Алисън Ноел
Страна на сенките (27)

Двайсет и седма глава

— Как ще влезете вътре? — прошепва Роми, която наднича иззад гърба ми с предпазливо изражение на лицето.

— Ба! — тръсва глава Райни. — За тях това е съвсем лесно. Просто трябва да отключат катинара с умовете си.

— Така е — намесвам се с усмивка аз, — но по принцип върши работа и ключът.

И го разклащам лекичко пред лицата им, преди да го пъхна в ключалката. Внимавам да не срещам погледа на Деймън, което всъщност не ми е нужно, за да разбера, че изобщо не одобрява идеята.

— Тук значи работиш — отбелязва Роми и влиза.

Движи се леко и внимателно, сякаш се страхува да не бутне нещо. Кимам и поставям пръст на устните си, вместо да изшъткам. После тръгвам пред тях към стаичката в задната част.

— Добре де, ама ако магазинът е затворен, а ние сме единствените хора тук, защо трябва да пазим тишина? — пита на висок глас Райни.

Звукът отскача от стените и цялата стая започва да кънти. Явно тя иска да съм наясно — изпитва леко задоволство от това, че ще й покажа „Книгата на сенките“, нищо повече.

Отварям вратата към служебното помещение отзад и ги подканям с жест да влизат вътре и да седнат, докато ние с Деймън обсъждаме ситуацията в коридора пред вратата.

— Това не ми харесва — заявява той с потъмнели очи, приковани в моите.

Кимам — напълно съм наясно с мнението му, но не възнамерявам да отстъпвам.

— Евър, говоря сериозно. Нямаш представа в какво се забъркваш. В тази книга има могъщество… ако попадне в погрешни ръце, може да бъде много, много опасна.

Тръсвам глава и отсичам:

— Виж какво, близначките са запознати с този вид магии и всъщност много по-добре от нас. А щом те не са особено притеснени, не би могло да е толкова зле, нали?

Той обаче също отказва да отстъпи:

— Има и по-добри начини.

Въздъхвам. Искам вече да започваме, твърде съм изнервена в момента, за да се разправям и с това.

— Държиш се, сякаш се каня да ги науча на куп черни магии или да ги превърна в зли вещици — с брадавици, метли и черни островърхи шапки! Всъщност единственото, което искам, е да си върнат силата! Не целиш ли и ти същото?

Същевременно много внимателно прикривам ума си, за да не чуе неизреченото — истинската причина за идването ни тук. А тя е, че прекарах целия вчерашен ден в безплодни опити да схвана поне малко от написаното в книгата. Така че ми е нужна помощ, за да открия как да принудя Роман да ми даде противоотровата, ако изобщо има надежда за това. Но е по-добре да премълча тази част. Деймън не би одобрил. Никога.

— Въпреки това. Има и по-добри начини да се направи повтаря той търпеливо, но твърдо. — Набелязал съм им учебна програма, просто трябва да им дадеш достатъчно време, за да…

— Колко време? — прекъсвам го аз. — Няколко седмици? Или няколко месеца… даже година? Може би нямаме толкова време за губене — това не ти ли хрумна?

— Ние?

Веждите му се сключват, докато погледът му внимателно изследва лицето ми. В очите му бавно започва да проблясва разбиране.

— Ние, те — все тая! — свивам рамене, защото усещам, че ще е най-добре да не продължавам в тази посока. — Нека просто им покажа книгата. Поне да разберем дали е истинска. Та ние дори не сме сигурни, че действа! Възможно е реакцията ми да е била малко… ами, може просто така да ми се е сторило. Хайде, Деймън! Моля те! С какво би могло да навреди?

Той очевидно е убеден, че може да навреди, при това много.

— Само един бърз поглед… просто колкото да проверим дали е истинска, или не. После се прибираме директно вкъщи и можеш да започнеш с урока си. Става ли?

Той обаче не казва нищо, само кимва с глава и ми махва с ръка да влизам. Отивам към стола от другата страна на бюрото, сядам и се навеждам към най-долното чекмедже. В този миг Райни казва:

— За ваше сведение, чухме абсолютно всичко. Имаме изключително добър слух. Би било добра идея да се придържате към телепатичните си разговори.

Игнорирам я упорито, поставям ръка на дръжката и отварям ключалката с ума си. Хвърлям бърз поглед към Деймън, докато ровя из купчината папки. Бързо избутвам документите и калкулатора встрани. Достигам фалшивото дъно, сграбчвам книгата и я тръсвам на бюрото. Усещам боцкане и шум в ушите от съдържащата се в нея енергия.

Близначките се втурват напред и се вторачват в древното, подвързано с кожа томче с благоговение, каквото никога преди не съм виждала да проявяват.

— Е, как мислите? Истинска ли е? — Погледът ми се стрелка между двете.

Сдържам дъха си в очакване на отговора им. Роми накланя глава встрани с озадачено изражение на лицето, а Райни се протяга напред. Отгръща първата страница и двете ахват едновременно. Застиват безмълвни и с разширени от учудване очи.

