхвърля представите ми. — Имах предвид, че използваме материята, а не хората. А да прибягваш към омагьосване на хора, за да получиш онова, което желаеш… — той поклаща глава. — Това е съвсем друга работа. Попитай Роми и Райни, ако не ми вярваш.

Поглеждам го въпросително.

— Те наистина са вещици, нали се сещаш. Добри, разбира се, при това много съвестно обучени — макар че за нещастие, учението им да е било прекъснато прекалено рано. Обаче има други… Роман, например, е илюстрация на всичко, което може да се обърка, когато егото, алчността и неутолимата жажда за власт и отмъщение те подтикнат да се обърнеш към тъмната страна. Хипнозата, която използва наскоро, е именно такъв пример. — Той тръсва глава. — Кажи ми, моля те, че не си открила тази книга просто оставена на някоя лавица, където всеки може да я намери?

Кръстосвам крака и отрицателно клатя главата си. Пръстите ми разсеяно проследяват ръба на ръкава му.

— Нищо подобно — отвръщам. — Тя е много… стара. И наистина е древна. Нали се сещаш — крехки и пожълтели страници, опърпани корици — нещо, чието място е по-скоро в музей. Определено собственикът й не е искал никой да разбира за нея; беше я скрил много грижливо. Ти обаче знаеш, че това не може да ме спре.

Усмихвам се, като се надявам, че и той ще го направи. Погледът му обаче не се променя, очите му все така разтревожено се взират в моите.

— Кой според теб я използва? Лина или Джуд? — Споменава имената им толкова небрежно, все едно са стари приятели.

— Има ли значение? — питам и свивам рамене.

Той изучава лицето ми в продължение на цяла минута, преди да отклони поглед. Умът му вероятно се скита на някое отдавна забравено място, от време, в което още не ме е имало.

— Е, това ли е? Кратък сблъсък с „Книгата на сенките“ — и си напълно изчерпана и изтощена? — Той отново се обръща с лице към мен.

— Изчерпана? — Повдигам вежда и започвам да клатя главата си.

Често използва толкова странни думи, че не знам да се забавлявам ли, или да се притеснявам.

— Прекалено ли е остаряло това сравнение? — Устните му се извиват в усмивка.

— Мъничко — кимам и се разсмивам облекчено с него.

— Не бива да се подиграваш на възрастните хора. Много е грубо, не мислиш ли? — Той игриво започва да ме гъделичка под брадичката.

— Доста — съгласявам се.

Усещането за пръстите върху бузата ми е успокояващо. А после те се спускат по врата ми, докосват ключицата и спират на гърдите ми. Отпускаме глави на възглавниците и се взираме един в друг. Ръцете му бързо и сръчно докосват тялото ми — от което обаче ги делят дрехите. И на двамата ни се иска да можехме да стигнем по-далеч. Ще трябва обаче да се задоволим с това.

— И така, какво друго се случи на работа? — прошепва той в ухото ми.

Устните му се притискат към кожата ми, но докосването не е пълно, разбира се. Воалът от енергия потрепва между нас.

— Подреждах, разпределях папки, правих каталози, картотекирах документи… а, да. После пък дойде Онър.

Той се отдръпва, а на лицето му се изписва „Казах ти!“.

— Успокой се. Не търсеше книга, всъщност въобще не беше истинска клиентка. Или поне не се държеше като такава.

— А какво искаше?

— Джуд, предполагам. — Повдигам рамене и промушвам пръстите си под ръба на блузата му.

Усещам колко е гладка кожата му и ми се иска да можех да се притисна цялата към нея.

— Беше странно да я видя сама. Нали се сещаш, без Стейша или Крейг. Сякаш бе напълно различен човек — държеше се стеснително и с неудобство, сякаш й е неловко и я е срам. Пълна промяна.

— Мислиш, че харесва Джуд, така ли? — Пръстите му проследяват очертанията на ключицата ми.

Докосването му е толкова топло, така нежно… почти успявам да повярвам, че енергийната преграда я няма. Свивам рамене и заравям лице във врата му. Вдишвам като упоена топлата му миризма. Решена съм да не обръщам внимание на реакцията на стомаха си при думите му. Нямам представа какво означава, нито защо трябва да ме интересува дали Онър харесва Джуд… Във всеки случай не смятам да разсъждавам повече по въпроса.

— Защо? Смяташ ли, че трябва да го предупредя? Да му кажа каква е в действителност? — Устните ми се притискат към вдлъбнатинката на шията му, точно до връвта, на която виси амулетът му.

Той се измества, протяга се и заявява:

— Ако наистина притежава дарбите, които твърдиш, би трябвало да е в състояние да разчете енергията й и сам да разбере. — Поглежда ме особено и продължава с внимателен, премерен тон, какъвто никога не е използвал с мен. — Освен това… знаем ли каква е тя е действителност? Според онова, което си ми разказвала, я познаваме само под влиянието на Стейша. Без нея може би е доста приятна.

Присвивам очи, като се опитвам да си представя една по мила версия на Онър, но не успявам.

— Обаче — казвам замислено, — Джуд има лошия навик да си пада по неподходящи момичета и да…

Млъквам, защото срещам погледа му и усещам, че разговорът определено не върви в добра посока, макар да нямам никаква представа защо.

— Знаеш ли какво? Няма значение, забрави. Това е досадно и скучно и не си струва да се занимаваме с него. Хайде да говорим за нещо друго, искаш ли?

Привеждам се към него и докосвам с устни брадичката му. Боцкането на прораслата му брада е приятно.

— Нека говорим за нещо, различно от работата ми, близначките или от грозната ти нова кола… — Надявам се, че това ще му прозвучи по-скоро забавно, отколкото обидно. — Да изберем тема, от която не се чувствам толкова… стара и отегчена.

— Да не бе да твърдиш, че ти е скучно?

Поглежда ме стреснато. Всъщност направо е ужасен.

Вдигам рамене и се намръщвам. Иска ми се да можех да се престоря, че не е вярно — но пък и нямам желание да лъжа.

— Малко — кимам. — Знам, че не звучи добре и съжалявам, обаче тая работа с натискането на дивана, докато близначките спят горе… — тръсвам глава. — Едно е да играеш ролята на бавачка… И съвсем различно, когато децата са на практика твои. Побиват ме тръпки при тая мисъл! Разбирам, че сега още се приспособяваме и така нататък, но… как да ти кажа, започва да става рутина!

Поглеждам крадешком към стиснатите му устни и започвам да се чудя как ще реагира и дали не съм прекалила.

— Е, нали знаеш как се излиза от коловоза на ежедневието? — Той скача толкова бързо, че фигурата му се превръща в размазано тъмно петно.

Поклащам глава, разпознала изражението му — същото е, както когато се видяхме за пръв път. Когато нещата бяха забавни, вълнуващи и неочаквани.

— Единственият изход е да се освободиш! — Той се разсмива, сграбчва ръката ми и ме дръпва след себе си.