После Райни се покатерва и сяда в единия ъгъл на бюрото. Обръща книгата, така че да я виждат и двете, а Роми се надвесва над краката й и започва да проследява с пръст редиците напълно неразбираеми за мен символи. Ако мога да съдя по движението на устните им, за тях нещата съвсем не стоят така — напротив, те разбират идеално смисъла им.

Хвърлям поглед към застаналия точно зад тях Деймън. Лицето му не издава нищо от чувствата му в момента — просто гледа как близначките си шепнат, кикотят се и се бутат с лакти от въодушевление, докато прелистват страниците.

— Е? — питам, нетърпелива да разбудят загадката и да ми дадат ясен отговор.

— Истинска е — отсъжда Райни и кима с очи, все така приковани в страницата. — Тази специално е направена от някой, който наистина си е разбирал от работата!

— Да не искаш да кажеш, че не е само една? — присвивам очи и се опитвам да срещна техните, скрити под дълги мигли и бретони.

— Точно така — кима Роми. — Има страшно много. „Книга на сенките“ е просто общо наименование, използва се вместо „магическа книга“ или „сборник със заклинания“. Смята се, че са ги наричали така, защото се е налагало да ги крият — да са „в сянка“, както е изразът — заради съдържанието им.

— Да-а — намесва се Райни, — а според други е заради това, че често са ги чели и дори писали на светлината на свещи. А пък тя хвърля сенки, както знаете.

Роми свива рамене:

— Което и да е вярното обяснение, едно е сигурно: за написването им е използван код. Така че да не могат да бъдат разчетени, ако попаднат в неправилни ръце. А онези, които притежават истинска сила, като тази тук — тя забива показалеца си в хартията и розовият й нокът проблясва, — са изключително редки и е много трудно да се намерят. Обикновено са много добре скрити, пак, с цел да не бъдат използвани за нещо зло.

— Значи наистина притежава сила? И е истинска? — просто искам да чуя потвърждението още веднъж.

Райни ме поглежда и започва да клати глава: явно съм толкова тъпа, че чак не е за вярване. Сестра й обаче кима и казва:

— Сигурна съм, че в действителност можеш да усетиш енергията на думите, написани на тази страница. Говорим за реално могъщество.

— Значи смяташ, че ще е полезна? Че ще ни помогне… тоест, ще ви помогне да получите, каквото искате? — очите ми ги стрелват с надеждата, че ще отговорят „да“; същевременно внимателно избягвам погледа на Деймън.

— Лошото е, че сме позабравили… — започва Роми. — И не сме сигурни дали ще успеем да…

— Говори от свое име! — отсича Райни.

Отново прехвърля страниците, докато стига началото и открива онази, която й трябва. После започва да нарежда думи, сред които нямам нито една позната. От нейните устни обаче се леят с такава лекота, сякаш са на майчиния й език.

— Видя ли? — Размахва ръка във въздуха и се разсмива доволно, като вижда светлинките, които ту се появяват, ту изчезват от върховете на пръстите й. — Не съм съгласна, че сме „забравили“.

— Е, като се има предвид, че трябва да избухнат в пламъци, бих казала, че имаме още много работа — отвръща Роми с ръце на кръста и вдигнати вежди.

— Да избухнат в пламъци? — хвърлям стреснат поглед към Деймън.

Май беше прав — това е опасно в неправилните ръце… като техните. Те обаче само се разсмиват, твърде погълнати от удоволствието, което изпитват.

— Бау! Направо ти изкарахме ангелите, нали? Ха-ха-ха!

— Толкова си наивна, че направо не е за вярване! — добавя Райни. Естествено, че няма да пропусне такъв удобен случай да ме изкара глупачка.

— А пък вие, момичета, гледате прекалено много телевизия! — захлопвам книгата и я измъквам изпод носа им.

— Ама, чакай! Не можеш да ни я вземеш! Тя ни трябва! — два чифта ръце трескаво се протягат и започват да драскат във въздуха.

— Не е моя. Тоест, не можем да си я отнесем вкъщи, така или иначе — заявявам, като я държа достатъчно високо, за да не могат да я стигнат.

— Ама как ще си върнем способностите, ако ни я вземеш и я скриеш?! — нацупва се Роми.

— Ами да — добавя Райни, като клати глава, — първо ни принуждаваш да напуснем Съмърленд, а сега…

Спира, защото Деймън е вдигнал ръка. Всъщност млъкват и двете.

— Мисля, че ще е най-добре да я приберете — казва той през зъби, а напрегнатият му поглед се приковава в моя. — Веднага!

Кимам, като си мисля, че е по-разстроен, отколкото смятах, за да настоява да се придържаме към направената преди малко уговорка. После обаче проследявам погледа му до монитора, на който се вижда как една неясна тъмна фигура влиза в магазина и се насочва право към нас.